— Ами така си беше — рече Смитбек.

— Всъщност трябва да ти благодаря, защото ми даде идея за един доста интересен подход — добави Хариман и отпи изискана глътка от чашата пред себе си.

— Така ли? — безразлично подхвърли Смитбек.

— Така. Всъщност следствието буксува. На практика е парализирано. — Срещна недоумяващия поглед на Смитбек и доволно кимна. — След обявата за тази награда започваха да се обаждат всякакви откачалки. Което означава, че полицията няма как да не ги приеме сериозно, един по един. И в момента си губи времето за проверка на стотици фалшиви следи. Нека ти дам един приятелски съвет, Бил. На твое място не бих се мяркал около главното управление за известно време. Примерно — за десетина години.

— Я не ме занасяй! — ядоса се Смитбек. — Ние направихме голяма услуга на полицията.

— Разговарях с някои нейни представители, които не са на това мнение.

Смитбек се извърна и отпи глътка от уискито. Отдавна беше свикнал с подобни подмятания от страна на съперника си. Випускник на елитна гимназия, Брайс Хариман беше дълбоко убеден, че е дар божи за света на пишещите братя. Но в действителност си беше едно обикновено лайно. За Бил Смитбек важното беше, че все още поддържа добри отношения с лейтенант Дагоста.

— Как се харчи днес „Таймс“? — невинно попита той. — Ние в „Поуст“ качихме продажбите с четиридесет на сто в сравнение с миналата седмица.

— Не знам и не ме интересува. Истинският журналист не брои тиражите.

Смитбек побърза да се възползва от превъзходството си:

— Признай, че те прекарах, Брайс. Аз взех интервюто от госпожа Уишър, а не ти.

Лицето на Хариман помръкна от точното попадение. Явно началството го бе скастрило здравата.

— Мдаа — изсумтя той. — Но тя те изигра като пеленаче. Завъртя те на малкия си пръст. Защото истинската сензация е другаде.

— И къде по-точно?

— В самоличността на втория скелет. Нали знаеш, че ги преместиха? — Хариман отпи глътка бира, продължавайки да го фиксира. — Да не би да не си разбрал, защото си бил прекалено увлечен в раздумка с подземното куко?

Смитбек с мъка успя да скрие изненадата си. Хей, тоя май го пързаляше! Не, едва ли… Студените очи зад костенурковите рамки на очилата го гледаха презрително, но бяха напълно сериозни.

— Още не съм се заел с това — отвърна предпазливо.

— Не думай — потупа го по гърба Хариман. — Сто хилядарки награда, а? Това е заплатата ти за две години. Гледай да не издъниш пак твоя „Поуст“!

Изсмя се, хвърли петдоларова банкнота на бара и си тръгна.

Смитбек впери гневен поглед в отдалечаващия се гръб. Значи телата са преместени от „Съдебна медицина“. Би трябвало сам да го научи. Но къде са ги откарали? Нямаше съобщения за погребения, нищо. Сигурно са в някоя лаборатория с по-добро оборудване от съдебномедицинската. Някое сигурно местенце, което едва ли има нещо общо с Колумбийския университет или центъра „Рокфелер“, където щъкат хиляди студенти и сътрудници. В края на краищата, отговорен за разследването е лейтенант Дагоста — един доста труден тип, който хич не обича да го пришпорват. Защо ли е преместил телата?

Дагоста.

После изведнъж му просветна. И се досети, не — по-скоро разбра, къде се намират скелетите.

Пресуши чашата, смъкна се от столчето и с широки крачки прекоси дебелия червен килим към редицата телефонни кабини във входното фоайе. Пусна монета от четвърт долар в най-близкия апарат и започна да натиска бутоните.

— Кърли слуша — чу се загрубял от годините женски глас.

— Здрасти, Кърли! Обажда се Бил Смитбек. Как я караш?

— Екстра, доктор Смитбек. Отдавна не съм ви виждала насам.

Жената на име Кърли работеше на служебния пропуск в Природонаучния музей и по навик титулуваше „доктор“ всеки, с когото влизаше в контакт. Смитбек беше дълбоко убеден, че тази жена ще остане вечно в украсената с бронзови орнаменти будка до входа. Владетели ще се раждат и умират, династии ще се издигат до величие и ще рухват в прахта, но Кърли винаги ще бъде там, за да проверява пропуските на служителите.

