Този Панталончо се оказал не особено усърден читател, тъй като четял всеки ден по малко, тоест по една глава, и четенето се разточило дълго време. Той вече почнал да забравя, че тази книга не е лично негова, а на библиотеката, но след като я прочел, все пак си спомнил, че трябва да я върне.

В края на краищата Панталончо се явил в библиотеката и разказал на библиотекарката, че е намерил книгата на улицата. Библиотекарката погледнала списъка и видяла, че книгата «Чудните приключения на бележитото гъсе Яшка» е била дадена на момченцето Листец, и то тъкмо в деня, когато Листец изчезнал.

По такъв начин било установено, че Листец взел книгата от библиотеката, след това тръгнал по Източна улица и загубил книгата недалеч от дома си. Какво се е случило с него по-нататък, и досега остава неизяснено. Може би с Листец е станало същото, както и с милиционера Свирулкин, и той живее някъде под чуждо име.

Още веднъж молим всеки, който знае нещо за местопребиваването на Листец, да съобщи това по-скоро в редакцията на нашия вестник.“

— Но наистина какво става тук? Значи Незнайко ме е излъгал, че е превърнал Листец обратно в дребосъче. Няма какво да се каже, добре сме се наредили!

В това време Незнайко и Шаренкия се върнаха.

— Всичко е наред! — завика Незнайко, който сияеше от радост. — Нашият автомобил се намери. Оставихме го на улицата срещу хотела. Утре можем да потегляме.

— А закъде ще потегляш? — навъси се Карфичка.

— Как закъде! Към дома, към Града на цветята. Нали решихме…

— „Решихме“! — подигра му се Карфичка. — Забърка тук такава каша! Отрови живота на всички, а сега бяга!

Незнайко се облещи:

— Каква каша съм забъркал? На кого съм отровил живота?

— Като че не знаеш на кого! Ами ветрогоните, които не дават мира никому — това чия работа е според тебе?

— Чия? — с недоумение запита Незнайко.

— Твоя.

— Моя?! — Незнайко зина от удивление.

— Няма какво да ме зяпаш така! — сърдито каза Карфичка. — По-добре прочети вестника.

Незнайко грабна вестника, седна до масата и зачете. Шаренкия се присламчи отзаде му и занаднича във вестника през рамото на Незнайко.

— Ама смехория! — прихна той. — Тоя професор Калинкин, разбира се, ни е видял пред клетката на магаретата. Само че той не се е досетил, че Незнайко държи в ръцете си вълшебна пръчица, и е помислил, че магарето от само себе си се е превърнало в дребосъче.

— Стига си дрънкал — сърдито отвърна Незнайко. — И без теб всичко е ясно.

Като изчете статията на професор Калинкин, Незнайко изпъшка от досада, виновно погледна Карфичка и се почеса по тила.

— Ето значи какви съм ги забъркал! — смутено промърмори той.

— Това не е всичко! — отново се намръщи Карфичка. — Прочети тук и за Листец.

— За какъв Листец?

— Чети, чети! Като че не помниш?

Незнайко зачете във вестника за Листец, а Шаренкия отново се примъкна отзад и пак занаднича през рамото му.

— Значи Незнайко е превърнал в дребосъче не Листец, а истинско магаре, и след това още две, а пък Листец си е останал магаре! — каза Шаренкия, като се друсаше от смях.

— М-м да-а! — проточи Незнайко, като дочете статията. — Каква я мислех, каква стана! Какво да правя сега?

— „Какво“? — сърдито повтори Карфичка. — Първо на първо, час по-скоро трябва да превърнеш Листец в дребосъче. Горката Буквица сигурно съвсем се е измъчила. А второ, всичките три магарета, които си превърнал по погрешка в дребосъчета, трябва да ги превърнеш пак в магарета.

— Имаш право — потвърди Незнайко. — Утре сутринта ще отидем в Зоологическата градина и ще потърсим Листец. Щом него го няма между онези три магарета, значи някъде в градината трябва да има още едно магаре. Но как да намерим трите истински магарета, които превърнах в дребосъчета? Това ще бъде май по-трудно…

— Нищо! — строго каза Карфичка. — Ще обикаляме града, докато намерим и трите.

— Как така ще обикаляме града? — учуди се Шаренкия. — Нали решихме утре да си заминем?

