— Гледам — казваше той, — ще се намерим право под локомотива! Скорост не мога да дам, да натисна спирачките е късно. Е, рекох си, край на всинца ни!… Изведнъж нещо ме удари по главата: трябва да завия…

— Аз те ударих по главата — обади се Шаренкия. — Аз се изплаших, разбираш ли…

— Разбираш ли, ти пак почваш да ме ядосваш — разсърди се Незнайко.

— Е, хайде, хайде, няма да говоря, сега зная, че шофьорът не бива да се ядосва, когато е на кормилото.

В това време една лека кола пак настигна нашите пътници. Тя беше яркожълта. В нея се возеха две дребосъчета. Онова, което беше на кормилото, нарочно забави ход, за да разгледа Незнайковата кола. Другото внимателно огледа Шаренкия и каза с усмивка:

— Тебе, пиленце, няма да ти навреди, ако се поизмиеш.

Двете дребосъчета се разсмяха, после шофьорът даде газ и колата взе преднина.

Незнайко и Карфичка се обърнаха назад и видяха, че по бузите, по челото, по носа и дори по ушите на Шаренкия се бяха появили кални петна и ивици.

— Какво става с теб? — учуди се Незнайко. — Нали се изми одеве?

— Как одеве? Много отдавна беше — отговори Шаренкия.

— Ама нали и ние се измихме заедно с тебе — каза Карфичка. — Защо ние сме чисти?

— Ех, че го каза! — засмя се Шаренкия. — Вие седите отпред, а пък аз отзад. И всичкият прах лети върху мене.

— Щом сме отпред, върху нас трябва да пада повече прах — каза Незнайко.

— Е, това си е вече ваша работа колко прах пада върху вас — махна с ръка Шаренкия.

Всъщност за всичко беше виновен, разбира се, прахът. Той не се задържа по лицето, ако то не е лепкаво, но лицето на Шаренкия лепнеше, защото той непрекъснато ядеше сладолед, който се топеше в ръцете му и се размазваше по бузите, по носа и дори по ушите му, като оставяше навред влажни ивици. Прахът от пътя здраво прилепваше по тези ивици. Постепенно ивиците изсъхваха заедно със залепналия по тях прах и така лицето ставаше мръсно.

— Щом срещнем вир или река, Шарко — каза Карфичка, — веднага ще трябва да се измиеш. Никак не е приятно всеки да ни се смее!

— А кой им е дал право да ни се смеят? — възмути се Шаренкия. Ако ги бяхме стигнали, щях да им покажа аз едно смеене! Жалко, че се влачим като костенурки!

— Кой е костенурка? Ние ли сме костенурки? — обиди се Незнайко.

— Разбира се — отговори Шаренкия, — опитай се де, настигни онази, жълтата кола. Виждаш ли чак къде е отлетяла?

Наистина жълтата лека кола едва се забелязваше далече пред тях, подобна на точица.

— Глупости! — отвърна Незнайко. — Сега ще ги настигнем.

Той почна да върти лостовете, да натиска копчетата и педалите. Автомобилът тръгна по-бързо, но пак не можа да настигне жълтия автомобил, който се носеше пред тях.

— Къде ще се мерим ние с тях! — наливаше масло в огъня Шаренкия. — Къде е тяхната система, къде е нашата.

— Нищо — отвръщаше Незнайко. — Сега ще видиш! Като дам още газ…

— Я по-добре се откажи, Незнайко, че пак ще направим катастрофа — каза Карфичка.

— Бъди спокойна, никаква катастрофа няма да направим.

Незнайко даде още газ, но и това не помогна. Ала скоро пътят се спусна по нанадолнище. Шофьорът на жълтата лека кола почна да задържа спирачките, за да не полети колата по наклона, а Незнайко, напротив, пусна спирачките и автомобилът му зафуча все по-бързо и по-бързо. Пред тях в подножието на височината се показа отново река. Над нея беше прехвърлен дървен мост. Той беше възтесен, така че там можеха да се разминат само две коли. На всичкото отгоре насред моста, кой знае защо, бе спрял един камион. Но Незнайко не му обърна внимание и се похвали на Шаренкия:

— Ей сега ще ги настигнем!

— Стигни ги, стигни ги! Ще му кажа аз кой от двама ни трябва да се измие! — отговори Шаренкия.

Шофьорът на жълтата лека кола се спусна бавно по склона, излезе на моста и удари спирачки до камиона, за да попита шофьора му защо е спрял и дали няма нужда от помощ.

