— Да го вземат дяволите Рокър с неговата бумащина! Как е, между другото, приятелчето ти, комисарят?

— Изобщо не ми е приятелче.

Д’Агоста се обърна отново към рагуто, което вреше на котлона. Продължаваше да е убеден, че единствената причина, поради която го взеха на старата му работа в полицията и възстановиха трудовия му стаж е, че Лора бе прошепнала няколко думи в ушенцето на Рокър. Не му харесваше, но това беше положението.

Един огромен мехур от рагуто се надигна и изригна, като обля ръката му с горещи пръски.

— О-о-х! — извика той, а междувременно подложи ръката си под струя студена вода, докато с другата превключи температурата.

— Какво става?

— Нищо. Всичко е наред. — Той разбърка тенджерата с дървена лъжица, осъзна, че дъното е загоряло и бързо я премести на друго колело. Вдигна лъжицата предпазливо към устните си. Не беше лошо, никак не беше лошо. Поносима гъстота, приятен вкус, само дето малко нагарчаше от загорялото. Въпреки това обаче изобщо не беше като на баба му.

— Какво друго слагаше в рагуто, бабче? — промърмори той.

Дори да имаше някакъв отговор откъм невидимия хор, то Д’Агоста не би могъл да го чуе.

Внезапно откъм печката се чу силен съсък. Голямата тенджера със солена вода кипеше. Сподавяйки ругатнята, Д’Агоста намали котлона, скъса плика с макароните и изсипа половин килограм от тях в разпенената вода.

Откъм дневната долитаха звуци на музика: Лора беше пуснала диск на Стийли Дан.

— Заклевам се, че ще говоря с хазаина за портиера — провикна се тя през вратата.

— Кой портиер?

— Онзи новия, който дойде преди няколко седмици. Това е най-враждебният човек, когото някога съм виждала. Що за портиер е, като дори не ти отваря вратата? А тази сутрин не пожела да ми извика такси. Просто поклати глава и се отдалечи. Струва ми се, че не знае английски. Или, най-малкото, се преструва, че не знае.

Какво очакваш за две хиляди и петстотин на месец, помисли Д’Агоста. Но това си беше нейният апартамент, така че си премълча. Нейни бяха и парите за наема — поне засега. Но той бе решил да промени това колкото се може по-скоро.

Когато се беше нанесъл тук, нямаше никакви очаквания. Изживяваше един от най-лошите периоди в живота си и не си позволяваше да мисли за повече от един ден напред. Освен това беше в ранния етап на нещо, което обещаваше да бъде неприятен развод: едно ново романтично обвързване вероятно нямаше да е най-умното нещо за него точно сега. Но се бе оказало далеч по-добре, отколкото можеше да се надява. Лора Хейуърд беше повече от гадже или любовница — тя бе негова сродна душа. Беше се страхувал, че като работят на едно и също място, по-висшият й чин може да се окаже проблем. А стана тъкмо обратното: това им даваше обща основа, възможност да си помагат един на друг, да говорят за случаите си, без да се притесняват за поверителност.

— Някакви новини за „Ухажора“? — чу той Лора да пита откъм дневната.

„Ухажора“ наричаха в НПУ престъпника, който напоследък крадеше пари от банкомати с хакната банкова карта, а после показваше голия си задник на охранителната камера. Повечето от инцидентите бяха станали в района на Д’Агоста.

— Имаме вероятен свидетел на вчерашния му обир.

— Свидетел на какво? — попита Лора многозначително.

— На лицето, разбира се. — Д’Агоста разбърка макароните. Погледна фурната, за да се увери, че се бе загряла до нужната температура. След това се обърна към разхвърляния плот, като си прехвърляше наум всичко. Наденица: да. Кюфтенца: да. Рикота, пармезан и моцарела фиордилате: всичко беше готово. Изглежда все пак ще направя фокуса…

…По дяволите. Трябваше да настърже пармезана.

Той отвори чекмеджето и започна да тършува бясно. По едно време си помисли, че чува входния звънец.

Може би си въобразяваше. Малко хора търсеха Лора, а при него определено не идваше никой. Особено пък по това време. Сигурно беше доставка от виетнамския ресторант долу, бяха сбъркали вратата.

Ръката му напипа рендето. Той го измъкна, взе парчето пармезан и се приготви да го настърже възможно най-ситно.

— Вини? — провикна се Лора. — Покажи се, моля те.

