В този миг към нашите пътешественици изтичаха няколко засмени дребосъчета и почнаха да разменят ръкавичките си с тях. Едно момченце взе оранжевата ръкавичка на Незнайко, а вместо нея му даде зелена. Друго му грабна кафявата и му пъхна вместо нея светлосиня, а светлосинята веднага му я взе някакво момиченце, като я замени с червена.

— Браво! — зарадва се Незнайко. — Сега изведнъж имам двама слънчеви братя и една сестричка!

С Карфичка също си размениха ръкавичките две момченца, така че сега вместо жълта и розова, тя имаше синя и зелена ръкавички. Шаренкия се почувствува обиден, защото никой не поиска да си размени ръкавички с него.

В това време Незнайко видя, че към тях иде един милиционер. На главата си той носеше нов-новеничък блестящ шлем. Незнайко го позагледа и се убеди, че това не бе никой друг, а известният на всички милиционер Свирулкин. Незнайко зина от учудване и тъй си остана с отворена уста, а Свирулкин се запъти право към него и го заоглежда от глава до пети. Особено внимателно, както се стори на Незнайко, Свирулкин гледаше жълтите му панталони. Незнайко изстина от страх и вече се накани да хукне, но в този миг милиционерът погледна ръцете си, на които беше надянал бяла и червена ръкавичка, после бързо се приближи до Шаренкия, сне от ръката му бялата ръкавичка, и вместо нея му сложи своята червена. Сега и двете ръкавички на Свирулкин бяха белички. Той ги надяна, без да бърза, на ръцете си, обтегна ги, както трябва, отдаде чест, усмихна се широко на Шаренкия и си тръгна по пътя.

— Е, сега се убедихте, че всичките ви желания са изпълнени — каза вълшебникът, като поглади дългата си брада. — Магаретата се върнаха в Зоологическата градина, Листец се върна при Буквица, милиционерът Свирулкин е изписан от болницата. Остава само да си тръгнете за дома.

— А какво ще стане с ветрогоните? — запита Незнайко. — Може би и с тях ще трябва да направим нещо, за да не обиждат вече дребосъчетата?

— Не се безпокой за това — отговори вълшебникът. — Аз написах една вълшебна книга, в която се разказва всичко, което се случи с вас. Тази история е много поучителна. Щом я прочете, всеки ветрогон ще види, че е вземал пример от обикновени магарета, и ще се засрами. И никой вече не ще иска да подражава на ветрогоните.

— Ами ако някому не подействува тази книга? — запита Шаренкия.

— Това не може да се случи — отговори вълшебникът. — Книгите винаги действуват добре на дребосъчетата. Те не действуват само на естествените… така да се каже, на родените магарета.

Увлечени в разговор, пътешествениците дойдоха до площада, където стояха двадесет или тридесет автомобила за излизане извън града.

— От днес в Слънчевия град заработи станцията на Маршрутните автоматични таксита. По-рано автоматичните таксита се използуваха само из града, а сега с маршрутните таксита можете да идете където си щете — каза вълшебникът.

Той се приближи до крайната кола, пъхна ръката си в един отвор зад радиатора и извади от него един картон, на който беше отпечатана картата на страната, в която живееха дребосъчетата. Той намери на картата Града на цветята, подчерта с молив шосетата, които водеха от Слънчевия град към Града на цветята, и като пъхна картата обратно на мястото й, каза:

— Сега се качете, натиснете копчето на таблото — и можете да потегляте. Колата сама ще ви закара, където трябва. Ако искате, да спрете, натиснете същото копче. Искате ли да продължите — пак натиснете копчето. Това и е цялото управление.

— Това вълшебна машина ли е? — запита Шаренкия.

— Не, това е обикновено маршрутно такси. Сами видяхте, че очертах на картата маршрута, тоест пътя, който трябва да следвате. Автомобилът има електронен уред, който насочва автоматично колата по начертания път. По същия път колата сама ще се върне, след като ви откара.

Незнайко, Карфичка и Шаренкия се качиха в автомобила и седнаха един до друг на мекото седалище. Вълшебникът затвори след тях вратичката и махна с ръка за сбогом. Незнайко натисна копчето на таблото. Колата потегли. Пътниците се обърнаха назад и замахаха с ръка на вълшебника. И вълшебникът продължаваше да им маха. Неговата дълга брада се развяваше от вятъра и затова на Шаренкия се струваше, че вълшебникът им маха с брадата си.

