Тишината се проточи.

— Хей, тук ли си?

— Стой там и чакай — отзова се гласът.

— Къде отиваш? Поне ми дай кибрита!

В следващия миг нещо докосна коляното му и той подскочи от изненада. Оказа се мръсната ръка на Скаута, показала се от дупката.

— Само толкова ли? — зяпна Смитбек, опипал трите клечки върху дланта си.

— Толкова — отвърна някъде отдалеч гласът. Каза и още нещо, но то се разми от разстоянието.

Настъпи дълбока тишина. Репортерът опря гръб на стената и бавно приклекна с клечките в ръка. Вече се проклинаше за глупостта си да тръгне с тоя тип. Никоя новина не заслужава това, помисли си. Как ще се върне само с три клечки? Затвори очи и направи опит да извика в съзнанието си маршрута, по който бяха стигнали дотук. В крайна сметка се отказа, осъзнал, че трите клечки кибрит няма да стигнат само за релсите под напрежение.

Не след дълго се изправи, усетил протеста на коленете си. Насочи поглед към тъмния тунел и наостри слух. Мракът беше толкова непрогледен, че започнаха да му се привиждат разни неща. Тръсна глава и направи опит да успокои дишането си. Времето сякаш спря. Каква лудост, Господи! Ако можеше да…

— Ей, драскачът! — обади се някакъв призрачен глас от другата страна на дупката.

— Какво? — стреснато подскочи Смитбек.

— Нали ти си драскачът Уилям Смитбек?

Дрезгав и тих, гласът сякаш идваше направо от преизподнята.

— Да, да, аз съм! Бил Смитбек. — Избъбри го припряно и притеснено, сякаш разговаряше с дух. — А ти кой си?

— Мефисто — отвърна гласът със зловещо съскане.

— Защо се забави толкова? — нервно попита Смитбек и се наведе към отвора в зазиданата арка.

— Далече е.

Репортерът замълча, опитвайки да си представи откъде е изпълзял собственикът на безплътния глас оттатък стената.

— Няма ли да се качиш? — попита той.

— Не! Направих го специално заради теб, драскачо! От пет години насам не съм се качвал толкова високо.

— И защо? — попита Смитбек, опитвайки се да открие копчето на репортерския магнетофон.

— Защото това е моето царство. Аз съм господар на всичко, което виждаш наоколо.

— Нищо не виждам.

През дупката долетя кратък и сух смях.

— Грешиш! Виждаш мрака. Той е моето царство. Над главата ти профучават влакове. Обитателите на повърхността се щурат насам-натам в гонене на безсмислените си задачи. Но територията под Сентрал Парк: Маршрут 666, пътят „Хо Ши Мин“3, Крепостта — всичко това е мое.

Смитбек се замисли. Нищо не разбираше, ако не се брои иронията на наименованието „Маршрут 666“.

— Какъв път „Хо Ши Мин“?

— Няма значение — просъска гласът. — Сега са под моя закрила. Едно време познавахме „Хо Ши Мин“ като петте си пръста. Биехме се в оная цинична война, трепехме един невинен, изостанал народ. А после ни заклеймиха. Бяхме принудени да се оттеглим тук, в доброволно заточение. Дишаме, мърсуваме, мрем. И искаме само едно — да ни оставят на мира.

Смитбек опипа касетофона с надежда, че записва всичко това. Беше чувал за отделни случаи на доброволно оттегляне в градските катакомби, но цяло едно общество…

— Значи всичките ти поданици са бездомници? — попита той.

Последва мълчание.

— Тази дума не ни харесва, драскачо. Ние имаме дом и ако не беше такъв страхопъзльо, щях да ти го покажа. Имаме си всичко. Тръбите ни доставят вода за готвене и лична хигиена, от жиците получаваме ток. Дреболиите, които не ни достигат, ни ги носят нашите пратеници от повърхността. В Крепостта си имаме дори медицинска сестра и учител.

Някои други подземни райони, като например жп депото в Западен Манхатън, са диви и опасни, но тук живеем с достойнство.

— Учител? Искаш да кажеш, че там долу имате и деца?

— Много си загубен. Мнозина са тук, защото имат деца, а безчовечната държавна машина иска да им ги отнеме и предаде на приемни родители. Затова те избират моя тъмен, но топъл свят, а не света на отчаянието, в който живеят всички като теб, драскачо.