Д’Агоста се поколеба само за миг. Нещо в тона й го накара да пусне всичко на плота и да излезе от кухнята.

Тя стоеше в коридора и говореше с някакъв непознат. Лицето на мъжа беше в сянка, беше облечен в скъп дъждобран. Нещо в него му се стори познато.

Мъжът направи стъпка напред, към светлината. Д’Агоста затаи дъх.

— Вие! — възкликна той.

Мъжът се поклони.

— А вие сте Винсънт Д’Агоста.

Лора го погледна. Кой е този, казваше изражението й. Д’Агоста бавно изпусна въздуха от дробовете си.

— Лора — каза той. — Радвам се да те запозная с Проктър. Шофьорът на агент Пендъргаст.

Очите й се разшириха от изненада. Проктър се поклони.

— Приятно ми е да се запознаем, мадам.

Тя протегна ръка.

Проктър се обърна отново към Д’Агоста:

— А сега, сър, бихте ли били така любезен да дойдете с мен?

— Къде? — Но Д’Агоста вече знаеше отговора.

— На Ривърсайд Драйв 891.

Д’Агоста облиза устните си:

— Защо?

— Защото там някой ви очаква. Някой, който би желал да го посетите.

— Сега?

В отговор Проктър просто се поклони.

Д’Агоста седеше на задната седалка на зашеметяващия Ролс Ройс „Сребърен призрак“, модел 59-а и гледаше през прозореца, но всъщност не се виждаше нищо. Проктър бе поел на запад през парка и сега голямата кола се носеше като стрела нагоре по Бродуей.

Д’Агоста се размърда на бялата кожена седалка, едва сдържаше любопитството и нетърпението си. Изкушаваше се да засипе Проктър с въпроси, но беше сигурен, че шофьорът няма да отговори.

Ривърсайд Драйв 891. Домът — по-точно един от домовете — на специален агент Алойзиъс Пендъргаст, приятел на Д’Агоста и негов партньор в няколко необикновени случая. Мистериозният агент от ФБР, когото Д’Агоста познаваше, но все още не бе опознал, и който изглежда имаше девет живота, като котка…

… До онзи ден преди по-малко от два месеца, когато той бе видял агент Пендъргаст за последен път.

Случи се на стръмния склон на един хълм южно от Флоренция. Специалният агент бе заобиколен от настървени за плячка ловджийски кучета, задържан от дузина въоръжени мъже. Пендъргаст се бе пожертвал, за да може Д’ Агоста да избяга.

И Д’Агоста му бе позволил да го стори.

Той се размърда неспокойно при спомена. Някой, който би желал да го посетите, бе казал Проктър. Възможно ли беше въпреки всичко Пендъргаст да е успял някак да се спаси? Нямаше да е за пръв път. Изпита внезапен прилив на надежда…

Но не, не беше възможно. Чувстваше със сърцето си, че Пендъргаст е мъртъв.

„Ролсът“ вече се движеше по Ривърсайд Драйв. Д’Агоста се помръдна отново и се загледа в уличните табелки. Сто двайсет и пета улица. Сто и трийсета. Много бързо добре поддържаните сгради и тревни площи около Колумбийския университет отстъпиха място на разнебитени, напълно западнали постройки. Обичайните скитници бяха прогонени на завет от януарския студ и мътната светлина на вечерта караше улицата да изглежда пуста.

Недалеч, точно отвъд Сто трийсет и седма, Д’Агоста вече различаваше обкованата с дървени летви фасада и овдовялата алея пред къщата на Пендъргаст. От тъмните очертания на огромното здание по гърба му полазиха студени тръпки.

Ролсът отмина портите на ошипената желязна ограда и спря. Без да изчака Проктър, Д’Агоста излезе от колата и се вгледа в познатите очертания на просторното имение с прозорци, покрити с ламаринени капаци. За всеки външен поглед постройката изглеждаше като всяко друго изоставено имение по протежение на улицата. Отвътре обаче това бе дом на чудеса и тайни, почти отвъд мислимото. Той усети, че пулсът му се ускорява. Може би въпреки всичко Пендъргаст е вътре, облечен в обичайния си черен костюм, седи в библиотеката, в камината пламти буен огън, а танцуващите пламъци хвърлят странни сенки върху бледото му лице. Скъпи ми Винсът, щеше да каже той. Благодаря ти, че дойде. Мога ли да ти предложа чаша „Арманяк“?