Когато се отдалечи достатъчно, за да не ги чуе, Д’Агоста се обърна към Пендергаст.

— Не ми е приятно да го кажа, Пендергаст, но ми харесва как работиш. Номерът с картината беше много хитър, както и начинът, по който манипулираш Иполито. Късмет с нюйоркските момчета!

Пендергаст изглеждаше развеселен.

— Благодаря! Чувството е взаимно. Радвам се, че работя с теб, лейтенант, а не с някое от онези твърдоглави приятелчета. Съдейки по онова, което се случи одеве, все още имаш сърце. Останал си нормално човешко същество.

Д’Агоста се разсмя.

— Неее, не е това. Беше заради шибаните бъркани яйца с шунка, сирене и кетчуп, които изплюсках за закуска. И късата му коса. Мразя къси коси.

Вратата на хербариума както обикновено беше заключена независимо от надписа „НЕ ЗАТВАРЯЙТЕ ТАЗИ ВРАТА“. Марго почука. „Хайде, Смит, знам, че си вътре.“ Почука по-силно и чу ядовит глас:

— Добре де, задръж малко! Идвам!

Вратата се отвори и старият помощник-уредннк на хербариума Бейли Смит седна с шумна въздишка на раздразнение обратно зад бюрото си и започна да прелиства пощата си.

Марго влезе с решителна крачка. Бейли Смит се отнасяше към работата си като към непоносимо бреме. А започнеше ли да се оплаква, беше невъзможно да му затвориш устата. Обикновено Марго изпращаше официална заявка, за да се спаси от мъчението. Но сега й се налагаше да проучи възможно по-скоро растителните екземпляри от кирибиту за следващата глава на дисертацията си. Все още не беше приключила с ангажимента си към Мориарти, а непрекъснато чуваше слухове за ново ужасно убийство, заради което не беше изключено да затворят музея за останалата част от деня.

Бейли Смит си мърмореше, без дай обръща внимание. Независимо че беше към осемдесетте, старецът според Марго само се правеше на глух, за да дразни хората.

— Господин Смит! — извиси глас тя. — Тези мостри ми трябват, ако обичате. — Тя побутна един списък върху бюрото. — Незабавно, ако е възможно.

Смит изсумтя, надигна се от стола си, взе бавно списъка и го прегледа с неохота.

— Както знаете, може би ще ми отнеме време да ги открия. Какво ще кажете за утре сутринта?

— Моля ви, господин Смит. Чух, че всеки момент може да затворят музея. Образците наистина ми трябват.

Доловил възможността да поклюкарства, старецът стана по-благосклонен.

— Ужасна история! — измърмори той, поклащайки глава. — За четиридесет и пет години, откакто съм тук, не се е случвало такова нещо. Но не бих казал, че съм изненадан — добави той, кимайки многозначително.

Марго нямаше желание да му даде повод да продължава и не каза нищо.

— И не е първото, ако е вярно онова, което подочувам. Нито пък последното. — Той се обърна със списъка, който тикна под носа си. — Какво е това? Muhlenbergia dunbarii? Нямаме такова нещо.

В този момент Марго чу глас зад гърба си.

— Не е първото?

Беше младият помощник-уредник Грегъри Кавакита, който я придружи в служебното кафене предишната сутрин. Марго беше успяла да се запознае с биографията му: роден в състоятелно семейство и останал отрано сирак, беше напуснал родната Йокохама и отраснал при роднини в Англия. След завършването на колежа „Мегдълин“ в Оксфорд се беше дипломирал в МИТ, после беше специализирал в музея и беше станал помощник-уредник. Беше най-блестящото протеже на Фрок и това понякога предизвикваше негодуванието на Марго. Според нея Кавакита не беше от онзи тип учени, които биха имали желание да си сътрудничат с Фрок — той притежаваше инстинктивен усет към конюнктурата в музея, а Фрок беше скандален иконоборец. Но независимо от самовлюбеността си Кавакита притежаваше безспорни качества и двамата с Фрок работеха върху модел за генетични мутации, който никой освен тях не разбираше напълно. Под ръководството на Фрок Кавакита разработваше програмата „Екстраполатор“ за сравняване и комбиниране на генетичните кодове на различни видове. Когато вкараха базата данни в мощния компютър на музея, материалът на системата дотолкова се редуцира, та хората се шегуваха, че е в „модус ръчен калкулатор“.

