Тя му разказа със запъване за Прайн. Красивото лице на Кавакита се сгърчи.

— Мили Боже! — промълви накрая той. — Какво става според теб?

Баритоновият му тембър се извиси и тя си даде сметка, че разговорите бяха секнали. На входа беше застанал масивен оплешивяващ мъж в кафяв костюм, който сякаш не беше негов, с напъхано в един от джобовете на сакото полицейско радио и със стърчаща от устата му незапалена пура. Той влезе в залата, последван от двама униформени полицаи.

Застана в предната част на помещението, повдигна панталоните си, извади пурата от устата си, отстрани парченце тютюн от върха на езика си и се изкашля.

— Мога ли да помоля за вниманието ви? — започна той. — Възникна ситуация, която налага да ни изтърпите известно време.

От дъното на залата се извиси нечий укорителен глас:

— Из-ви-нете, господин…

Марго проточи шия над тълпата.

— Фрийд — прошепна Кавакита.

Марго беше чувала за Франк Фрийд — сприхав уредник от Ихтиоложкия.

Мъжът в кафявия костюм се извърна да огледа Фрийд.

— Лейтенант Д’Агоста — отвърна отсечено той. — Полицейско управление Ню Йорк Сити.

Подобен отговор би запушил устата на повечето хора. Но Фрийд, мършав мъж с дълга посивяла коса, демонстрира безстрашие.

— Може би — продължи саркастично той — все пак ще бъдем информирани какво точно се случва тук? Предполагам, че имаме право…

— Бих искал да ви информирам за случилото се — прекъсна го Д’Агоста. — Но в момента можем единствено да съобщим, че в учреждението е намерен труп при обстоятелства, които в момента разследваме. Ако…

Всички заприказваха на висок глас и Д’Агоста уморено вдигна ръка.

— Мога само да добавя, че в момента на местопрестъплението работи полицейски екип за разследване на убийства — продължи той. — От този момент музеят е затворен. Засега никой не може нито да влиза, нито да напуска. Надяваме се това да не продължи твърде дълго.

Той направи пауза.

— Щом е извършено убийство, съществува възможност — само възможност — убиецът все още да се намира на територията на музея. Ще ви помолим само да останете тук за около час-два, докато завърши огледът. С вас ще остане един полицай, който да запише имената и званията ви.

Той напусна помещението сред възцарилата се тягостна тишина и затвори вратата зад себе си. Един от полицаите отнесе стол до вратата и се отпусна върху него. Разговорите постепенно започнаха да се възобновяват.

— Нима ни заключват тук? — изкряска Фрийд. — Това е възмутително!

— Господи! — изпъшка Марго. — Нима е възможно Прайн да е убиец?

— Ужасна мисъл, нали? — отвърна Кавакита. Той се надигна и отиде до кафе-машината, изцеждайки с мощен удар последните капки от нея. — Но не чак толкова, колкото мисълта, че няма да успея да се подготвя за представянето си.

Марго беше сигурна, че младият Кавакита, който правеше светкавична научна кариера, никога не би останал неподготвен за каквото и да било.

— Днес имиджът е всичко — продължи Кавакита. — Само с чиста наука вече не можеш да се докопаш до субсидии.

Марго отново кимна. Чу какво й каза, чуваше и гласовете на надвикващите се около нея, но всичко това й се струваше несъществено. Освен кръвта по обувките на Прайн.

— Чуйте ме — обяви след час полицаят. — Вече можете да вървите. Само не минавайте зад жълтите ленти.

Нечия ръка се отпусна върху рамото й и Марго рязко вдигна глава от ръцете си. Високият като върлина Бил Смитбек стискаше в другата си ръка две тетрадки със спирали, а кестенявата му коса изглеждаше както обикновено — сякаш току-що се бе надигнал от леглото. Зад ухото му стърчеше изгризан молив, яката му беше разкопчана, а нечистият възел на вратовръзката му беше разхлабен. Абсолютна карикатура на припрян журналист. Марго подозираше, че умишлено поддържа подобна външност. Бяха му възложили да напише книга за музея с акцент върху изложбата „Суеверие“, която предстоеше да бъде открита следващата седмица.

— Неестествени произшествия в музея за естествена история — прошепна загадъчно в ухото й Смитбек, докато се наместваше в стола до нея.

