При тези думи дребосъчето машинист откачи металното въже, седна при кормилото и подкара комбайна към друг стълб. Тук то привърза комбайна за металното въже, слезе на земята и свирна два пъти с една свирка. Комбайнът забръмча и почна да обикаля около стълба, като разораваше земята.
— Интересно — извика Незнайко, — нима машината разбира защо й свирите? Откъде знае тя, че трябва да тръгне, когато й свирнете?
— Естествено, машината нищо не може да разбере — каза машинистът. — Но ако сте учили физика, трябва да знаете, че звукът се предава чрез трептенията на въздуха. В механизма на комбайна има един апарат, който превръща въздушните звукови трептения в електрическа енергия, а вече с нейна помощ може да се пуска в действие един или друг уред на комбайна. Така например с едно изсвирване се включва спирачката, с две — мотора, три изсвирвания включват механизма за обръщане наляво, четири — механизма за обръщане надясно…
В това време нейде отдалеч долетя сигнал:
„Ту-у, ту-у, ту-у!“
— О — каза машинистът. — Планетарка си е свършила работата! Трябва да побързам. Искате ли да видите Планетарка? Не е далеч оттука, за минутка ще стигнем.
Всички се съгласиха и вече се готвеха да се качат на колата, но дребосъчето каза, че е по-добре да тръгнат с неговия мотоциклет. За учудване на пътешествениците седалището на мотоциклета се оказа толкова дълго, че се сместиха и четиримата. Пръв седна машинистът, после Незнайко, после Карфичка и последен — Шаренкия.
Дребосъчето включи мотора и мотоциклетът се плъзна напред с такава скорост, че дъхът на всички спря. Наистина, след минута, минута и половина те бяха вече при другия комбайн, който беше спрял, след като бе завършил обработката на една кръгла нива. Като действуваше със свирката си, машинистът изпрати машината при друг стълб и я пусна в ход. Отстрани на комбайна беше написано с хубаво изрисувани букви: „Планетарка“.
— Тази машина друго устройство ли има? — запита Незнайко.
— Не, устройството й е точно същото — отговори машинистът.
— А защо онази се нарича „Пергелина“, а тази „Планетарка“?
— У нас всяка машина има собствено име, защото така е много по-интересно, отколкото да се пишат на машините разни номера.
— Вие едновременно и на двете ли работите? И все пътувате с мотоциклета си от „Пергелина“ до „Планетарка“? — запита Карфичка.
— Не, аз се разпореждам с десет машини: „Екцентрида“, „Концентрина“, „Рондоза“, „Пергелина“, „Охлювка“, „Мелница“, „Въртележка“, „Орбита“, „Спътница“ и „Планетарка“.
— А успявате ли да наглеждате и десетте? — учуди се Карфичка.
— Тук няма нищо трудно. Дори ми остава време да си почета и да се погрея на слънце. Но право да си кажа, тези машини са вече остарели и имат редица недостатъци.
— А какви им са недостатъците? — заинтересува се Незнайко.
— Първо, имат много малък радиус на действие, тъй като се управляват с помощта на метално въже, а металното въже не може да се удължава безкрайно. Затова машината често трябва да се откарва от едно място на друго и да обработва само неголеми площи. А това е твърде непроизводително.
— Нима може и без метално въже? — запита Незнайко.
— Разбира се. Най-новите съвременни машини вместо метално въже имат радиомагнитна връзка. В центъра на нивата се поставя силен радиомагнит, тоест такъв магнит, който действува на огромно разстояние. Със същия радиомагнит, само че по-малък, е снабдено и кормилото на комбайна. Колкото по-близко са двата магнита, толкова по-силна е връзката помежду им и толкова по-голямо завъртване прави кормилото. Колкото по-далече е магнитът, толкова по-слаба е връзката, толкова по-малко е завъртването на кормилото. Така че отначало комбайнът описва малки кръгове около централния радиомагнит, но с всяка обиколка кръговете стават все по-големи и могат да стигнат неограничени размери. Ако искате, мога да ви покажа как работи такъв радиокомбайн.
— А той далече ли е? — запита Карфичка.
— Не, съвсем близко. Трябва да изкачим това баирче, оттам се вижда всичко.
