За момент Д’Агоста остана неподвижен, в шок и невярващ на ушите си. Гласът бе познат и въпреки това — странен. Той инстинктивно се опита да заговори отново, но облечената в ръкавица ръка запуши още по-здраво устата му.

— Ш-ш-ш-т.

Вратата на асансьора се отвори с леко иззвъняване. Като продължаваше да държи Д’Агоста в здрава хватка, мъжът се измъкна предпазливо в тъмния коридор на подземието и се огледа. След това избута Д’Агоста към мръсното фоайе, превеждайки го през серия тесни проходи с високи тавани от жълти блокчета. Най-сетне той спря пред една одраскана метална врата без табелка и боядисана в същия цвят като стените. Намираха се близо до електрическата станция на сградата: глухото гъргорене на котлите вече бе ясно доловимо. Мъжът се озърна още веднъж, след това спря, за да огледа внимателно една паяжина, която висеше в ъгъла на вратата. Едва тогава извади ключ от джоба си, отключи и въведе Д’Агоста бързо вътре, като затвори вратата и грижливо я заключи.

— Радвам се да те видя, Винсънт.

Д’Агоста не можа да произнесе и звук.

— Най-искрените ми извинения за грубото държание — каза мъжът, докато кръстосваше стаята с меки стъпки и проверяваше прозорците на мазето. — Тук можем да поговорим спокойно.

Д’Агоста продължаваше да се диви на несъответствието между гласа на мъжа — този мелодичен тембър, който не можеше да се сбърка, ленивият южняшки говор — и самия мъж: съвършено непознат в опръсканата с петна униформа на портиер, набит, мургав, с кестенява коса, тъмни очи и кръгло лице. Дори самите му маниери, походката му, бяха непознати.

— Пендъргаст? — произнесе Д’Агоста, най-сетне в състояние да произведе звук.

Мъжът се поклони.

— Самият той, Винсънт.

— Пендъргаст! — И преди да осъзнае какво прави, Д’Агоста стисна силно в прегръдките си агента на ФБР.

Пендъргаст остана неподвижен няколко минути. След това спокойно, но решително се освободи от прегръдката и отстъпи назад.

— Винсънт, не мога да ти опиша колко се радвам, че те виждам отново. Липсваше ми.

Д’Агоста сграбчи ръката му и я раздруса със смесица от изненада, облекчение и радост.

— Мислех, че си мъртъв. Как…?

— Извинявам се за заблуждението. Възнамерявах да остана „мъртъв“ по-дълго. Но обстоятелствата ме накараха да избързам. — Той се обърна с гръб. — Сега, ако нямаш нищо против… — Той се измъкна от портиерското сако, което, както можа да види Д Агоста, бе умело подпълнено около раменете и корема, и го закачи на един гвоздей на вратата.

— Какво се случи с теб? — попита Д’Агоста. — Как се спаси? Обърнах замъка на Фоско с главата надолу да те търся. Къде, по дяволите, си бил? — Когато първоначалният шок започна да отминава, той усети, че го измъчват хиляди въпроси.

Пендъргаст се усмихна леко на този словесен водопад.

— Ще ти кажа всичко, обещавам. Но първо се настани удобно. Връщам се веднага. — И след тези думи той се обърна и изчезна в някаква стая отзад.

Д’Агоста за първи път огледа обстановката. Намираше се в дневната на малък, мрачен апартамент. Изтърканият диван беше тикнат до стената, а до него се мъдреха две кресла с мръсна дамаска. Върху евтината масичка за кафе бяха натрупани цяла купчина списания от поредицата „Популярна механика“. До стената стоеше очукано бюро, чиято повърхност бе заета от лъскав лаптоп — единствената вещ, внасяща цвят в стаята. Няколко избледнели портрети на деца с тъжни очи, рисувани от Хюмел, висяха по олющените стени. Лавицата беше препълнена с книги, най-вече популярни романи и евтини бестселъри. Д’Агоста с удоволствие откри измежду оръфаните четива и едно негово любимо — „Черен лед III: Завръщане към нос Хорн“. През отворената врата се виждаше малка, но спретната кухня. Мястото до такава степен не приличаше на апартамента му в „Дакота“ или на имението на Ривърсайд Драйв, че повече не можеше.