Незнайко изфуча по нанадолнището, връхлетя връз моста и изведнъж видя, че камионът и жълтият автомобил са преградили пътя му и че той не може да завие настрани, тъй като перилата на моста му пречат. Незнайко толкова се изплаши, че цял изстина. За миг хиляди неща се мярнаха в паметта му и работата сигурно щеше да свърши плачевно, ако той не си бе спомнил и за вълшебната пръчица. В мига, когато те бяха до камиона и Карфичка, очаквайки страшния удар, отново закри лицето си с ръце, Незнайко хвана вълшебната пръчица, махна с нея и бързо каза:

— Искам да ги прескочим!

Тутакси автомобилът подскочи толкова нависоко, че Незнайко затаи дъх. Той погледна надолу и си рече:

— Само да тупнем от такава височина! Нищо няма да остане от нас!

И като махна отново с пръчицата, той каза:

— Искам да летим като със самолет!

В същия миг на автомобила израснаха две малки крила и той полетя над земята, като се вдигаше все по-нависоко. В това време отзад се чу вик. Незнайко се огледа и видя, че Шаренкия се е изтърсил от автомобила му и сега маха крака във въздуха, вкопчил се с ръце за облегалката на седалището. Незнайко захапа със зъби вълшебната пръчица, прекатери се през облегалката на предното седалище и като хвана Шаренкия за палтото, опита се да го издърпа отново в колата. Но това не беше по силите му — той можеше да го тегли само с една ръка, защото с другата трябваше да се държи за колата. Като видя, че Шаренкия губи сетни сили, Незнайко поиска да каже на Карфичка: „Вземи пръчицата от устата ми и накарай колата да слезе на земята“. Но тъй като пръчицата беше между зъбите му, вместо горните думи се чу следното:

— Фефи фъфифата от уфтата фи и фи-фи-фи-фи… Естествено, Карфичка нищо не можа да разбере и запита:

— Какво?

— Фофофи, афти, фафуно!

Очите на Незнайко така сърдито светнаха, че Карфичка веднага разбра, че тези думи трябваше да означават: „Помогни, ах, ти, маймуно!“ Тя пропълзя бързо на задното седалище и помогна на Незнайко да вмъкне Шаренкия обратно в колата. Шаренкия седна на мястото си. Той беше толкова изплашен, че за известно време онемя. Незнайко пак седна пред кормилото, погледна надолу и видя, че са се дигнали на страхотна височина. Пътят, по който току-що караха, се виеше долу като тясна панделчица. Незнайко усети, че дъхът му спира от вятъра, който го биеше в лицето. Той махна с пръчката и каза:

— Искам да слезем пак на земята… Ей, ей! Не тъй бързо! — завика той, като усети, че колата полетя надолу, сякаш пропадна във въздушна яма.

Колата започна плавно да слиза. Известно време те летяха над пътя, като се спускаха все по-ниско; най-после колелата докоснаха земята, но толкова леко, че не се почувствува никакво разтърсване. Крилата на автомобила изчезнаха. Шаренкия се посъвзе и пак загриза сладолед. Скоро другият автомобил настигна нашите пътешественици. Шофьорът изравни колата си с Незнайко и поведе разговор.

— Какъв е този автомобил, каква е конструкцията? — запита той.

— Конструкция на Винтчо и Болтчо — отговори Незнайко.

— А с какво работи — с катран или мазут?

— С газирана вода и сироп. Водата, разбираш ли, отделя газ. Газът попада в цилиндъра и тласка буталото, което чрез трансмисия върти колелата. А сиропът е за смазка — обясни Незнайко.

— Аха, затуй ми миришеше на сироп, като карах след вас — каза шофьорът.

— А твоята кола, и тя ли е с газирана вода?

— Не, моята е със спирт. Спиртните пари, виждаш ли, се всмукват в цилиндъра и се запалват от електрическа искра. Като изгарят, парите се разширяват и тласкат буталото, а буталото върти колелата. За да се увеличи мощността на колата, поставят се няколко цилиндъра. Аз например имам четири цилиндъра, но има коли с осем. Колата може да работи и с бензин, но бензинът оставя не особено приятна миризма във въздуха. А от спирта не остава никаква миризма. Затова пък колите, които работят с мазут — фуу!!

Шофьорът дори сбърчи нос и завъртя глава:

— А далече ли е още Слънчевият град? — запита Карфичка.


Перейти на страницу:
Изменить размер шрифта: