Той натисна едно от копчетата върху таблото и… колата потегли.

— Стойте, какво правите? — завика Шаренкия и хвана Кубчо за ръката. — Ами ако колата връхлети върху някого!

— Колата не може да връхлети върху никого, защото е снабдена с ултразвуково локаторно устройство, с помощта на което се предотвратяват каквито и да било прегазвания или сблъсквания — каза Кубчо. — Обърнете внимание на тези две големи фунии, които са закрепени отпред. Едната фуния непрекъснато изпраща напред ултразвукови сигнали. Щом пред колата се появи някое препятствие, ултразвуковите сигнали започват да се отразяват от него, тоест все едно, че отскачат от него и попадат във втората фуния. Тук ултразвуковата енергия се превръща в електрическа. Електрическата енергия пък включва спирачката или механизма за завиване. Ако препятствието не е голямо, колата ще го заобиколи, тъй като ще се включи механизмът за завиване; ако е голямо — тя ще спре, защото ще се включи спирачката. Точно такива фунии са прикрепени отзад и встрани на колата, за да може ултразвуковите сигнали да се разпращат на всички страни…

— А какви са тези ултразвукови сигнали? — запита Незнайко.

— Те са… как да ви кажа… Такива едни съвсем тънички звуци, които ние с вас не можем дори да чуем, но все пак те притежават енергия, също както звуците, които ние чуваме.

В това време колата се приближи до един кръстопът и спря пред светофара.

— Колата притежава и оптическо устройство, което включва спирачката при червен светофар — каза Кубчо.

И наистина колата стоя пред светофара дотогава, докато не светна зеленият сигнал.

— Че какво, нищо чудно няма тук — каза Шаренкия, — чудно е само как колата знае накъде трябва да ни вози.

— Колата, разбира се, не може нищо да знае — отговори Кубчо — и все пак тя ще ви откара, където трябва, след като натиснете копчето, защото в нейния механизъм се намира така нареченото електронно запомнящо устройство. То се нарича запомнящо, защото благодарение на него колата като че запомня пътя, по който минава. Всяка нова кола, която е снабдена с това устройство, отначало пътува с шофьор и минава нещо като предварително обучение. При учебните пътувания шофьорът обикновено натисва копчето с името на някоя улица и откарва колата до тази улица, после натисва друго копче с името на друга улица и откарва колата и до нея. Кормилото на колата е свързано с електронното запомнящо устройство. Когато следния път някой натисне копчето, електронното устройство само насочва колата по определения маршрут и тя може да се движи без шофьор.

— Е, щом е така, тук наистина няма нищо чудно — каза Шаренкия. — Виж, ако нямаше никакво устройство, а колата ни возеше сама, накъдето трябва, това би било вече чудно.

— Интересно, а как е направено това електрическо устройство? — запита Незнайко. — Как работи то, с електрически лампички или с нещо друго?

— То работи не с лампички, а с полупроводници — каза Кубчо. — Но аз не мога да ви обясня всичко подробно, защото сам не съм запознат както трябва с него.

— А защо колата има кормило, щом сама вози, накъдето трябва? — запита Шаренкия.

— Кормилото е за в случай, че трябва да пътувате някъде надалече. Тази кола не може да ви кара автоматически извън града, защото извънградските пътувания изискват твърде сложно запомнящо устройство. Но вие можете да седнете на кормилото и сами да я подкарате. Щом вземете кормилото в ръце, запомнящото устройство се изключва автоматически и колата заработва като обикновен автомобил.

Скоро колата зави зад ъгъла и се спря срещу красиво четириетажно здание. Всичко в това здание беше различно: различни стени, различни балкони, различни колони, различни врати, прозорците също бяха различни: имаше и кръгли, и полукръгли, и триъгълни, и четириъгълни, и продълговати, и квадратни, и ромбовидни, и овални. Достатъчно беше да обиколиш зданието, за да научиш какви прозорци, врати, балкони, колони и други архитектурни части изобщо могат да съществуват. Върху покрива на зданието се издигаха множество кулички и тухлени беседки, както плоски, така и островърхи. Те се гушеха една до друга като гъбки около стар пън. Струваше ти се, че на покрива се е побрал цял куп от кулички. Ако някое дребосъче си построеше нова къща и искаше да украси покрива й с куличка, можеше да дойде тука и да си избере модела, който би му харесал най-много.