Тръсна тетрадките на масата и върху пластмасовия плот се разпиляха изписани на ръка листове, ненадписани компютърни дискети и ксерокопия на статии, изпъстрени с жълт флумастер.

— Здрасти, Кавакита! — радушно подхвърли Смитбек, потупвайки го по рамото. — Да си виждал тигри напоследък?

— Само от хартиените — отвърна сухо Кавакита.

Смитбек се обърна към Марго.

— Предполагам, че вече знаеш всички кръвопролитни подробности. Доста гадничко, а?

— Нищо не ни казаха — отвърна Марго. — Само за някакво убийство. Предполагам, че го е извършил Прайн.

Смитбек се разсмя.

— Чарли Прайн? Това приятелче не е способно да убие дори насекомо, камо ли двуного! Не, Прайн просто е открил трупа. Или по-точно тях.

— Тях ли? Какво приказваш?

Смитбек въздъхна.

— Наистина не знаеш нищо, така ли? Надявах се да си по дочул а нещичко, като седиш тук от толкова време.

Той се надигна внезапно и отиде до кафе-машината. Наклони я, разклати я, изруга и се върна с празни ръце.

— Намерили са съпругата на директора препарирана в стъклена витрина в Залата на приматите — каза той, след като отново се намести върху стола. — Двайсет години си седи там, без никой да я забележи.

Марго изпъшка.

— Да чуем истинската история, Смитбек — каза тя.

— Добре де, добре — въздъхна той. — Около седем и половина сутринта в сутерена на старата сграда са открили телата на две мъртви момченца.

Марго притисна с ръка устата си.

— Откъде научи това? — попита Кавакита.

— Докато вие двамата висяхте тук, целият свят се струпа отвън на Седемдесет и втора улица — продължи Смитбек. — Затвориха вратите под носа ни. Пристигна и пресата. Всъщност нямаше много журналисти. Резултатът от всичко това е, че в десет часа Райт ще даде пресконференция в Голямата ротонда, за да успокои вълненията. Всички тези зоологически приказки. Разполагаме с десет минути.

— Зоологически приказки ли? — настоя Марго.

— Това тук е зоологически парк. О, Господи! Ама че бъркотия! — Смитбек се забавляваше, като ги държеше в неведение. — Изглежда убийците са били твърде свирепи. Нали знаете каква е пресата: отдавна подозират, че държите заключени тук всевъзможни животни.

— Имам чувството, че изпитваш истинско удоволствие — усмихна се Кавакита.

— Подобна история ще осигури ново измерение на книгата ми — продължи Смитбек. — Поразяващата истина за зловещите убийства в музея от Уилям Смитбек младши. Диви, ненаситни зверове бродят по пустите коридори. Става за бестселър.

— Изобщо не е забавно — с раздразнение каза Марго.

Сети се, че лабораторията на Прайн се намира близо до нейния кабинет в сутерена на старата сграда.

— Знам, знам — отвърна добродушно Смитбек. — Наистина е ужасно. Горките дечица! Но все още не мога да повярвам. Може да е някакъв трик на Кътбърт, за да рекламира изложбата. — Той въздъхна и се изправи с виновен израз. — Ей, Марго, наистина съжалявам за баща ти. Исках да ти го кажа по-рано.

— Благодаря.

Усмивката й беше по-скоро хладна.

— Слушайте, вие двамата — каза Кавакита и се надигна от стола — аз наистина трябва да…

— Чух, че смяташ да напуснеш — продължи разговора Смитбек. — Да изоставиш дисертацията, за да започнеш работа в компанията на баща си или нещо подобно. — Той я погледна въпросително. — Истина ли е? Мислех, че проучванията ти най-после са потръгнали.

— Какво да ти кажа — отвърна Марго, — и да, и не. Дисертацията поизостана напоследък. Днес ми предстои ежеседмичната консултация с Фрок. Вероятно ще забрави, както обикновено, и ще запланува нещо друго, особено след тази трагедия. Но се надявам да успея да се срещна с него. Открих една интересна монография за класификацията на лековитите растения от кирибиту.

Забеляза, че Смитбек започна да блуждае с очи наоколо, и за пореден път се убеди, че за повечето хора растителната генетика и етнофармакологията не представляват кой знае какъв интерес.