Кавакита напъха пръта в очукан калъф „Орбис“ и го облегна внимателно в един ъгъл. Давайки знак на Смитбек да го последва, той тръгна по заобиколените от ковчези пътечки към огромно писалище с три тежки дървени стола. Смитбек забеляза, че писалището е покрито с листа, купчини многократно прелиствани монографии и табли с изкуствен пластмасов пясък, в които лежаха всевъзможни човешки кости.

— Погледни това — каза Кавакита и плъзна нещо към Смитбек.

Беше гравюра на родословно дърво, направена с кафяво мастило върху ръчно боядисана като мрамор хартия. По клоните на дървото висяха табелки с различни латински думи.

— Красиво — каза Смитбек и приседна.

— Единствената подходяща дума, струва ми се — отвърна Кавакита. — Възглед за човешката еволюция от средата на деветнайсети век. Естетически шедьовър, но научна пародия. Работя върху малък отрязък от него за тримесечника „Човешката еволюция“ във връзка с ранните еволюционни възгледи.

— Кога ще го публикуват? — запита от професионален интерес Смитбек.

— О, в началото на следващата година. Тези списания са много мудни.

Смитбек остави гравюрата върху писалището.

— И какво общо има това с настоящата ти работа — ГПЕ или САТ, или каквото е там?

— Най-точно ГСЕ — засмя се Кавакита. — Нищо общо. Просто едно дребно хрумване — за забавление извън работно време. Все още ми харесва да си цапам ръцете понякога.

Постави внимателно диаграмата в една папка и се обърна към писателя.

— Е, как напредва шедьовърът? Мадам Рикман продължава ли да те тормози?

Смитбек се захили.

— Значи вече всички знаят за мъките ми с тиранката. Те самите са достойни за цяла книга. Всъщност дойдох да поговорим за Марго.

Кавакита седна на стола срещу Смитбек.

— Марго Грийн? Какво по-точно?

Смитбек запрелиства безцелно една от пръснатите върху работната маса монографии.

— Разбрах, че се нуждае от помощта ти.

Кавакита присви очи.

— Вчера вечерта ми се обади и ме попита дали може да провери някакви данни в екстраполиращата програма. Отговорих й, че все още не е готова. — Той помръдна рамене. — На практика е точно така. Не мога да гарантирам сто процента за точността на съответствията. Но напоследък съм ужасно зает, Бил. Просто не разполагам с време да обучавам някого на програмата.

— Тя не е чак толкова неграмотна, за да е необходимо да я водиш за носа — отвърна Смитбек. — Провежда някакви тежки генетични изследвания за дисертацията си. Сигурно непрекъснато я срещаш в лабораторията. — Той избута монографиите встрани и се наведе напред. — Няма да ти струва много да помогнеш на детето — настоя Смитбек. — В момента не й е леко. Преди две седмици почина баща й, както знаеш.

Кавакита явно се изненада.

— Така ли? За това ли разговаряхте в служебното клубче?

Смитбек кимна.

— Не обича да се оплаква, но й е трудно. Мисли да напусне музея.

— Ще сбърка — намръщи се Кавакита. Понечи да добави нещо, но замълча. Облегна се назад и преценяващо погледна Смитбек. — Това е изключително алтруистичен жест от твоя страна, Бил. — Присви устни, поклащайки глава. — Бил Смитбек, добрият самарянин. Да не си създаваш нов имидж, а?

— За теб съм Уилям Смитбек младши.

— Бил Смитбек, орелът скаут — продължи Кавакита, после тръсна глава. — Не, не може да е истина. Не си дошъл да си говорим за Марго, нали?

Смитбек се поколеба.

— Е, това беше една от причините — призна той.

— Знаех си! Хайде, изплюй камъчето.

— О, добре — въздъхна Смитбек. — Слушай. Опитвам се да се докопам до информация за експедицията на Уитлеси.

— Кое?

— Експедицията в Южна Америка, дето открила статуетката Мбун. Нали знаеш, кулминацията на новата изложба.

Лицето на Кавакита се проясни.

— О, да. Онази, за която старчето Смит е дрънкал онзи ден в хербариума. И какво за нея?

— Ние предполагаме, че има някаква връзка между тази експедиция и убийствата тук.

— Какво? — недоверчиво възкликна Кавакита. — Само не ми казвай, че си се захванал с историята за музейния звяр. И кои сте „вие“?

— Не твърдя, че вярвам на каквото и да било, разбрано? Но напоследък дочувам доста странни неща. А и цялата тази паника на Рикман във връзка с излагането на Мбун в изложбата! От експедицията са пристигнали и други неща, освен тази реликва — всъщност няколко натъпкани догоре сандъка. Искам да науча повече неща за тях.

— И какво точно трябва да направя аз във връзка с всичко това? — попита Кавакита.

— Нищо. Но ти си помощник-уредник. Имаш висока степен на достъп в компютъра на музея. Можеш да надникнеш в базата данни и да откриеш нещо за тези сандъци.

— Съмнявам се изобщо да са вкарали нещо — отвърна Кавакита. — Но това няма значение.

— Защо? — попита Смитбек.

Кавакита се разсмя.

— Чакай минутка.

Той се надигна и тръгна към лабораторията. След няколко минути се върна с парче хартия в едната ръка.

— Ти да не си медиум — възкликна той и подаде хартията. — Виж какво открих в пощата си тази сутрин.

— Господи! — измърмори Смитбек. — Виж това: „личности, ангажирани с подготвяне на… книги“.

— Теб има предвид — разсмя се Кавакита. — Сега разбираш ли? Ръцете ми са вързани.

Той измъкна носна кърпа от задния си джоб и си издуха носа.

— Алергичен съм към прашни кокалаци — обясни той.

— Направо не мога да повярвам — каза Смитбек, след като прочете отново съобщението.

Кавакита стовари ръка върху рамото му.

— Бил, приятелю, знам, че тази история ще вдигне страхотно тиража и бих искал да ти помогна да напишеш най-сензационната, скандална и пикантна книга. Но не мога. Ще бъда честен. Тук нравя кариера и… — той стисна рамото му по-силно — … ми предстои да заема по-висок пост. Точно в момента не мога да си позволя подобни волности. Ще трябва да потърсиш друга пътечка. Става ли?

Смитбек кимна унило.

— Става.

— Не ми изглеждаш убеден — разсмя се Кавакита. — Но се радвам, че все пак ме разбираш. — Той изправи деликатно писателя на крака. — Чуй ме. Какво ще кажеш за малко риболов в неделя? Предсказват ранни пасажи в Кънеткюът.

Накрая Смитбек се усмихна.

— Хвани ми някоя от дяволските си дребни нимфи — отвърна той. — Наслука!

Когато се получи поредното съобщение, Д’Агоста се намираше в противоположния край на музея. Забелязан силует, секция 18, компютърната зала.

Изпъшка и напъха радиостанцията в калъфа. Краката го боляха от умора. На всеки му се привиждаха вампири в това проклето място.

В преддверието пред компютърната зала се бяха събрали десетина души и с притеснение се опитваха да си разменят шеги. До затворената врата бяха застанали двама полицаи.

— Спокойно — каза Д’Агоста, докато разопаковаше една пура. — Кой го видя?