Пътешествениците се съгласиха с радост, седнаха на гъсеничния мотоциклет и потеглиха.
Глава девета
Радиолария
Гъсеничният мотоциклет се различава от обикновения по това, че се движи не с колела, а с гъсенична верига. По същия начин се движи и гъсеничният трактор. За разлика от трактора, който има две гъсеници, мотоциклетът има само една, затова този, който го кара, трябва да пази равновесие, както при велосипед с две колела. Докато тракторните гъсеници са от метал, мотоциклетните са от гума. Това осигурява необходимата плавност при движение, голямата скорост и изключителната проходимост на тази машина. Гъсеничният мотоциклет върви и по най-лошия път, минава дори там, където няма път.
Всичко това нашите пътешественици узнаха от своя нов познат. Той се зарадва много, когато научи, че те отиват в Слънчевия град, съобщи им, че и той живее там и че се казва Симидко.
Увлечени в разговора със Симидко, пътниците бързо стигнаха хълма и поеха към билото. Нанагорнището беше толкова стръмно, че Шаренкия, който седеше отзад, почна да се изхлузва от седалището. Най-после той усети, че почти няма на какво да се крепи, и завика:
— Ей, ей! Стойте! Аз като че ли ще падна…
Едва успя да каже това, и падна. Симидко спря мотоциклета насред пътя и отърча на помощ. Незнайко и Карфичка изтичаха след него. Като видяха, че Шаренкия е здрав и читав, всички се зарадваха, а Симидко каза:
— Още едно голямо предимство на гъсеничния мотоциклет: тъй като той няма колела, седалището му е разположено ниско и при падане не можете да се ударите толкова силно, както когато падате от голям мотоциклет.
Сега нашите пътници пак бяха на една височинка и отново видяха кръговете, които бяха забелязали по-рано.
— Ах — завика Карфичка и дори запляска с ръце, — отгатнах! Тези кръгове по земята — това са нивите, които вашите машини орат.
— Съвсем вярно — потвърди Симидко. — Черните кръгове, които се виждат там надясно, са прясно разораните ниви. По тях още нищо не е поникнало. Там, където посевите са покълнали, кръговете са зелени. Червените кръгове са макови ниви, жълтите кръгове — поляни с цъфнали глухарчета.
— А белите? — запита Карфичка.
— И белите са поляни с глухарчета, но там глухарчетата вече са узрели, с пухчета.
— А за какво сеете глухарчета? Да не би да се ядат? — учуди се Незнайко.
— Не, глухарчетата не се ядат, разбира се, но от корените им добиваме гума, от стеблата им — различни пластмаси и влакнести вещества, от които се тъкат платове, а от семената им вадим масло.
— Кажете, моля — запита Шаренкия, — мен не ми е съвсем ясно: аз разбирам, че цветните кръгове са ниви, където растат… е, да речем, макове или глухарчета, но ето там в далечината цялата земя е като попръскана с капки — това какво е?
— Това, което ви прилича на малки капки, това са пак кръгли ниви, само че те са далече оттук и затова ви изглеждат малки.
— Добре, това е ясно — отвърна Шаренкия. — Но още по-далеч започва някаква бъркотия: някакви точици, петънца…
— И това са кръгли ниви, но те са още по-далеч оттук и затова изглеждат толкова мънички.
— Колко машини са били необходими, за да изорат толкова много ниви? — запита Карфичка.
— Десет машини — отговори Симидко.
— Десет машини! — учуди се Незнайко. — Не може да бъде!
— Уверявам ви — каза Симидко. — Всичко, което виждате наоколо си, е изорано от десетте машини, с които се разпореждам аз: „Рондоза“, „Спътница“, „Планетарка“… е, и другите там.
— Че тук сигурно има хиляда ниви?
— Не, не хиляда, а много повече. Ето, пресметнете сами: една машина изорава една кръгла нива за час. Ако работи десет часа дневно, машината ще изоре десет ниви. Всичките десет машини ще изорат сто ниви за един ден. За десет дни ще изорат десет пъти повече, тоест хиляда ниви. А тъй като ние за едно лято прибираме средно по три реколти, оранта продължава около сто дни. За сто дни следователно машините ще изорат десет пъти повече, тоест десет хиляди ниви.