Перчемко се усмихна приветливо и като подаде на Пегасик края на маркуча, каза:
— Моля.
Пегасик се зарадва, пое с две ръце металната тръбичка и насочи струята към цветята.
— Насочете струята по-нагоре, така че водата да пада отвисоко върху цветята — посъветва го Перчемко. — Ако насочите струята направо, може да повредите растенията.
Пегасик послушно насочи струята нагоре.
— Ето сега е добре! — одобри Перчемко. — Виждам, че вие имате дарба да поливате цветя. Поработете малко, а пък аз ще изтичам за минутка до вкъщи. Ако това не ви затруднява, разбира се — прибави той.
— Не, не! От къде на къде! Няма да ме затрудни — отговори Пегасик.
Перчемко се отдалечи и Пегасик продължи да полива цветята напълно самостоятелно. Под напора на водата маркучът потрепваше в ръцете му. На Пегасик се струваше, че гумената тръба е жива. И той беше много горд, че върши такава важна работа. Изведнъж видя Незнайко, Карфичка и Шаренкия, които бяха застанали насреща му. И веднага му хрумна една лудешка мисъл: „Какво ли ще стане, ако ги полея с водица?“
Едва бе успял да помисли това — и ръцете му от само себе си насочиха струята към Незнайко, като го обляха от глава до пети с вода.
— Ей! — развика се Незнайко. — Защо ме пръскаш?
Пегасик се престори, че не чува, и отмести струята настрана, а после отново — уж без да иска — обля Незнайко. От яд Незнайко едва не подскочи и щеше да се втурне да накаже оскърбителя си, но Карфичка го дръпна за ръката и каза:
— Да си вървим! Само това оставаше — да се сбиеш сега!
И тримата се обърнаха и щяха да си тръгнат, но в това време Пегасик насочи струята право в тила на Карфичка.
— Ай! — изкрещя Карфичка, като усети, че ледената струя залива врата й и се стича по целия й гръб.
— Значи ти и Карфичка обля! — развика се разярен Незнайко. — Сега ще ти дам да разбереш!
Той изтича към Пегасик и се хвърли да му отнеме маркуча от ръката, но Пегасик дръпна маркуча настрана и струята зашиба по тротоара, като пръскаше минувачите. Незнайко се опита да грабне маркуча, като заобиколи отстрани, но Пегасик се обърна с гръб към него и се помъчи да го изтласка с ритници.
— Аха, и риташ отгоре на всичко! — изръмжа Незнайко.
Най-после той хвана маркуча и почна да го изтръгва от ръцете на Пегасик, но Пегасик не го даваше. Водната струя съскаше и биеше ту на една, ту на друга страна. Минувачите търтиха да бягат, като се спасяваха от студената вода. Те се струпаха от двете страни на тротоара и не можеха да разберат защо ги обливат с вода. Някои викаха на Незнайко и Пегасик да престанат с лудориите си. Карфичка също викаше, но Незнайко и Пегасик не обръщаха никакво внимание на виковете й и продължаваха да дърпат маркуча.
— Трябва да им се отнеме маркуча — каза един.
— Вярно! — чуха се гласове от тълпата. — Трябва всички вкупом да се хвърлим върху тях и да им отнемем маркуча — тогава те няма да могат да се пръскат.
Веднага се намери и предводител. Това беше едно дребосъче на име Таралежко. То беше облечено в светлокафяв спортен костюм и носеше широкопола шапка.
— Хайде, братя, след ме-е-ене! — извика то и се хвърли напред.
Като видя това, Пегасик насочи струята право в лицето му. Шапката отлетя от главата му и се затъркаля по улицата.
— Стой! Стой! — завика Таралежко и хукна след шапката си.
В това време Незнайко се извъртя и успя да издърпа маркуча от ръцете на Пегасик. Но Пегасик не се смути. Той се хвана с две ръце за тръбата и дръпна с такава сила, че я откъсна от маркуча. Незнайко искаше да го шляпне по главата с маркуча, от който продължаваше да бие струята вода, но в това време притичалите отвред дребосъчета го хванаха за ръцете. Като видя, че работата взема такъв лош обрат, Пегасик не размисля дълго, ами запрати тръбата на земята и си плю на петите.