— Не първото какво? — попита Смит, поглеждайки недружелюбно Кавакита.

Марго хвърли предупредителен поглед на Кавакита, но той продължи:

— Ти спомена, че това убийство не е първото.

— Грег, нужно ли беше? — изпъшка Марго. — Сега никога няма да си получа образците.

— Това изобщо не ме изненадва — натърти Смит. — Не съм суеверен — добави той, облягайки се върху бюрото, — но не за първи път някакво създание броди из коридорите на музея. Поне така говорят хората. Не че им вярвам, искам да кажа.

— Създание? — попита Кавакита.

Марго го срита лекичко по глезена.

— Само повтарям онова, което говорят хората, доктор Кавакита. Нямам навика да пускам фалшиви слухове.

— Не, разбира се — подхвърли Кавакита, намигайки на Марго.

Старецът сърдито се вторачи в него.

— Казват, че отдавна се навърта наоколо. Живее в подземието и се храни с плъхове, мишки и хлебарки. Да сте забелязали, че в музея няма никакви плъхове и мишки? А би трябвало да има, за Бога, след като Ню Йорк е пълен с тях. Не ви ли се струва странно?

— Не бях забелязал — отвърна Кавакита. — Ще се постарая да проуча въпроса.

— На времето имаше един изследовател, който отглеждаше котки за някакъв експеримент — продължи Смит. — Мисля, че се казваше Слоун, доктор Слоун, от Отдела за поведение на животните. Един ден десетина от котките му избягаха. И знаете ли какво? Повече никой не ги видя. Изчезнаха. Доста странно. Поне една-две трябваше да се появят.

— Може да са се махнали, защото не е имало мишки за ядене — каза Кавакита.

Смит не обърна внимание на иронията му.

— Някои твърдят, че се е излюпило в някой от сандъците с яйца от динозавър, донесени от Сибир.

— Аха — отвърна Кавакита, опитвайки се да прикрие усмивката си. — Из музея бродят динозаври.

Смит вдигна рамене.

— Казвам само онова, което съм чул. Други смятат, че е заради някой от ограбваните през годините гробове. Някакъв артефакт с проклятие. Като проклятието на крал Тут. А ако питате мен, тези приятелчета си го заслужават. Не ме интересува как го наричат — археология, антропология или магьосничество, това си е най-просто ограбване на гробове. Никога няма да разкопаят гробовете на собствените си баби, но изобщо няма да се поколебаят да разровят някой чужд гроб и да измъкнат всичко ценно. Прав ли съм?

— Напълно — каза Кавакита. — Но какво имаше предвид, като каза, че тези убийства не са първите?

Смит ги изгледа съзаклятнически.

— Ако кажете на някого, че сте го чули от мен, ще отрека, но преди пет години се случи нещо странно. — Той помълча известно време, сякаш за да засили ефекта от разказа си. — Става дума за онзи уредник Мориси или Монтана, или нещо от сорта. Беше един от участниците в злощастната Амазонска експедиция. Знаете какво имам предвид — дето всички измряха. Както и да е. Та един ден той просто изчезна. Повече никой не го видя. Чули един от пазачите да казва, че открили трупа му в подземията — ужасяващо осакатен.

— Разбирам — каза Кавакита. — И предполагаш, че го е сторил музейния звяр?

— Нищо не предполагам — светкавично отсече Смит. — Само казвам какво съм дочул, това е всичко. Мога да ви кажа, че съм чул много неща от много хора.

— А някой мяркал ли е това… ъъъ… същество? — попита Кавакита, неспособен да скрие усмивката си този път.

— Ами да, сър. Двама-трима души. Помните ли стария Карл Коноувър от железарската работилница? Видял го е преди три години, когато дошъл по-рано, за да свърши някаква работа, да се скрива зад един ъгъл в подземията. Видял го е съвсем ясно.

— Наистина? — възкликна Кавакита. — И как е изглеждало?

— Ами… — понечи да отговори Смит, но не продължи. Най-после беше доловил подигравателния тон в гласа на Кавакита. Изражението му се промени. — Предполагам, доктор Кавакита, че е приличало на господин Джим Бийм — отвърна той.