— Ще трябва да отложим заминаването.

— Да го отложим ли? — Няма да го бъде това! — развика се Шаренкия. — Тук ще ми наливат студена вода във врата, а пък аз да отлагам?

— Значи според теб ще е по-добре, ако ветрогоните измъчват всичко живо и Листец си остане завинаги магаре? Та никой друг освен нас не може да му помогне. Никой няма вълшебна пръчица, разбираш ли това?

— Добре де — махна с ръка Шаренкия. — Правете, каквото знаете, само не си мислете, че ще се отървете така лесно от мене! Вие сте ме докарали тук, вие трябва и да ме откарате обратно.

— Ще те откараме, няма какво да се безпокоиш — отговори Незнайко.

— Да, да! И ще ме свалите точно на онова място, откъдето ме взехте, инак не съм съгласен! — заяви Шаренкия и отиде да си легне.

Тази нощ Незнайко дълго не можа да заспи. Пак го загриза съвестта.

„Не съм виновен, че стана така — оправдаваше се Незнайко, като се обръщаше в леглото ту на една, ту на друга страна. — Аз не знаех, че всичко ще свърши толкова зле.“

„А защо не знаеше? Трябваше да знаеш. Аз как зная?“ — повтаряше съвестта.

„Защото ти си ти, а пък аз съм си аз. Сякаш не знаеш, че съм Незнайко!“

„Не хитрувай, не хитрувай — насмешливо каза съвестта. — Ти прекрасно разбираш всичко, само че се преструваш на глупав — на незнайко.“

„Съвсем не се преструвам! Защо да се преструвам!“

„Сам знаеш защо. Нали на глупавия не придирват твърде. Тъкмо за това и ти се престори на глупав, за да минаваш между капките. Но мен вече няма да измамиш! Добре те зная аз, не си ти такова глупаче!“

„Не, глупаче съм!“ — упорствуваше Незнайко.

„Не е вярно! Сам ти не се смяташ за глупав. Всъщност ти си много по-умен, отколкото изглеждаш. Отдавна съм те опознала, затова не се мъчи да ме излъжеш — все едно, няма да ти повярвам.“

„Добре де! — нетърпеливо отговори Незнайко. — Остави ме да поспя. Утре ще поправя всичко.“

„Поправи всичко, пиленце, моля те! — каза съвестта вече по-ласкаво. — Сам виждаш колко лошо стана. Толкова дребосъчета се мъчат заради тебе… Толкова тежко се живее вече в града… А колко хубаво беше, преди да пристигнеш тук със своята вълшебна пръчица!“

„Е, добре де, добре! Казах, че ще го поправя — значи ще го поправя. Скоро всичко ще тръгне пак на добре.“

Съвестта се убеди, че е обработила Незнайко както трябва, и млъкна.

На следното утро Карфичка отвори очи най-рано от всички и разбуди Незнайко и Шаренкия:

— По-скоро ставайте, време е за Зоологическата градина!

Незнайко чевръсто се облече и отиде да се измие, но Шаренкия се обличаше, без да бърза, като се мъчеше да печели време — дано мине без миене. Ала Карфичка отгатна маневрите му и го накара да отиде в банята.

Най-после всички бяха готови и вече се канеха да излязат, когато някой почука на вратата и в стаята влезе Кубчо. На главата си той носеше някаква смешна шапчица от светлосиня пластмаса с две дълги рогчета, между които беше намотана спирална жица; на ушите си пък имаше радионаушници, а на гърдите му висеше плоска метална кутийка, от която стърчеше една фуния. На гърба му също висеше такава кутия.

Незнайко, Карфичка и Шаренкия се зарадваха много на Кубчо и почнаха да го разпитват защо толкова отдавна не ги е спохождал. Кубчо разказа как веднъж вървял по улицата и някой го полял със студена вода, поради което той се простудил и заболял. След това през цялото време бил на легло, но сега вече е напълно здрав и може да излиза.

— А каква е тая шапчица с рогчета и кутийки? — запита Незнайко.

— Това е ново изобретение — така нареченият най-нов усъвършенствуван пешеходен радиолокатор или съкратено НУПРЛ. Сега всеки трябва да има този НУПРЛ за защита от ветрогоните.