— Гледайте, с брадата си ни маха — рече Шаренкия й се затресе от смях.

— Как не те е срам да се подиграваш с вълшебниците! — строго каза Карфичка. — Никой не може да маха с брада.

Колата описа дъга през площада, зави зад ъгъла и вълшебникът се скри от погледа им.

След половин час колата излезе от града и се понесе из полето. На Незнайко и спътниците му беше жал да се разделят със Слънчевия град. Те се обърнаха за последен път назад и видяха слънцето, което залязваше. То беше червено и огромно и вече се бе скрило наполовина зад хоризонта. Слънчевият град все още се виждаше в далечината. Черните силуети на къщите изглеждаха като отпечатани върху пламтящия диск на слънцето. Такъв видяха нашите пътешественици Слънчевия град за последен път. Слънцето потъна зад хоризонта и градът сякаш се-, стопи в мъгливата далечина.

Пътешествениците седнаха удобно един до друг и почнаха да си припомнят какво се бе случило с тях през този ден.

— Чудно как можахме днес да срещнем всички; и магаретата, и Листец, и милиционера Свирулкин! Сега вече не се тревожа за тях — каза Незнайко.

— Намерил на какво да се чуди — отговори Шаренкия. — Чудно щеше да бъде, ако не бяхме ги срещнали. Нали всичко това беше вълшебство?

— Жалко, че не срещнахме Кубчо и не отидохме с него да видим къщите на Любеничко — каза Карфичка.

— Много жалко — съгласи се Незнайко. — Но аз още повече съжалявам, че не отидохме с инженер Заварко при Бегония и Скумрийка в Научното градче. Сигурно там щяхме да видим много интересни неща.

— Трябва да се съжалява, разбира се, че не можахме да отидем навсякъде, където искахме — каза Карфичка, — но би било по-лошо, ако бяхме напуснали Слънчевия град без всякакви съжаления. За хубавото винаги се жали. Затова пък трябва да сме доволни, че сега имаме братчета в Слънчевия град!

— Е, та аз съм доволен — отговори Шаренкия. — Имам братче — милиционерът Свирулкин. А вие с Незнайко дори не знаете кои са ви братчета.

— Че какво от това — отвърна Карфичка. — Все едно, аз се радвам, че имам братчета и винаги ще ги обичам. Като че трябва да се държиш добре само с тия, които познаваш! Аз зная, че моите слънчеви братчета са добри дребосъчета, и това ми стига.

Щом Карфичка спомена за слънчевите братя, всички погледнаха ръкавичките си. Сега едната ръкавичка на Незнайко беше зелена, а другата — червена. Карфичка също имаше една зелена ръкавичка, а другата беше синя. Шаренкия пък имаше синя и червена ръкавичка.

— Я вижте! — изведнъж каза Карфичка. — Сега ние с вас можем да си разменим ръкавичките. Я Шаренкия да даде своята червена ръкавичка на Незнайко. Незнайко тогава ще има две червени; Незнайко ще ми даде своята зеленичка и аз ще имам две зеленички, а пък аз ще дам на Шаренкия синичката ръкавичка и той ще има две синички.

Те бързо си размениха ръкавичките и дори се засмяха, като видяха как хубаво им прилегнаха ръкавичките. Стана им тъй хубаво, както никога дотогава. Те се сгушиха по-близо един до друг и дълго не говориха. Най-после Карфичка каза:

— Хайде, братчета, щом се върнем в къщи да нашием и ние много ръкавички и да ги хвърляме, така че и в нашия град да има слънчеви братчета. Виждате ли колко било хубаво да бъдем слънчеви братчета!

А денят догаряше. Аленият облак, който пламтеше с отблясъка на залеза, полека-лека угасна. Една след друга в небето изгряваха звездите. На Шаренкия му се доспа. Главата му клюмваше все по-ниско и тялото му се накланяше настрани. Най-после той загуби равновесие и почна бързо да пада върху седналия до него Незнайко, сякаш искаше да го клъвне с носа си, но току се събуждаше и дръпваше главата си назад.