— Много разбираш ти! Трябва да напълним най-напред балона с топъл въздух.

— А защо с топъл въздух?

— Защото топлият въздух е по-лек от студения и винаги се издига нагоре. Когато напълним балона с топъл въздух, топлият въздух ще се издигне нагоре и ще повлече със себе си и балона — обясни Знайко.

— Охо, значи и топъл въздух бил нужен! — каза провлечено Незнайко и заедно с Бързанко излязоха от коша.

— Гледайте — развика се някой от покрива на съседната къща, — слизат! Разколебаха се.

— Разбира се, че ще се разколебаят — отговаряха от другите покриви. — Нима може да се лети с такъв балон? Лъжат само публиката.

В това време Знайко накара дребосъчетата да напълнят няколко торбички с пясък и да ги сложат в коша. Бързанко, Мълчаливко, Дано, Значи и другите момченца веднага почнаха да насипват пясък в торбичките и да ги слагат в коша.

— Какво правят? — в недоумение се запитаха един друг зрителите. — Защо слагат в коша торбички с пясък?

— Ей, защо ви са тези торбички с пясък? — завика Бърборко, който се беше покатерил на оградата.

— Като полетим, ще ви ги хвърляме по главите — отвърна Незнайко.

Разбира се, и самият Незнайко не знаеше за какво са торбичките. Той просто измисли това.

— Вие най-напред полетете! — извика Бърборко.

Покатерилото се на оградата заедно с Бърборко момченце Малчо каза:

— Навярно ги е страх да летят и искат пясъчните торбички да хвръкнат вместо тях!

Наоколо се разсмяха.

— Разбира се, че ги е страх! А от какво ли ще ги е страх? Балонът и без това няма да хвръкне!

— А може и да хвръкне — каза едно от момиченцата, които също гледаха през пролуките на оградата.

Докато наоколо спореха, Знайко накара да запалят огън сред двора и всички видяха как Винтчо и Болтчо изнесоха от своята работилница един голям меден котел и го сложиха на огъня. Винтчо и Болтчо отдавна вече бяха приготвили този котел за нагряването на въздуха. Котелът се затваряше плътно с капак, на който имаше отвор. Отстрани котелът беше скачен с помпа за вкарване на въздух. Този въздух се нагряваше в котела и излизаше вече горещ през горното отвърстие на капака.

Разбира се, никой от зрителите не можеше да се досети за какво е котелът, но всеки изказваше предположенията си.

— Навярно са решили да си сварят супа и да закусят преди пътешествието — каза едно момиченце на име Лайка.

— Не е лошо — отговори Малчо, — сигурно и ти би закусила, ако тръгнеш на такъв далечен път.

— Разбира се — съгласи се Лайка. — Може би това е за последен път…

— Кое е за последен път?

— Е, ще закусят за последен път, а после ще полетят, балонът ще се пукне и те ще се пребият.

— Не бой се, няма да се пукне — рече й Бърборко. — За да се пукне, трябва да полети, а той, нали го виждаш, стърчи тук цяла неделя и наникъде не мърда.

— Но сега ще полети! — обади се Чипоноска, която заедно с Мушица беше дошла да види полета.

Скоро всички зрители започнаха горещо да спорят. Ако някой кажеше, че балонът ще хвръкне, друг веднага му отговаряше, че няма да хвръкне, а пък ако някой речеше, че няма да хвръкне, веднага му отвръщаха, че ще хвръкне. Вдигна се такъв шум, че нищо не можеше вече да се разбере. На един покрив две момченца се сбиха — толкова горещо спореха. Едва ги разтърваха.

През това време въздухът в казана достатъчно се нагря и Знайко реши, че е време да пристъпи към пълненето на балона. Но за да се напълни балонът с нагорещен въздух, трябваше да се изтегли най-напред от него студеният въздух. Знайко се приближи към балона и развърза връвчицата, която здраво стягаше гумената тръбичка отдолу. Студеният въздух със силно съскане почна да излиза от балона. Дребосъчетата, които спореха дали ще хвръкне балонът, или не, обърнаха глави и видяха, че балонът бързо почна да се смалява. Той омекна, сбръчка се като сушена круша и се сви в дъното на коша. Там, където се виждаше по-рано балонът, сега остана само кошът, покрит отгоре с мрежата.