Чу се слабо прошумоляване и Д’Агоста скочи, за да посрещне Пендъргаст — истинския Пендъргаст, — който стоеше на прага: висок, строен, с искрящи, сребристи очи. Косата му все още бе кестенява, а кожата — мургава, но лицето му бе възвърнало изящните си тънки черти, които Д’Агоста така добре познаваше.

Пендъргаст отново се усмихна, като че бе прочел мислите на лейтенанта.

— Подплънки за бузи — рече той. — Удивително е колко много могат да променят външния вид. Понастоящем обаче съм ги свалил, тъй като ги намирам за твърде неудобни. Също както и кафявите контактни лещи.

— Поразен съм. Знаех, че си майстор на дегизировките, но това надминава всичко… Искам да кажа — дори стаята… — Д’Агоста посочи с пръст библиотечните рафтове.

Пендъргаст изглеждаше натъжен.

— Уви, дори тук нищо не трябва да изглежда не на място. Налага се да поддържам имиджа на портиер.

— При това на доста сприхав портиер.

— Намирам, че отблъскващите прояви на характера помагат да се избегне по-задълбочен интерес. Веднъж щом свикнат да те възприемат като докачлив, сърдит на света човек, не се задълбават. Мога ли да ти предложа питие?

— „Бъдуайзър“?

Пендъргаст потръпна неволно.

— Ролята ми все пак си има граници. Може би перно или кампари?

— Не, благодаря — ухили се Д’Агоста.

— Разбирам, че си получил писмото ми.

— Така е. И оттогава работя по случая.

— Някакъв напредък?

— Съвсем незначителен. Направих посещение на твоята пра-леля. Но това може да почака. Точно сега, приятелю, трябва да ми обясниш доста работи.

— Естествено. — Пендъргаст му посочи място и сам зае отсрещния стол. — Доколкото си спомням, доста прибързано се разделихме на един планински склон в Тоскана.

— Би могло да се каже! Никога няма да забравя последния път, когато те видях, обграден от глутница ловджийски кучета, всяко от които си умираше да откъсне парче от теб.

Пендъргаст кимна замислено. Очите му сякаш се взираха много далеч.

— Бях пленен, завързан, упоен и отнесен обратно в замъка. Нашият закръглен приятел бе наредил да ме спуснат дълбоко в подземните тунели. Окова ме в една гробница, чийто предишен обитател бе изметен доста безцеремонно оттам. Следващото, което стори — по най-галантен начин, разбира се — бе да ме зазида.

— Мили боже! — Д’Агоста потрепера — На другата сутрин доведох италианската полиция да те търси, но всичко беше напразно. Фоско бе заличил всички следи от нашето посещение. Италианците ме помислиха за луд.

— Малко след това до мен достигна новината за твърде своеобразната смърт на графа. Това имаше ли нещо общо с теб?

— Съвсем определено.

Пендъргаст кимна одобрително.

— Какво стана с цигулката?

— Не можех да я зарежа в замъка просто така, затова я взех и… — Той направи пауза, несигурен как ще реагира Пендъргаст на постъпката му.

Агентът въпросително вдигна вежди.

— Занесох я на Виола Маскелене. Казах й, че си мъртъв.

— Разбирам. Каква беше нейната реакция?

— Беше страшно потресена, разстроена. Въпреки, че се опита да го скрие. Струва ми се… — Д’Агоста се поколеба. — Струва ми се, че не си й безразличен.

Пендъргаст стоеше безмълвен, с безизразно лице.

Д’Агоста и Пендъргаст за пръв път бяха срещнали Виола Маскелене миналия ноември, докато работеха по един случай в Италия. За Д’Агоста бе очевидно, че от мига, в който двамата се бяха видели, нещо бе преминало между Пендъргаст и младата англичанка. Сега можеше само да се досеща за какво мисли Пендъргаст.

Агентът се изправи внезапно.

— Е, Винсънт, както казват в Италия, това е acqua passata, изтекла вода. Направил си каквото трябва и сега можем да считаме случая с цигулката Стормклауд за наистина приключен.

— Но чакай… — каза Д’Агоста, — как така успя да се измъкнеш от замъка? Колко време прекара окован?

— Бях окован в гробницата почти четиридесет и осем часа.

— В тъмното?

Пендъргаст кимна.

— Задушавайки се бавно, бих добавил. Открих, че една определена форма на медитация е извънредно полезна в такива случаи.