Пред тази въртяща се тръба обикновено имаше цяла тълпа дребосъчета, която се смееше над опитите на смелчаците да минат през тръбата. Карфичка, Плъхчо и Шаренкия се присъединиха към тълпата и също почнаха да се смеят. Особено високо се кикотеше Шаренкия. Струваше му се, че съвсем не е трудно да се мине през тръбата и че всички падат поради собствената си тромавост. Като се накикоти до насита, Шаренкия реши да покаже своята сръчност и безстрашно влезе в тръбата. Но едва направи три крачки — и падна, а после продължи да се търкаля като цепеница във вътрешността на тръбата. Бонбоните, с които беше натъпкал джобовете си, се изсипаха. Шаренкия ги събираше и ги пъхаше обратно в джобовете си, като в същото време се мъчеше да стане на крака, но току се търкулваше отново. Така се премята в тръбата дотогава, докато най-после тя не го изхвърли навън от противоположния си край. Цялото това произшествие предизвика буря от смях сред зрителите.

— Виждате ли, още не сме влезли във Веселото градче, а вече почнахме да се веселим — каза Плъхчо на Карфичка. — Забележете, че тук смехът се предизвиква по съвсем прост начин — посетителите сами разсмиват себе си: първо вие се смеете на другите, след това сами влизате в тръбата и тогава другите започват да ви се смеят.

Като каза това, Плъхчо влезе в тръбата. Въпреки отпуснатата си фигура той измина почти целия път доста ловко и падна едва на две крачки от изхода на тръбата, но това също развесели зрителите. После дойде ред на Карфичка. Всички мислеха, че и тя ще падне и се приготвиха вече да се посмеят както трябва, но тя така ловко ситнеше с крака, че не се спъна нито веднъж.

Като се озоваха във Веселото градче, нашите пътешественици тръгнаха по главната алея и скоро стигнаха до една площадка, насред която имаше голям дървен кръг. Този кръг се наричаше „Дяволското колело“. Желаещите сядаха върху него и после той почваше да се върти бърже и центробежната сила отхвърляше тези, които бяха седнали настрани.

Нашите пътешественици се повъртяха на дяволското колело и нападаха като круши по земята, а след това поеха по-нататък и спряха пред вълшебното огледало. Това огледало не беше плоско, а криво и при това се извиваше непрекъснато, така че главата на дребосъчето, което се оглеждаше там, се разтягаше на дължина като грахова шушулка, а крачетата му ставаха къси като на гъсе. После пък наопаки: краката му се удължаваха като макарони, а главата му ставаше плоска като палачинка. След това почваше да се удължава носът, а лицето се изкривяваше настрани, докато най-после лицето почваше да не прилича на нищо.

Невъзможно беше всички тия превръщания да се гледат без смях. Но тъй като смехът изостря апетита, то нашите пътешественици отидоха да обядват в трапезарията, а след обяда се повозиха на атомни автостолчета върху колелца и на летни кънки самоходки.

Атомното автостолче приличаше на обикновено столче или на малко кресло с подставка за краката на оня, който седеше там, докато то самото нямаше крака, а меки гумени колелца. Под седалището беше прикрепен малък автомат двигател, който движеше столчето.

За да се возиш на автостолче, не беше нужно дори да се учиш да го управляваш. Достатъчно беше да седнеш на него и да кажеш: „Напред!“ — и столчето тръгваше напред от само себе си. Достатъчно беше да кажеш: „По-бързо!“ или „по-бавно!“ — и столчето веднага почваше да се движи по-бърже или пък забавяше хода си. При думите „надясно“ или „наляво“ столчето извиваше на едната или на другата страна. Ако човек му кажеше: „Стоп!“ — столчето в миг се спираше.

Всички тези думи можеше да се произнасят не високо, а шепнешком. Можеше дори и съвсем да не ги произнасяш, а само да си ги помислиш. Карфичка и Шаренкия се заинтересуваха, защо става така. Плъхчо им обясни, че подставката, която е долу, улавя електрическите сигнали от краката на дребосъчето, което седи на столчето, и предава тия сигнали на специалния електронен уред, който пък пуща в ход двигателя, управлява скоростта, включва механизма за завой наляво или надясно.

