В тълпата се раздаде смях.
Милиционерът поклати глава неодобрително и каза на Заварко:
— Вие, драги, трябва да се намирате в болница, ако се съди по изгледа ви, а не да се разхождате свободно из улиците.
На това Заварко отговори:
— Я стига си дрънкал!
— Добре — каза милиционерът. — Влезте в колата и аз ще ви откарам в милицията. Там ще се разберем, няма защо да събираме зяпачи тука.
Кубчо се приближи до Незнайко и каза:
— Идете в Зоологическата градина с автобус или с такси, а пък аз ще отида в милицията заедно със Заварко и всичко ще обясня. Страхувам се, че без мен Заварко може да наприказва там излишни неща. Заварко, кой знае защо, не обича милиционерите.
Заварко и Кубчо пак седнаха в колата. Милиционерът докара гъсеничния си мотоциклет пред колата, която закачи с една кука и повлече на буксир към милицията.
Глава тридесета
Незнайко загубва вълшебната пръчица
Незнайко и неговите спътници влязоха в Зоологическата градина към пладне. Цялата сутрин отнеха разговорите и излизането със Заварковата кола, така че приятелите бяха вече изгладнели и влязоха да обядват в една гостилница. Те решиха да започнат търсенията си из Зоологическата градина от мястото, дето бяха видели трите магарета. Ала този път зад оградката нямаше никой. Вратата на бараката беше широко отворена. За всеки случай Незнайко се прехвърли през оградката, промъкна се до бараката и надникна вътре. Бараката беше празна.
Пътешествениците се запасиха с търпение и тръгнаха из Зоологическата градина, като надничаха във всяко кътче. Пред очите им се мяркаха най-различни животни, ала между тях нямаше нито едно магаре. Нашите приятели обходиха целия парк, върнаха се на същото място, откъдето бяха почнали търсенията си, и видяха, че зад оградката едно момиченце в бяла престилчица тъкмо метеше бараката.
— Кажете, моля ви се, дали знаете къде е магарето? — обърна се Незнайко към чистачката.
Момиченцето престана да мете, опря се на метлата и запита:
— Какво магаре?
— Ами че такова, обикновено, с копитца…
— Ах, такова! А защо ви е потрябвало магарето? Магарето си е магаре. Какво интересно има в него?
— Ами че искахме да го видим. Обходихме цялата Зоологическа градина, а магаре не видяхме.
— Хм! — каза чистачката. — Имаше тук три магарета, но и трите се дянаха някъде. Тук дрънкат разни глупости, ама вие не им вярвайте! Уж имало някаква магия… Вятър! Никаква магия няма! Просто са ги отвели ония там… шмекерите… тоест… тю, ветрогоните, а не шмекерите. Няма спасение от тия ветрогони! Едни нехранимайковци са плъзнали сега из града, майко мила! Слона ще измъкнат от клетката, без да ги усетиш!
— Е, чак слона няма да измъкнат — каза Незнайко.
— Защо да не го измъкнат! Ще го измъкнат — махна с ръка чистачката. — Затова са ни заръчали да си отваряме очите. Какво ли не може да се случи… Тук има и хищни зверове, и отровни гадини. Могат да разкъсат човека, да го ужилят. А какво ще стане, ако някой ветрогон пусне отровна змия? Че наоколо е град! Тъй ами!
— Къде е онова магаре, дето го бяха намерили на улицата? — запита Незнайко. — По-рано вестниците писаха, че на улицата било намерено едно безстопанствено магаре и било отведено в Зоологическата градина.
— Аха, онова ли! — усмихна се чистачката. — Онова магаре тук не са го довеждали. Станало е грешка. Отвели са го не в Зоологическата градина, а в цирка. Във вестниците съобщиха, че е доведено в Зоологическата градина, а ние тук очите му не сме видели.
— Значи онова магаре е в цирка? — с надежда в гласа запита Карфичка.
— Там, там, къде другаде! Аз сама го видях онзи ден, когато бяхме в цирка. Едно такова досетливо магаренце, право ви казвам, само дето не е учено! И количка кара, и клоуните излизат на сцената, яхнали върху му. Е, нищо, ще го научат и него след време на някои номера.