— Кърли, нали помниш онези две линейки, които пристигнаха в сряда вечер? — бързо попита той. — Кога точно дойдоха?

Помоли се на Бога древната портиерка още да не е разбрала, че отдавна е напуснал музея и е станал репортер.

— Чакайте да видя — рече Кърли без следа от припряност. Помълча малко, после добави: — Не мога да си спомня такова нещо, докторе.

— Тъй ли? — изненада се Смитбек. Беше готов да се обзаложи, че прехвърлянето е станало именно в сряда.

— Да не би да говорите за онази, дето се появи с изключена сирена? Но това стана в четвъртък призори, а не в сряда. — В слушалката се чуваше шумоленето на прелиствания журнал. — Да, ето я. Дошла е малко след пет сутринта.

— Вярно бе, четвъртък беше. Къде ми е акълът?

Смитбек благодари и окачи слушалката. Вълнението му нарасна.

Върна се в бара с доволна усмивка. Едно обаждане беше достатъчно, за да открие отговора на въпроса, над който тъпият Хариман кой знае откога си блъска главата.

Нещата се връзваха. Отдавна беше наясно, че от време на време Дагоста използва музейната лаборатория, както го беше направил и при разследването на музейните убийства. Строго охранявана лаборатория в строго охраняван музей. Без съмнение е поканил и онова надуто старче Фрок. А вероятно и асистентката му Марго Грийн, която му беше приятелка по време на престоя му в музея.

Марго Грийн, разбира се. Струва си да опита.

— Оставам на същото, Пери — провикна се към бармана. — Но нека бъде друг производител — да речем „Лафрог“, петнадесетгодишно.

Отпи глътка и примижа от удоволствие. Това уиски вървеше по десет долара чашата, но беше наистина превъзходно. Струваше си всеки цент. Сто хилядарки са колкото двугодишната ти заплата, го бе подразнил Хариман. Май сега е моментът да притисне Мъри за повишение. Желязото се кове, докато…

Сержант Хейуърд се спусна по дългата желязна стълба, отвори тясна ръждясала вратичка и излезе в близост до изоставено железопътно отклонение. След нея се промуши Дагоста, натикал ръце в джобовете си. От решетките високо над главите им проникваше мъждива светлина. Във въздуха бавно се въртяха ситни прашинки. Дагоста се огледа. Релсите потъваха в мрака на тунела. Направи му впечатление, че в подземията на града тази жена се движи по друг начин — мълчаливо и с напрегнато внимание.

— Къде е капитанът? — обърна се да го погледне тя.

— Идва — промърмори Дагоста и се зае да изстъргва подметките си в релсата. — Вървете напред. — Тя започна да се отдалечава с гъвкава походка, следвайки тънкия лъч на фенерчето. Спокойното й поведение прогони и последните му колебания. Тук тази дребна жена наистина се чувстваше като у дома си.

Уокси обаче забави темпото, особено след като огледаха подземието, където преди три месеца бяха открили първия труп. Влажно и студено, превърнато в склад за стари бойлери, с увиснали от тавана прекъснати жици. Хейуърд мълчаливо ги отведе при парцалив матрак, сврян зад опушена фурна и зарит с пластмасови бутилки и накъсани вестници — жилището на убития. Голямото кърваво петно върху дамаската беше изгризано от плъхове. От една тръба в стената висяха чифт окъсани спортни чорапи, покрити със зеленикава плесен.

Човекът се казвал Ханк Джеспър, съобщи Хейуърд. Никакви близки и роднини, никакви свидетели. Материалите по делото се изчерпваха с лаконичното заключение за „дълбоки порезни рани“ и „тежко травмиран череп“, плюс кратка отметка за погребение в гробището на остров Харт. Никакви снимки, никакви протоколи за оглед.

Не откриха нищо и в тоалетната на някогашната спирка на околовръстната линия, където е било извършено второто убийство: купища боклуци и плахи опити да се измие кръвта от старите умивалници и потрошените огледала. Този труп изобщо не беше идентифициран — нямаше му главата.

Зад гърба му се разнесе сподавена ругатня. Дагоста се обърна навреме, за да зърне как закръглената фигура на капитан Уокси с мъка се провира през тясната ръждива вратичка. В очите му се четеше отвращение, а тлъстото му лице мазно лъщеше на оскъдната светлина.