Всички се смееха, защото знаеха, че Незнайко е празен дърдорко. А Незнайко се затича с всички сили към къщи и започна да вика:

— Братчета, спасявайте се! Парчето лети!

— Какво парче? — го питаха.

— Парче, братчета! От слънцето се е откъснало парче. Скоро ще тупне и тогава — край на всички ни. Знаете ли какво нещо е слънцето? То е по-голямо от цялата наша земя!

— Какви ги измисляш!

— Нищо не измислям аз. Лупов каза. Той го е видял през тръбата си.

Всички изтичаха навън и почнаха да гледат към слънцето. Гледаха, гледаха, докато от очите им не потекоха сълзи. Заслепени, те наистина започнаха да виждат слънцето нащърбено.

А Незнайко викаше:

— Спасявайте се кой как може! Беда!

Всички почнаха бързо да прибират вещите си. Палитро грабна боите и четката си, Гусльо — своите музикални инструменти: цигулката, балалайката и медната тръба. Доктор Хапчев тичаше насам-нататък по цялата къща да търси походната аптечка, която беше изчезнала кой знае къде. Шишко грабна галошите и чадъра си и тъкмо изскачаше от вратата, когато се раздаде гласът на Знайко:

— Успокойте се, братчета! Нищо страшно няма. Не знаете ли, че Незнайко е дърдорко? Това е негова измислица.

— Измислица ли? — кресна Незнайко. — Вървете и питайте Лупов.

Всички изтичаха при Лупов и се разбра, че наистина Незнайко е съчинил всичко. Ех, че смях падна тогава! Всички се присмиваха на Незнайко и казваха:

— Не можем да се начудим как ти повярвахме!

— Ами аз не се ли чудя! — отговори Незнайко. — Та и аз бях повярвал.

Ето какво чудно момченце беше този Незнайко!

Когато Незнайко се залавяше за някоя работа, той я вършеше не тъй както трябва и всичко излизаше съвсем наопаки. Той едва се научи да срича, а можеше да пише само с печатни букви. Мнозина казваха, че главата на Незнайко е съвсем празна, но това не беше вярно, защото как би могъл тогава да разсъждава? Наистина той лошо разсъждаваше, но обуваше обувките на краката си, а не на главата — а за това все пак трябва разсъдък, нали?

Незнайко не беше чак толкова лош. Той много искаше да научи нещо, но не обичаше да се труди. Щеше му се да се научи изведнъж, без всякакъв труд, но така дори и най-умното дребосъче нищо не би могло да постигне.

Момченцата и момиченцата обичаха много музиката, а Гусльо беше прекрасен музикант. Той имаше различни музикални инструменти и често свиреше на тях. Всички слушаха неговата музика и много го хвалеха. Незнайко завиждаше на Гусльо, че го хвалят, и започна да го моли:

— Научи ме да свиря. И аз искам да стана музикант.

— Опитай — съгласи се Гусльо. — На какво искаш да свириш.

— А на какво е най-лесно да се научи човек?

— На балалайка.

— Добре, дай тук балалайката, ще опитам.

Гусльо му даде балалайката. Незнайко подрънка малко и после рече:

— Не, балалайката свири много тихо. Дай нещо друго, по-силно.

Гусльо му даде цигулката. Незнайко започна да стърже с лъка по струните и каза:

— Няма ли нещо още по-силно?

— Има и тръба — отговори Гусльо.

— Дай я тук, ще я опитам.

Гусльо му даде голямата медна тръба. Щом наду Незнайко тръбата, и тя изведнъж изрева:

— Това се казва хубав инструмент! — зарадва се Незнайко. — Силно свири!

— Добре, учи се да свириш на тръба, щом ти се харесва — съгласи се Гусльо.

— Че защо ще се уча? Аз и така мога — отговори Незнайко.

— О, не, не можеш още.

— Мога, мога! Ето слушай! — извика Незнайко и започна с всичка сила да надува тръбата:

Бу-бу-бу! Гу-гу-гу-гу!