Съскането престана и веднага избухна дружен смях. Смееха се всички: и тези, които казваха, че балонът ще хвръкне, и онези, които казваха, че няма да хвръкне, а Парцаливко — приятелят на Незнайко — така се разсмя, че дори се търкулна от покрива долу и на главата му излезе цицина. Трябваше веднага да се притече на помощ доктор Хапчев и да намаже цицината с йод.

Ей, че хвръкнаха! — викаха наоколо. — Ех, че балон направи Знайко! Цяла седмица си играха с него, а той взе, че се пукна. Да си умреш от смях! Никога в живота си не сме се смели толкова!

Знайко не обръщаше внимание на подигравките. Той съедини казана с балона чрез една дълга тръба, нареди да заработят с помпата, която беше скачена с казана. В казана започна да навлиза студен въздух, а нагрятият въздух по тръбата отиваше направо в балона. Постепенно балонът под мрежата ставаше все по-голям и по-голям и вече се показваше над коша.

— Гледайте — зарадваха се зрителите, — пак ще го надуват! Чудни хора! А пък той пак ще се спука.

Никой не вярваше, че балонът ще хвръкне. А през това време той стана още по-голям, показа се от коша и заприлича на голяма диня в малка чинийка. Тутакси всички видяха, че балонът се повдигна малко нагоре от само себе си и опъна мрежата, с която бе завързан за коша. Зрителите просто ахнаха от учудване. Всеки видя, че сега никой не дърпа балона с въже нагоре.

— Ура! — завика Лайка и дори изръкопляска.

— Не крещи! — сопна й се Бърборко.

— Та нали хвръкна!

— Не е хвръкнал още. Виждаш, че е вързан за коша! Нима ще може да повдигне коша, и при това пълен с дребосъчета!

В този момент Бърборко видя, че нарасналият още повече балон се вдигна нагоре и кошът се отдели от земята. Бърборко не се сдържа и извика колкото му глас държи:

— Дръжте го! Дръжте го! Ще хвръкне! Какво правите?

Ала балонът не хвръкна, защото кошът бе здраво завързан за ореха. Той само малко се повдигна от земята.

— Ура-а! — понесе се от всички страни. — Ура! Браво на Знайко! Виж ти какъв балон направи! С какво го надуха? Сигурно с пара!

Сега вече всички вярваха, че балонът ще полети.

Най-после пълненето на балона с топъл въздух беше привършено. Знайко накара да приберат казана и собственоръчно завърза с връвчица гумената тръба, за да не може топлият въздух да излиза от балона. След това той заповяда на всички да се качат в коша. Пръв влезе Бързанко, след него се закатери Шишко и без малко не се изтърси върху главите на другарчетата си. Той си е дебеличък, джобовете му бяха пълни с различни неща: тук бучка захар, там курабийка. При това бе си обул за всеки случай галоши, а в ръцете си държеше чадър. С общи усилия настаниха Шишко в коша, а след него почнаха да се катерят и останалите дребосъчета. Захарин Захаринов Сиропов се въртеше край коша и помагаше на всички да се качат.

— Седнете, моля — казваше той, — настанете се по-удобно. В балона има място за всички.

— И ти седни — канеха го другарите.

— Има време — отговаряше той. — Важното е вие да седнете.

Той услужливо ги хващаше под мишница, повдигаше ги отдолу.

Най-после всички влязоха в коша. Само Сиропов остана долу.

— Защо не сядаш? — го попитаха.

— Може би ще е по-добре без мене? — отвърна Сиропов. — Аз съм май дебеличък. И без това ви е тясно там. Страхувам се да не стане претоварване.

— Не бой се, никакво претоварване няма да стане.