Пътешествениците се сбогуваха с чистачката и се оттеглиха настрани.
— Ето ти сполука — зашепна Незнайко, засиял от щастие. — Значи Листец се намира в цирка. А ние го търсехме тук! Сега ще отидем в цирка. А утре ще тръгнем да търсим онези три магарета — ветрогоните. Веднага ще ги позная, само да ги срещна. И тримата имат съвсем мънички луничави носове.
Незнайко и приятелите му се запътиха към изхода. Те минаха край клетките на маймуните и се спряха да погледат. Една маймуна беше много забавна и на Незнайко му хрумна да я закачи. Той взе вълшебната пръчица, промуши я между пръчките на клетката и се опита да чукне маймуната по муцуната. Маймуната се намръщи сърдито, после изведнъж сграбчи пръчицата и я изтегли от ръката на Незнайко. Незнайко се вкамени.
— Гледайте какво направи… — пошепна той с отпаднал глас.
— Какво? Да не си дал пръчицата на маймуната? — развика се Карфичка.
— Не съм я давал, тя я взе — разпери ръце Незнайко.
— Ако не беше я мушкал с пръчката по муцуната, тя нямаше да я вземе!
— Нищо! Сега ще си я взема обратно!
— Незнайко провря ръка през решетката, като се мъчеше да вземе вълшебната пръчица от маймуната, но маймуната се дръпна по-навътре в кафеза си и Незнайко вече не можеше да я стигне.
— У, гадина! — изръмжа Незнайко. — Връщай пръчката, казвам ти!
Но маймуната съвсем нямаше намерение да изпълнява заповедите на Незнайко. Вместо това тя заскача из цялата клетка, без да изпуска нито за миг пръчицата от ръцете си. После се метна на люлката, която висеше насред клетката, и почна да се люлее, като през цялото време поглеждаше под око Незнайко, сякаш се подиграваше, с него.
— Ехидна, гад! Връщай пръчката! — викаше Незнайко. — Нищо де, все едно, ще й омръзне да мъкне насам-натам пръчицата и най-после ще я хвърли.
Вече се свечеряваше. Чуха се свирките на пазачите, които предупреждаваха посетителите, че Зоологическата градина се затваря. Посетителите поеха към изхода. Наоколо опустя, само Незнайко, Карфичка и Шаренкия се мотаеха около клетката на маймуните.
Най-после на маймуната й омръзна да мъкне в ръцете си пръчицата и тя я захвърли. Пръчката остана да лежи в най-отдалечения ъгъл на клетката.
— Трябва някак си да се вмъкна в клетката — каза Незнайко.
Да се вмъкне човек през решетките не можеше и дума да става, но като се огледа, Незнайко забеляза, че клетката имаше една зарезена решетъчна врата.
Незнайко хвърли поглед наоколо и като видя, че няма никой, се покатери на оградата, която заобикаляше клетката; понечи да отмести резето. Това се оказа много по-трудно, отколкото той предполагаше, тъй като резето едва се помръдна. Незнайко се вкопчи с двете си ръце за него и почна да дърпа с такава сила, че клетката се разтресе. Най-после резето почна да поддава, но в това време иззад ъгъла се показа един пазач с метла в ръце и завика:
— Какво правиш там, калпазанино? Искаш да пуснеш маймуната, така ли? Чакай да те пипна аз тебе!
Незнайко побърза да скочи от оградката, но пазачът успя да го хване за яката.
— Там ми е пръчицата! — захленчи Незнайко, като се мъчеше да се изскубне. Но пазачът го държеше здраво.
— Сега ще ти дам една пръчица! Ей сега ще те заведа в милицията и там ще ти дадат, една пръчица! — заплаши го той и помъкна Незнайко към изхода.
Карфичка и Шаренкия тичаха пред тях по пътечката и поглеждаха към пазача.
— Честна дума, там ми е пръчицата! Маймуната ми взе пръчицата!
— Ти да не би да си я закачал с тая пръчица? Сигурно си я мушкал в муцуната, а?
Пазачът излезе с Незнайко на улицата и се заоглежда — навярно търсеше милиционер.