— Защо ме наричаш така?

През дупката отново долетя сухия саркастичен смях.

— Че как да те наричам? Ти си Уилям Смитбек — драскач по вестниците!

— Да, но…

— Ерудицията ти е доста ограничена за журналист. Прочети малко свястна литература, преди да говориш с мен.

Смитбек започна да осъзнава, че този човек е нещо много повече, отколкото би могъл да предположи.

— Кой си ти всъщност? — попита. — Имам предвид истинското ти име.

Последва нова тишина.

— То остана горе, заедно с всичко останало — изсъска призрачният глас. — Сега съм Мефисто. Избягвай да задаваш подобни въпроси — нито на мен, нито на другите тук.

— Извинявай — смутено преглътна репортерът.

— Доведоха те по друга работа! — гневно отсече Мефисто, очевидно ядосан от насоката на разговора.

— Убийството на Уишър? — нетърпеливо подхвърли Смитбек.

— Във вестника пишеш, че двата скелета са обезглавени. Извиках те да ти кажа, че това е най-малкият им проблем. — Гласът се задави в дрезгав, нерадостен смях.

— Какво искаш да кажеш? Кой е убиецът?

— Бръчкавите! — просъска Мефисто. — Същите, които нападат и моите хора!

— Бръчкавите? — в недоумение повтори Смитбек.

— Мълчи и слушай, драскачо! Казах ти, че моето царство е царство на спокойствието. И допреди година наистина беше така. Но сега сме обект на постоянни нападения. Изчезва всеки, който дръзне да прекрачи границите. Убит по най-ужасяващ начин. Хората се страхуват. Моите куриери многократно алармираха полицията. Пфу! — Звукът определено беше произведен от презрителна храчка. — Това не е полиция, а корумпирана машина за охрана на едно морално банкрутирало общество! За нея ние сме боклуци, които трябва да бъдат бити и унищожавани, животът ни няма никаква цена! Знаеш ли колко от нашите вече загинаха? Дембо, Хектор, Ани Черната, Старшията и много други. Но когато откъснат главата на едно лъскаво създание в копринена рокля, целият град полудява!

Смитбек механично навлажни устните си, изпадайки в дълбоко недоумение от чутото.

— Какво точно имаш предвид, като казваш, че ви нападат? — попита той.

Мефисто замълча.

— Нападат ни отвън — прошепна най-сетне той.

— Отвън ли? — объркано повтори Смитбек. — Искаш да кажеш, извън границите на това тук? — Очите му опипаха мрака.

— Не. Извън Маршрут 666 и Крепостта — долетя отговорът. — Има едно друго място, което всички отбягват. Преди година се разнесе слух, че вече са го населили. После започнаха убийствата и отвличанията. Изпратихме съгледвачи, но повечето жертви така и не бяха открити. Онези, които успяхме да намерим, бяха обезглавени, с наръфана плът.

— Чакай малко — прекъсна го Смитбек. — Наръфана плът? Нима твърдиш, че тук долу живеят канибали, които режат глави и ядат хора? — Тоя явно е побъркан, мрачно си помисли. Тревожеше се как ще се измъкне навън.

— Не ми харесва съмнението в гласа ти, драскачо — отвърна Мефисто. — Точно това имам предвид. Скаут!

— Да? — обади се един глас на сантиметри от ухото на Смитбек, който подскочи и изцвили от изненада.

— Господи! Откъде изскочи тоя?

— Неведоми са пътищата из моето царство — долетя отговорът на Мефисто. — А животът в тази прекрасна тъмнина изостря зрението.

— Виж какво — смутено преглътна Смитбек. — Не че не ти вярвам, но…

— Млъквай! — отсече Мефисто. — Стига сме дрънкали. Скаут, върни го горе.

— А наградата? — изненадано попита Смитбек. — Нали заради нея ме извика тук?

— Ти да не си глух? — изрече съскащият глас. — Твоите пари не ми вършат работа. Интересува ме единствено безопасността на моя народ. Върни се в твоя свят, напиши си статията. Кажи на онези горе, какво си чул от мен. Те трябва да знаят, че убиецът на Памела Уишър убива и моите хора. Трябва да го спрем!

Безплътният глас започна да заглъхва.

— Ако не ти повярват, ще потърсим друг начин да ги стреснем! — долетя някъде отдалече, натежал от заплаха.