За миг лицето на Дагоста се проясни, но после в очите му се мярна подозрителност.
— Официално ли?
— Полу — усмихна се Пендъргаст. — Страхувам се, че това е най-доброто, което мога да ти предложа. В последно време, малко или много, имам възможност да избирам текущите си задачи. В продължение на една година се занимавам с технически проблеми, с които ще те запозная при пръв удобен случай. Да речем, че имам пълномощия да помагам на нюйоркската полиция при разследването. Със задължителното условие да отричам всякакви подозрения за връзка с него, защото до този момент няма доказателства за престъпление, което попада под юрисдикцията на федералните власти. — Замълча за миг, после размаха ръце: — Иначе казано, проблемът е съвсем прост: не мога да стоя настрана от интересен случай и толкоз! Доста дразнещ, но абсолютно непреодолим порок.
— Защо тогава не съм ти виждал очите почти две години? — любопитно го погледна Дагоста. — Едва ли има друг град по света, който ще ти предложи по-богат подбор от интересни случаи.
— Не и за мен — наклони глава Пендъргаст.
Лейтенантът се обърна към Хейуърд и промърмори:
— Това е единственото хубаво нещо, което ми се случва от началото на разследването.
Бледосините, странно контрастиращи с мръсотията очи на агента бавно се местеха по лицата на събеседниците му.
— Ласкаеш ме, Винсънт. По-добре да се залавяме за работа. След като външният ми вид се оказа достатъчно убедителен за вас двамата, възнамерявам да го изпробвам и под земята, при това в най-скоро време. От вас очаквам да ме вкарате в час.
— Значи приемате, че случаят „Уишър“ и убийствата на бездомниците са свързани? — попита Хейуърд, все още запазила известни съмнения към посетителя.
— Абсолютно, сержант… Хейуърд беше, нали? — рече Пендъргаст и изпъна гръб. — Случайно първото ви име да е Лора?
— И какво, ако е? — отвърна сдържано младата жена.
Пендъргаст се отпусна отново назад.
— Чудесно — тихо промълви той. — В такъв случай позволете да ви поздравя за статията ви в списание „Социология на отклоненията“ миналия месец. Изключителен анализ на йерархията в подземното общество.
Хейуърд видимо се притесни, лицето й пламна. Явно не беше свикнала на комплименти.
— Сержант? — любопитно я погледна Дагоста.
— Предстои да защитя дипломна работа в Нюйоркския университет на тема „Кастовата структура на подземните общества“ — поясни тя, като продължаваше да гледа встрани. След това се извърна рязко и предизвикателно го погледна в очите, очевидно очакваше някаква подигравка.
— Но това е много хубаво! — възкликна лейтенантът, малко изненадан от агресивния тон. Защо не му е казала досега? За тъпак ли го е вземала?
— Но защо публикувате в такова неизвестно издание? — поинтересува се Пендъргаст. — Бих казал, че бюлетинът на правоохранителните органи е по-подходящо място.
— Шегувате ли се? — усмихна се Хейуърд, успяла да възвърне самоувереността си.
И Дагоста разбра. Жена, при това дребна на ръст, тя трудно се справя в прочистващия отряд на транспортната, пълен с мускулести грубияни. И по тази причина държи в тайна научните си изследвания върху контингента, да не говорим за престижните научни степени. Представи си как биха я емнали онези главорези и поклати глава.
— Разбирам — кимна Пендъргаст. — За мен беше удоволствие да се запознаем, но хайде да се залавяме за работа. От вас ще искам да ми представите протоколите и анализите от местопрестъпленията. Колкото повече научим за тайнствения свят на метрото, толкова по-скоро ще го пипнем. Или ще ги пипнем. Не е изнасилвач, нали?
— Не е.
— Може би е фетишист. Той или те явно се радват на сувенирите си. Ще трябва да проверим базата данни за неизявяващи се в последните години серийни убийци или склонни към насилие типове. Пък и не би било зле да се пусне и една програмка за статистически анализ на всички жертви. Може още един път да се систематизират всички случаи на изчезнали. Ще проверим всеки признак за сходство, колкото и незначителен да е той.
