— Ей сега ще докараме още една кола — рече Кравайко.

Те скочиха в автомобила и полетяха към гаража, където беше останала колата на Кравайко. След няколко минути се завърнаха с двете коли. Едната започна да кара ябълки, другата — круши.

— Видяхте ли чудесата на техниката? — самодоволно каза Незнайко. — Вие, момичетата, май че и насън не сте виждали такова нещо!

Механизирането значително облекчи труда и работата тръгна по-бързо. Двете коли сновяха насам-натам и разнасяха по мазетата плодовете. Ябълките и крушите караха една по една, а сливите — по пет наведнъж. Благодарение на механизацията много момиченца се освободиха от работа, но вместо да седят със скръстени ръце, те разпънаха на улицата две палатки. В едната палатка донесоха сироп и газирана вода, а в другата натрупаха баници, различни курабийки, кравайчета и бонбони. Сега всеки от работещите можеше да закуси и да си пийне през време на почивката.

Шишко веднага започна да обикаля палатката с баниците и бонбоните, а Сиропов нападна сиропа с газираната вода. Не можеха да ги прогонят от палатките.

Изведнъж се случи нещо неочаквано. Отдалеч се зачуха пронизителни викове и всички видяха доктор Хапчев, който тичаше по улицата, преследван от целия болничен персонал начело с Пчелица. Хапчев беше почти гол, тоест само с пенснето си и с едни къси гащета. Той стигна до едно дърво и бързо се покатери по него.

— Защо избягахте от болницата? — викаше след него Пчелица, като се приближаваше до дървото.

— Аз не съм вече болен — отвръщаше Хапчев, мъчейки се да се покатери колкото се може по-високо.

— Как да не сте болен? Ние не сме ви изписали още! — продължаваше Пчелица, задъхана от бързото тичане.

— Аз пък сам се изписах — засмя се Хапчев и се изплези на Пчелица.

— Колко сте нахален! Ние няма да ви дадем дрехите.

— Не ми трябват — отговори й Хапчев, подсмивайки се.

— Ще настинете и ще се разболеете.

— И да се разболея, пак няма да се върна при вас.

— Срамота е! — извика Пчелица. — Сам сте доктор, а не уважавате медицината.

Тя му обърна гръб и се отдалечи с гордо вдигната глава. След нея бавно тръгна целият болничен персонал.

Хапчев видя, че не го заплашва вече никаква опасност и слезе от дървото.

Момиченцата го заобиколиха и съчувствено го питаха:

— Студено ли ви е? Ще се простудите! Искате ли да ви донесем дрехи?

— Добре — съгласи се Хапчев.

Перушинка изтича до в къщи и донесе една зелена рокличка на черти.

— Какво е това? — учуди се Хапчев. — Не искам да обличам рокля! Всички ще ме смятат за момиче.

— Е, и какво от това? Нима е лошо човек да бъде момиче?

— Лошо е.

— Защо? Значи според вас ние сме лоши?

— Не, вие сте добри… — смути се Хапчев — но момчетата са по-добри.

— С какво са по-добри, кажете, моля ви се?

— Разбира се, че са по-добри. Ние имаме едно момче, на име Гусльо. Знаете ли какъв музикант е той? Вие не сте чували как свири на флейта!

— Чували сме. Много наши момичета пък свирят на арфа.

— А ние имаме Палитро. Да видите само какви портрети рисува!

— Видяхме. Но вие имате само един Палитро, а всяко наше момиче може да рисува и дори да бродира с разноцветни конци. Можете ли например да избродирате такава червена катеричка като тази на престилката ми? — попита Катеричка.

— Не мога — призна Хапчев.

— Ето виждате ли, а тук всички могат — ако щете катеричка, ако щете зайче.

— Е, добре! — махна с ръка Хапчев и се залови да навлича рокличката.

След като я облече, той взе да вдига ръце и крака и да се оглежда от всички страни. Когато видя Хапчев в такава необикновена премяна, Незнайко прихна. След него се разсмяха останалите момчета.

— Как не ви е срам — възмути се Писанка. — Нищо смешно няма тук.

Но смехът не преставаше. Хапчев се озърна и като видя само засмени физиономии, почна да съблича рокличката.

— Защо правите така?… — увещаваха го момиченцата.

— Не искам! — решително заяви Хапчев. — Скоро ще донесат моите дрехи.

— Пчелица няма да ги даде. Тя ни е много строга.

В отговор на това Хапчев само тайнствено се усмихна.

След завръщането си в болницата Пчелица и болничният персонал веднага откриха изчезването на Мърморко. Те се спуснаха към гардеробната, но там се оказа, че дрехите и на двамата бяха изчезнали. В гардеробната бяха останали само дрехите на Патронко.

По този начин се разкри планът за бягството, който Мърморко и доктор Хапчев бяха измислили. Според този план доктор Хапчев трябваше да избяга полугол през прозореца. Злосторниците разчитаха, че целият болничен персонал ще се спусне да го гони и тогава Мърморко свободно ще се вмъкне в гардеробната и ще открадне както своите, така и неговите дрехи. Планът беше изпълнен до най-малката си подробност.

Пчелица дълго търси Мърморко с откраднатите дрехи, а той през това време се беше спотаил в гъстия репейников буренак.

Макар че да стоиш в буренака, не е много приятно, Мърморко беше извън себе си от радост, че е успял да се измъкне на свобода. Той с наслаждение гледаше ясното синьо небе и сочната зелена трева. На лицето му се появи дори усмивка. Той се закле в себе си, че никога вече в живота си няма да мърмори и ще бъде доволен от всичко на света, само да не попадне отново в болница.

Най-после Мърморко видя, че Пчелица влезе в болницата. Тогава той се измъкна тихичко от своята засада, намери Хапчев и му даде дрехите.

— Ето ти дрехите, другарю по нещастие — каза Мърморко, като подаде на Хапчев бохчичката, която държеше в ръце.

Хапчев се спусна да прегръща приятеля си. Те много се бяха сприятелили в болницата. Хапчев се облече бърже.

Загубанко, Дано, Винтчо и другите момченца заобиколиха Мърморко и почнаха да го поздравляват с благополучното му излизане от болницата. Всички се учудваха на неговия весел вид.

— За пръв път виждам Мърморко да се усмихва! — каза Шишко.

Момиченцата също стояха наоколо и с любопитство разглеждаха Мърморко.

— Как се казвате? — попита го Перушинка.

— Мърморко!

— Вие се шегувате!

— Да пукна, ако лъжа! Защо мислите така?

— Вие имате такова приятно, приветливо лице. Това име не ви подхожда.

Мърморко се ухили до уши.

— Аз не подхождам на името си — опита се той да остроумничи.

— Искате ли да се качите на дървото? — предложи му Писанка.

— Може ли?

— Защо да не може? Ние ще ви донесем трион и ще работите заедно с всички.

— И аз искам трион — примоли се доктор Хапчев.

— Вие не го заслужавате, защото презирате момичетата, но ние ви прощаваме — каза Писанка.

Момиченцата донесоха още два триона и Мърморко заедно с доктор Хапчев също се заеха за работа. Мърморко казваше, че е много по-приятно да се катери човек по дърветата, отколкото да стои затворен в болницата.

— И много по-полезно при това — добавяше доктор Хапчев.

Той смяташе, че въздухът горе е много по-чист и по-богат с кислород, отколкото долу. Ето защо Мърморко и Хапчев работеха на самия връх на дървото.

На другия ден беритбата на ябълки и круши продължи. По улиците се появи трета машина — осемколеловият парен автомобил на Бурмичко.