— Ти просто тръбиш, а не свириш — отвърна Гусльо.

— Как тъй не свиря? — обиди се Незнайко. — Много хубаво свиря дори. Силно!

— Ех, какъв си. Работата тук не е в силното свирене. Трябва да бъде хубаво.

— Че както свиря аз, не е ли хубаво?

— Съвсем не е хубаво — каза Гусльо. — Както виждам, ти нямаш никакви музикални способности.

— Ти нямаш музикални способности! — разсърди се Незнайко. — Просто от завист приказваш така. Искаш само тебе да слушат и хвалят.

— Нищо подобно — каза Гусльо. — Вземи тръбата и свири колкото си щеш, щом мислиш, че не е нужно да се учиш. Нека и тебе да хвалят.

— И ще свиря! — отговори Незнайко.

Взе той да надува тръбата и тъй като не умееше да свири, тръбата ту ревеше, ту хъркаше, ту пищеше, ту грухтеше. Гусльо слуша, слуша… Най-после му омръзна. Облече си той кадифеното палтенце, върза на шията си розовата панделка, която носеше вместо връзка, и отиде на гости.

Вечерта, когато всички момченца се събраха в къщи, Незнайко отново се залови за тръбата и взе да я надува:

Бу-бу-бу-у! Ду-ду-ду-у!

— Какъв е този шум? — развикаха се всички.

— Това не е шум — отговори Незнайко. — Това е музика.

— Престани веднага — викна Знайко. — Ушите ми писнаха от твоята музика!

— Защото не си й свикнал още. Ще свикнеш и няма да ти пищят ушите.

— Аз пък не искам да свиквам. Много ми е притрябвало!

Ала Незнайко не го слушаше и продължаваше да свири:

Бу-бу-бу! Хр-р-р! Виу! Виу!

— Престани най-после! — нахвърлиха се върху него всички момченца. — Махай се оттук със своята ужасна тръба!

— Къде да отида?

— Върви на полето и там свири.

— Но на полето никой няма да ме чуе.

— А ти непременно ли искаш някой да те чуе?

— Непременно.

— Върви тогава на улицата, там съседите ще те чуят.

Незнайко излезе на улицата и почна да свири пред близката къща, но съседите го помолиха да не вдига шум под прозорците им. Тогава той отиде пред друга къща, но и оттам го изпъдиха. Отиде пред трета — оттам също почнаха да го пъдят, но той реши напук да продължава да им свири. Съседите се ядосаха, излязоха навън и го подгониха. Едва успя да избяга с тръбата си.

Оттогава Незнайко престана да свири на тръба.

— Не разбират музиката ми — казваше той. — Не са дораснали още до нея. Когато дораснат — сами ще ме молят, но ще бъде късно. Няма да свиря вече.

Палитро беше много добър художник. Той винаги носеше дълга и широка риза, която наричаше „блуза“. Интересно беше да се види как Палитро стои пред триножника с палитра в ръка, пременен в своята блуза, отметнал назад дългите си коси. За всекиго изведнъж ставаше ясно, че пред него се намира истински художник.

След като никой не пожела да слуша музиката му, Незнайко реши да стане художник. Отиде при Палитро и му каза.

— Слушай, Палитро, и аз реших да стана художник. Дай ми някакви бои и четчица.

Палитро съвсем не беше скъперник и подари на Незнайко старите си бои и четка. В това време при Незнайко довтаса приятелят му Парцаливко. Незнайко му каза:

— Сядай, Парцаливко, сега ще те нарисувам.

Парцаливко се зарадва, веднага седна на стола и Незнайко се залови да го рисува. Искаше му се да го направи по-красив и затова му нарисува червен нос, зелени уши, сини устни и оранжеви очи. Парцаливко настояваше по-скоро да види своя портрет. От нетърпение не можеше спокойно да седи на стола и постоянно се въртеше.