— Беше катастрофална — подхвърли подигравателно Фрок. Пренебрегвайки гневния поглед на Кътбърт, той продължи: — Навремето предизвика скандал в музея. Експедицията беше прекратена още в самото начало поради лични конфликти. Някои от участниците бяха убити от враждебно настроени туземци, а останалите загинаха при самолетна катастрофа на път за Ню Йорк. Възникнаха неизбежните слухове за проклятие и подобни неща.

— Това е преувеличение — отсече Кътбърт. — Не е имало никакъв скандал.

Пендергаст ги изгледа.

— А сандъците? — попита той със спокоен тон.

— Бяха доставени впоследствие — отговори Кътбърт. — Но това няма нищо общо със случая. В единия от тях имаше изключително необичаен предмет — статуетка, изработена от изчезнало южноамериканско племе. Един от важните експонати в изложбата „Суеверие“.

Пендергаст кимна.

— Продължавайте.

— Миналата седмица, когато отидохме да вземем статуетката, установих, че един от сандъците е разбит. — Кътбърт посочи към сандъка. — Затова разпоредих всички сандъци да бъдат пренесени в зоната за сигурност.

— Какво беше взето?

— Точно това беше доста странно — продължи Кътбърт. — От сандъка не липсваше нито един артефакт. Самата статуетка струва огромно състояние. Абсолютен уникат, единствената от този род в целия свят. Племето котога е изчезнало преди много години.

— Искате да кажете, че нищо не е липсвало? — попита Пендергаст.

— Нищо съществено. Липсваха само семенниците или каквото там бяха. Максуел, ученият, който ги е натоварил, почина при самолетната катастрофа близо до Венецуела.

— Семенници? — попита Пендергаст.

— Откровено казано, не знам какво точно бяха. Изчезна цялата документация, освен антроположките материали. Разполагахме единствено с дневника на Уитлеси. Когато сандъците пристигнаха, бяха осъществени незначителни възстановителни дейности, но оттогава…

Той не продължи.

— Добре би било да ми разкажете за тази експедиция — каза Пендергаст.

— Няма много за разказване. Според първоначалните планове трябваше да потърсят следи от племето котога, да направят проучване и да съберат колекция в един абсолютно изолиран район в джунглата. Доколкото знам, според предварителните проучвания деветдесет и пет процента от растителните видове в района бяха неизвестни на науката. Ръководител беше антропологът Уитлеси. Мисля, че имаше и палеонтолог, експерт по бозайници, физически антрополог, вероятно ентомолог и няколко помощници. Уитлеси и Крокър, един от помощниците му, изчезнаха — вероятно са ги убили туземците. Останалите починаха при самолетната катастрофа. Единственото, за което имахме документация, беше статуетката — от дневника на Уитлеси. Всичко останало е мистерия, никакви сведения за произход, нищо.

— Защо целият този материал е останал толкова дълго в сандъците? Защо не е бил изваден, картотекиран и поставен в колекциите?

Кътбърт сви неловко рамене.

— За това — отвърна той с оправдателен тон — питайте Фрок. Той е шеф на отдела.

— Колекциите ни са огромни — каза Фрок. — Разполагаме с кости от динозавър, които стоят опаковани още от 30-те години, без никой да ги е докосвал. Необходими са страшно много пари и време за обработка на тези неща. — Той въздъхна. — Но конкретно в този случай не става въпрос за недоглеждане. Доколкото си спомням, след пристигането на тези сандъци на Антроположкия отдел беше забранено да ги изследва.

И многозначително изгледа Кътбърт.

— Това беше много отдавна! — отвърна язвително Кътбърт.

— Как установихте, че в неотворените сандъци няма редки артефакти? — попита Пендергаст.

— В дневника си Уитлеси намекваше, че статуетката в малкия сандък е единствената ценност.

— Може ли да видя този дневник?

Кътбърт тръсна глава.

— Изчезна.

— Вие ли разпоредихте преместването на сандъците?

— Предложих на доктор Райт, след като разбрах, че е бърникано в тях — отвърна Кътбърт. — Оставихме материалите в оригиналните сандъци, докато бъдат проучени. Това е едно от правилата на музея.