— Аз ще се заема с това — обади се Хейуърд.
— Чудесно — кимна Пендъргаст, стана и пристъпи към бюрото. — Сега, ако може да прегледам материалите…
— Настанявай се — отвърна Дагоста и сбърчи нос. — Премяната ти е прекалено автентична, ако се сещаш, какво имам предвид.
— Такава е — каза Пендъргаст небрежно и седна. — Изпипана до съвършенство. Сержант Хейуърд, бихте ли ми подали…
18
Марго седна в огромната актова зала, разположена дълбоко в недрата на старата сграда на Природонаучния музей. Очите й любопитно огледаха елегантното помещение, построено през далечната 1882 година. Над стените, покрити с дъбова ламперия, се извисяваха внушителни сводове. По цялото протежение на залата, между ламперията и тавана, преминаваше дълъг орнаментиран фриз, върху който бе представена историята на еволюцията в цялото й величие: от красиво изработени низши организми до доминиращата фигура на човека.
Тя спря вниманието си върху последното изображение. Човекът беше облечен в дълго палто, с висок цилиндър и бастун в ръка — едно внушително свидетелство на раннодарвиновата представа за еволюцията: устойчиво, непрекъснато развитие от простото към сложното, увенчано с Човека — най-висшето творение на природата. Марго знаеше, че съвременното виждане е доста по-различно. Еволюцията се оказа доста по-хаотично движение, объркано и пълно със задънени улици и неочаквани завои. Доктор Фрок, седнал в инвалидната си количка на пътеката край нея, бе ученият, чиято теория за частичната еволюция имаше колосален принос за утвърждаването на тази теза. И ето че съвременните еволюционни антрополози вече не разглеждаха човека като апотеоз на развитието, а само като завършващ етап на незначително негово разклонение в огромното семейство на бозайниците. А и самата дума „човек“ загуби своето лустро, помисли с удовлетворение тя. Което беше огромен положителен напредък в мисленето.
Извърна глава към будката с прожекционния апарат, намираща се високо на задната стена, непосредствено под тавана. Величествената стара зала бе превърната в най-модерна студентска аудитория, натъпкана с механизирани черни дъски, сгъваеми екрани и мултимедийна система, съобразена с последните достижения на компютърната техника.
За пореден път си зададе въпроса кой е пропял за ролята на музея. Очевидно беше човек, който не е запознат с цялата истина — не се споменаваше нито дума за гротескните изменения върху втория скелет. Но и онова, което знаеше, никак не беше малко. Чувството на облекчение, породено от отпадналата необходимост да се занимава със Смитбек, се помрачаваше от онова, което бе научила относно зъбните отпечатъци върху труповете. С опасение очакваше пристигането на останките на Битърман, които биха могли да дадат допълнителни аргументи в подкрепа на същата теза.
Вниманието й бе привлечено от огромния екран, който с монотонно бръмчене започна да се спуска в предната част на салона. Движението му беше съпроводено от автоматичното оттегляне на завесите.
Седем души, напрегнати до крайност, бяха цялата публика в огромната зала с две хиляди места.
До нея Фрок си тананикаше мотиви от Вагнерова опера, тактувайки по изтърканите странични облегалки на инвалидната количка. Лицето му бе безизразно, но Марго знаеше, че отвътре цял гори. Протоколът отреждаше ръководната роля в това мероприятие на Брамбъл в качеството му на главен патолог — нещо, което предизвикваше мрачното негодувание на Фрок. Няколко реда напред се виждаше лейтенант Дагоста, седнал в компанията на дебел капитан от полицията с измачкана униформа и двама отегчени детективи от отдел „Убийства“.
Осветлението угасна. Под призрачното сияние на малката лекторска лампа остана само костеливото издължено лице и оплешивяващото чело на Брамбъл. В ръката си държеше странна пластмасова пръчка с формата на рапира, която представляваше комбинация от дистанционно управление за прожектора и светлинна показалка. Изглежда зловещ, неволно потръпна Марго. Като Борис Карлов в лабораторна манта.