Широката асфалтирана площадка пред зданието беше запълнена с коли и мотоциклети от разни системи, а пред самия вход имаше огромен куп велосипеди.

— Както изглежда, всички вече са се събрали и ние с вас сме закъснели малко. Но нищо — каза Кубчо.

Пътешествениците слязоха от колата и предвождани от Кубчо, се запътиха към зданието. Те изкачиха широката стълба, влязоха през една врата и се озоваха в голяма светла зала, пълна с дребосъчета, които седяха на столове като в театър. Отпред до една маса седеше председателят. Надясно от него имаше катедра, зад която стоеше едно дребосъче в черен костюм и изнасяше доклад. Върху катедрата пред дребосъчето се издигаше цяла купчина от навити на тръба чертежи, които то развиваше и показваше на слушателите. Докладчикът непрекъснато забравяше за какво говори и току поглеждаше в едно тефтерче, където беше записал всичко. Но той виждаше зле и трябваше да си слага очилата, които след това всеки път мушваше на различни места, така че дълго трябваше да рови из джобовете си, докато ги открие най-после отново.

— Това е Въртибутилков — пошепна Кубчо на своите спътници. — Той е започнал вече своя доклад, но това не е голяма беда. Трябва само да слушаме внимателно и всичко ще разберем.

Той намери три свободни места на един от последните редове и настани там Незнайко, Шаренкия и Карфичка, а сам зае едно свободно място на друг ред.

Незнайко и Карфичка почнаха да слушат най-усърдно, но нищо не можаха да разберат, защото Въртибутилков говореше на твърде учен език. Шаренкия също се мъчеше да разбере поне нещичко и с такава страшна сила напрягаше мозъка си, че след някоя и друга минута главата му клюмна настрани и той заспа. Карфичка взе да го бута; той се събуди, но след миг главата му клюмна на другата страна и той задряма отново. Незнайко се пулеше така, че очите му едва не изхвръкнаха, но чувствуваше как след малко и той ще заспи.

За щастие Въртибутилков скоро свърши доклада си и председателят каза:

— А сега да обсъдим — може ли да се строят въртящи се сгради или не може.

Тутакси към масата се отправи едно дребосъче в син костюм на бели чертици и със също такава вратовръзка. То каза:

— Въртибутилков изнесе много хубав доклад. Както показа опитът, въртящи се къщи могат да се строят — по това никой не спори. Но дали трябва да ги строим — ето въпроса. Главната беда е в това, че дребосъчетата, които живеят във въртящи се къщи, не получават правилна представа за околната действителност. Знам какво говоря, защото сам живея във въртяща се къща. Ето чуйте какво става: през деня слънцето надниква десет-дванадесет пъти в прозореца на моето жилище и десет-дванадесет пъти изчезва. Щом слънцето блесне в прозорците, мен ми се струва, че настъпва утро, а щом изчезне, почва да ми се струва, че се свечерява и е време за сън. Към пладне аз вече не зная днес ли е или вчера, или може би утре, а надвечер ми се чини, че е изминал не един ден, а са изтекли най-малко дванадесет. Почвам да мисля, че денонощието има не двадесет и четири часа, както по-рано, а само един час и затова постоянно бързам и нищо не успявам да свърша. Струва ми се, че слънцето вече не се мести бавно по небето, а лети бързо като муха.

Всички се засмяха. До масата застана едно момиченце в бяла рокличка и каза:

— Това още не е толкова страшно, защото вие живеете в къща, която се върти отдясно наляво, и когато погледнете към прозореца, струва ви се, че слънцето се движи по небето отляво надясно, тоест от изток към запад, както трябва. Но аз имам една приятелка, която има чувството, че слънцето върви отзад напред, защото къщата й се върти не като вашата, а на обратната страна. Тя, тоест моята приятелка, вече не знае кое настъпва по-напред — сутринта или вечерта и няма ясна представа къде е запад, къде е изток. Всичко се обърка в главата й и напоследък тя дори престана да различава коя е дясната й ръка и коя — лявата.