— Че какви сигнали могат да дават моите крака? — запита учуден Шаренкия. — Моите крака не дават никакви сигнали.

— Чисто и просто вие не забелязвате това — отговори Плъхчо, — защото тези сигнали са твърде слаби, но въпреки това те съществуват. Стига да помислите, тоест мислено да изречете думата „напред“, и тутакси от вашия мозък, по нервите ви пробягва електрически тласък, който един, вид нарежда на краката да вървят напред или назад, да: завият надясно или наляво, или да спрат на място. Електроуредът улавя тъкмо тези електрически тласъци.

Шаренкия взе да се вози на автостолчето и с интерес наблюдаваше как столчето се подчинява на мислите му. След това каза:

— Какво пък, мен ми се струва, че това столче е по-добро дори от Незнайковата вълшебна пръчица! Тук стига да помислиш: искам надясно или наляво, и желанието се изпълнява веднага. А там трябва още и да махаш с пръчицата и да казваш високо какво ти се иска. С една дума — въртели.

Като се навозиха до насита на автостолчета, Шаренкия, Карфичка и Плъхчо взеха да се возят на летни кънки самоходки, които бяха снабдени с почти същия електронен уред, както и автостолчетата, тоест хващаха електрически импулси от нозете на пързалящото се дребосъче и го возеха, накъдето трябваше.

Плъхчо каза, че засега такива автостолчета и кънки самоходки има само в парка, но скоро с тях ще може да се вози човек по целия град, а в по-далечно бъдеще може би изобщо никой няма да иска да използува автомобила, тъй като всички ще започнат да се возят на автостолчета.

Денят неусетно измина. Карфичка, Плъхчо и Шаренкия се върнаха в Шахматното градче и намериха там Незнайко и Макаричка. После всички вкупом отидоха в Театралното градче да гледат пиеска.

От този ден нататък Карфичка и Шаренкия всеки ден отиваха във Веселото градче. Незнайко пък по цели дни се губеше из Шахматното градче. Той се срещаше там с Макаричка и водеше с нея разговори по различни въпроси. Но играта на шах беше главното и за двамата. Макаричка беше запалена шахматистка и тя се радваше, че и Незнайко се беше вече увлякъл от шахмата, или както казваха в Слънчевия град, бе заболял от шахматна треска.

Първите дни, след като попадна в болницата, Свирулкин се учудваше, когато санитарката или някой от лекарите го наричаше Геврек. Но той не се сети веднага да запита защо се обръщат към него с такова странно име. Умствените му способности бяха притъпени поради мозъчното сътресение и главата му не работеше тъй добре, както някога. Постепенно умствените му способности се възстановиха, но в същото време, без сам да усети, той свикна с новото си име, та след няколко дни сам почна да мисли, че се казва Геврек. Само понякога трепваше, когато го повикваха с това име, не отговаряше веднага, сякаш трябваше първо да помисли — него ли викат или някого другиго.

Доктор Компресчо забелязваше тази странност в държането на Свирулкин, но я обясняваше с болестното му състояние, което оказваше възбуждащо и задържащо действие върху нервната система на болния. Той продължаваше да го лекува със своите методи, тоест чрез смях, но на първо време шегите му не произвеждаха никакво впечатление на болния. Обаче едновременно с възстановяването на умствените способности на Свирулкин на лицето му почна да се мярка и смислена усмивка. Между другото това доказваше, че при дребосъчетата способността да разбират смешното зависи от тяхното умствено развитие.

Като забеляза, че лицето на Свирулкин се озарява все по-често от усмивка, доктор Компресчо реши да пристъпи към втория етап на лечение, тоест вместо да разказва смешни историйки, той се зае да чете на болния весели книги. Затова той му прочете книгата, която се наричаше „Тридесеттях и три весели гарджета“, от известния писател Ластик. Свирулкин слушаше и се смееше високо. Това насърчи доктор Компресчо. Той реши, че болният вече може да мине на самостоятелно четене, и му донесе цяла купчина вестници, в които по това време се печатаха множество смешни истории за изчезналия милиционер Свирулкин.