Около Незнайко за миг се събра тълпа. Дребосъчетата заеха целия тротоар и дори платното на улицата. Автомобилното движение спря, улицата бе заприщена. Отнейде притича милиционер и почна да вика:
— Моля, разотивайте се! Пречите на движението!
— Ето този пръскаше с вода! — викаше Таралежко и сочеше с пръст Незнайко.
— Не съм пръскал! — викаше Незнайко. — Мене ме поляха!
— Я го вижте! — викаше Таралежко. — Полели го били! Ха-ха!
Отвред към мястото на произшествието продължаваха да тичат дребосъчета. Тълпата растеше. Сега вече автомобилите задръстиха улицата чак до кръстопътя. Горкият милиционер се хвана за главата.
— Разотивайте се, моля ви се! — викаше той.
Но никой не си отиваше. Тези, които бяха видели цялото произшествие, не си отиваха, защото им се щеше да разкажат всичко на ония, които не го бяха видели; а ония, които не го бяха видели, не си отиваха, защото искаха на всяка цена да видят Незнайко. Милиционерът съобрази, че никой няма да си отиде, докато Незнайко е на улицата, и затова реши да го отведе в милицията.
Милиционерът хвана Незнайко за ръка и го поведе към автомобила, който стоеше зад ъгъла в една уличка. Като видяха, че милиционерът качи Незнайко в колата, Карфичка и Шаренкия се затичаха към него и завикаха:
— Вземете и нас! Вземете и нас!
Но колата вече потегли. Карфичка и Шаренкия тичаха след нея с последни сили. Но къде ти! Нима можеха да я стигнат! Разстоянието между тях и колата бързо се увеличаваше. За щастие милиционерското управление не се оказа далеч. Колата зави зад ъгъла и след две минути спря пред неголяма едноетажна сграда с кръгъл, куполообразен покрив, боядисан със сребърна боя, която блестеше на слънцето. Карфичка успя да види как милиционерът и Незнайко слязоха от колата и се запътиха към тази сграда.
Съпровождан от милиционера, Незнайко влезе през вратата и се озова в една светла и просторна стая. Тук той видя още един милиционер, седнал върху кръгъл въртящ се стол пред едно табло за управление, покрито с разни ключове, превключвачи, прекъсвачи, микрофони, телефони и високоговорители. Над таблото бяха закачени в четири реда петдесет и два кълбовидни телевизионни екрана, в които като в кристални топки се отразяваха петдесет и двата градски кръстопътя заедно с къщите, с преминаващите автомобили, с пешеходците и с всичко, което беше на улицата. Посред стаята висеше още един такъв кълбовиден екран, само че много по-голям по размери.
И милиционерът, който доведе Незнайко, и онзи, който седеше пред таблото, бяха облечени като всички други дребосъчета, а за да се познава, че са милиционери и че всички трябва да ги слушат, двамата носеха на главите си блестящи медни шлемове, подобни на пожарникарските. Милиционерът, който седеше пред таблото, беше нисък и дебеличък. Казваше се Караулкин. А този, който доведе Незнайко, беше дълъг и слабичък. Викаха му Свирулкин.
Милиционерът Караулкин видя, че милиционерът Свирулкин доведе Незнайко, и каза:
— Аха! Ей го поливача, пристигна! А бе братко, какво сте измислили да се поливате с вода на улицата?
— Аз не съм поливал — измърмори забъркан Незнайко.
— Как така не си поливал? — учуди се милиционерът Караулкин. — Нали сами видяхме. Милицията всичко вижда. Моля, приближете се.
Милиционерът Свирулкин побутна Незнайко в гърба, за да го накара да се приближи до таблото с кълбовидните екрани.
— Точно петдесет и два кръстопътя са под наблюдението на нашето милиционерско управление — каза, Караулкин. — Достатъчно е да погледнем тези петдесет и две кълба — и виждаме всичко, което става на всяка улица. Ако върху малките кълба подробностите не се виждат ясно, можем да включим и по-голямото кълбо.
С тези думи милиционерът Караулкин щракна ключа. В същия миг тайнствена синя светлина озари вътрешността на кълбото, което висеше сред стаята, и на него се появи кръстопътят със спрелите насред улицата автомобилни коли.
— Ето, виждате ли: на ъгъла на улиците „Курабиена“ и „Сладкишна“ има задръстване. Цялото движение е спряно! — с укор каза Караулкин и посочи кълбото.