— Следователно сандъците са пренесени в края на миналата седмица — измърмори почти на себе си Пендергаст. — Точно преди убийството на двете момчета. Какво е търсел убиецът? — Той отново погледна Кътбърт. — Какво казахте, че е взето от сандъците? Семенници, така ли?

Кътбърт дигна рамене.

— Както вече казах, не знам точно какво представляваха. Приличаха ми на семенници, но аз не съм ботаник.

— Можете ли да ги опишете?

— Минаха години и не си спомням добре. Едри, овални, тежки. С грапава повърхност. Светлокафяви. Надниквал съм в сандъка само два пъти, нали разбирате. Веднъж, когато пристигна, и миналата седмица, когато взех Мбун. Така се казва статуетката.

— Къде е статуетката сега? — попита Пендергаст.

— Подготвят я за изложбата. Вече би трябвало да е поставена. Днес ще бъде приемането.

— Извадихте ли и нещо друго?

— Не. Статуетката е единственият уникат.

— Бих искал да я видя — каза Пендергаст.

Кътбърт започна да тъпче с притеснение на едно място.

— Можете да я видите при откриването на изложбата. Откровено казано, не разбирам какво целите. Защо си губите времето с някакъв строшен сандък, когато един сериен убиец се разхожда безпрепятствено из музея, а вие не сте в състояние да го пипнете?

Фрок се изкашля.

— Марго, приближете ме, ако обичате — помоли той.

Марго приближи количката до сандъците. Той се приведе със сумтене, за да огледа счупените дъски.

Всички го погледнаха.

— Благодаря — каза той, след като се надигна.

После обходи с поглед присъстващите един по един.

— Моля да обърнете внимание, че дъските са надраскани не само отвън, но и отвътре — обяви накрая той. И след пауза добави: — Господин Пендергаст, няма ли да направим едно заключение?

— Никога не правя заключения — с усмивка отвърна агентът.

— Вече направихте — настоя Фрок. — Всички заключихте, че някой или нещо е проникнало във вътрешността на сандъка.

В помещението се възцари внезапна тишина. Марго усети във въздуха миризмата на прах и стърготини.

И изведнъж стаичката се изпълни с оглушителния хриплив смях на Кътбърт.

Докато се връщаха обратно към кабинета му, Фрок беше необичайно оживен.

— Видяхте ли отливката, Марго? Характерни птичи особености и морфология на динозавър. Това би могло да е самото нещо!

Той не можеше да скрие възбудата си.

— Но, професор Фрок, агент Пендергаст е убеден, че е изработено като някакво оръжие — отвърна моментално тя.

И в същия момент си даде сметка, че й се иска да убеди самата себе си.

— Глупости! — изсумтя Фрок. — Докато гледахте отливката, не изпитахте ли усещането за нещо болезнено познато и същевременно безкрайно далечно? Пред нас е еволюционна анормалност, реабилитацията на моята теория.

Щом влязоха в кабинета, Фрок моментално измъкна бележник от джоба на сакото си и започна да пише.

— Но, професоре, как е възможно подобно създание…

Марго млъкна, усетила дланта на Фрок върху ръката си.

Той я стисна необичайно силно.

— Мило мое момиче — изрече Фрок, — има по земята и небето много неща, както казва Хамлет. Не винаги е задължително да анализираме. Понякога е достатъчно само да наблюдаваме. — Говореше тихо, но се тресеше от възбуда. — Не бива да пропуснем тази възможност, чувате ли? Проклет да е този мой стоманен затвор! Трябва да станете мои очи и уши, Марго. Трябва да сте навсякъде, да дебнете във всеки миг, да сте продължението на пръстите ми. Не бива да пропуснем този шанс. Съгласна ли сте, Марго?

Той стисна още по-силно ръката й.

На Смитбек му се струваше, че старият товарен асансьор в двайсет и осми участък на музея винаги вони на мърша. Опита се да диша през устата.

Асансьорът беше огромен като манхатънско ателие. Операторът го беше обзавел с маса и стол и го беше украсил с фотографии, изрязани от издаваното от музея списание: търкащи шиите си жирафи, съвокупляващи се насекоми, надупен песоглавец и туземки с провиснали гърди.