„Какво странно чувство! — си каза Алиса. — Сякаш се свивам като далекоглед.“

И то наистина беше вярно. Сега тя беше само двадесет и пет сантиметра висока. Помисли си, че ще може вече да мине през вратичката в оная хубава градина, и лицето й светна. Но тя първо почака, за да види дали няма още да намалее. Безпокоеше се малко.

„Защото, знаеш — си каза Алиса, — може да свърши така, че нищо да не остане от мене. Като свещ, когато изгори. Каква ли ще изглеждам тогава?“

И тя се помъчи да си представи как изглежда пламъкът, когато свещта угасне, защото не можеше да си спомни дали е виждала подобно нещо.

След малко, като видя, че нищо вече нямаше да се случи, тя реши да влезе незабавно в градината. Но уви — горката Алиса! Когато спря пред вратата, се сети, че е забравила малкия златен ключ, а когато се върна при масата, за да го вземе, видя, че сега не можеше да го достигне. Тя го виждаше много ясно през стъклото и се опита с всички сили да се покатери по един от краката на масата, но много се плъзгаше. След като опита няколко пъти и се измори, клетото момиченце седна на пода и заплака.

„Стига, какво ще ти помогне да плачеш така! — отсече доста строго Алиса. — Казвам ти да спреш веднага!“

Обикновено си даваше доста добри съвети (макар никога да не се вслушваше в тях) и понякога толкова остро се мъмреше, че сълзи бликаха от очите й. Тя си спомни, че веднъж се беше опитала дори да издърпа ушите си, задето бе измамила в една игра на крокет, която играеше със себе си. Това чудно дете обичаше да се представя за две лица.

„Но сега е безполезно — мислеше горката Алиса — да се преструвам, че съм две лица. Та от мене е останало толкова малко, че то едва стига за един почтен човек!“

Не след дълго Алиса откри малка стъклена кутия под масата. Отвори я и намери баничка, върху която бяха наредени хубаво, със стафиди, думите: „изяж ме“.

„Добре, ще я изям — каза Алиса — и ако порасна, ще стигна ключа. Ако пък стана по-малка, ще се промъкна под вратата. Така или инак, все ми е едно, главното е да вляза в градината.“

Тя отхапа малко и безпокойно рече:

„Нагоре ли? Надолу ли?“

Алиса държеше ръка на главата си, за да разбере расте ли или намалява, и остана доста учудена, като видя, че ръстът й не се изменя.

То се знае, тъкмо това става, когато ядеш баничка. Но Алиса беше вече толкова свикнала да очаква само чудновати случки, че сега обикновеният живот изведнъж й се стори тъп и глупав.

И така, тя се зае за работа и скоро изяде цялата баничка.

„Стъранно, колоко стъранно! — извика Алиса. (Тя се смая, като разбра, че не може вече да произнася думите правилно.) — Сега ставам дълга като грамаден далекоглед!“

— Сбогом, мои нозе! (Тя каза това, защото като погледна нозете си, те едвам се виждаха; толкова се бяха удължили!) — О, мои клети крачка, кой ще ви туря чорапите и обува обущата сега, милички? Уверена съм, че аз вече няма да мога. Ще бъда толкова далече от вас! Трябва сами да си помогнете, както можете…

„Но аз трябва да бъда добра с тях — си помисли Алиса, — инак те ще се откажат да вървят. А!… ето какво: всяка Коледа ще им подарявам нови обуща.“ И тя почна да обмисля как ще нареди това. „Носач ще трябва да ги занесе. Колко смешно — да пращаш подарък на краката си! Колко чудновата ще бъде бележката, която ще дам на носача:

Боже мой, какви глупости бъбря!“ Тъкмо тогава главата й се удари о свода на залата. Всъщност сега тя беше висока не по-малко от три метра. Начаса взе малкия златен ключ и се затича към вратата на градината.

Горката Алиса! Можеше само да легне на едната си страна и тъй да гледа с едно око в градината. Да мине през вратата сега като че беше още по-безнадеждно и отпреди. Тя седна на пода и почна пак да плаче.

„Не те ли е срам — си рече Алиса, — голямо момиче като тебе (сега с право се наричаше голяма) да плаче така! Спри веднага, ти казвам!“

Но тя не спираше да плаче; ронеше кофи сълзи; край нея се образува цяла вада, около десет сантиметра дълбока, простираше се до половината зала.

След малко Алиса чу ситни стъпки в далечината и бърже изтри очите си, за да види кой иде. Белия Заек се връщаше великолепно нагизден, с бели ръкавици от ярешка кожа в едната ръка и с голямо ветрило в другата.

Той се приближаваше бързо и мърмореше:

— О, херцогинята, херцогинята! О, как ли беснее, ако съм я накарал да чака!

Алиса беше толкоз отчаяна, че бе готова да иска помощ от всекиго. Тъй че когато Заека се приближи до нея, тя почна с нисък, плах глас:

— Ако обичате, господине…

Заека здравата се сепна, изпусна белите ярешки ръкавици и ветрилото и с всичка сила побягна в тъмнината.

Алиса вдигна ветрилото и ръкавиците и тъй като в залата беше много задушно, тя почна да си вее с ветрилото и да си говори:

— Боже, боже! Колко чудно е всичко днес! А всичко беше тъй обикновено! Дали не ме е сменил някой през нощта? Чакай да помисля: бях ли същата, когато станах тая сутрин? Струва ми се… като че ли се чувствах някак особено. Но ако не съм същата: коя съм, тогава? Ах, ето голямата загадка!

Тя си припомни всички деца на нейна възраст, които познаваше, за да види дали е могла да бъде заменена с някое от тях.

— Бездруго не съм Ада — каза тя, — защото косата й е дълга и къдрава, а моята — не е. Бездруго не съм и Мейбъл, защото аз зная толкова много, а тя — о, тя знае толкова малко… Освен това тя си е тя, а пък аз съм си аз и ох, как е объркано всичко! Ще се опитам да видя дали зная всички неща, които някога знаех. Чакай да видя: четири по пет прави дванайсет, четири по шест прави тринайсет и четири по седем — ах, боже, ако карам така, никога няма да стигна до двайсет! Но таблицата за умножение не е толкоз важна. Да опитам география. Лондон е столица на Париж, Париж е столица на Рим, Рим — не, това бездруго е грешка! Навярно съм заменена с Мейбъл! Ще се опитам да кажа наизуст „Как е лъснал малкият ни…“

Тя скръсти ръце на полата си, сякаш разказваше урок, и почна да повтаря стихотворението, но гласът й звучеше хрипливо и странно. Думите като че ли не бяха същите, не бяха както друг път:

— Уверена съм, че това не са точните думи — каза горката Алиса и очите й се напълниха със сълзи. — Бездруго аз съм Мейбъл. Сега ще трябва да живея в малката й нечиста къща, да нямам никакви играчки и — о, винаги да имам толкова много уроци! Не, решено е! Ако аз съм сега Мейбъл, ще остана тука. Напразно ще провират глава, напразно ще викат:

— Върни се горе, мила!

Аз само ще погледна нагоре и ще кажа:

— Коя съм тогава? Кажете ми най-напред това и ако ми харесва да бъда тоя човек, ще се върна. Ако ли не, ще остана тук долу, докато стана някой друг.

— Е-е-е-х — извика Алиса и нови сълзи замъглиха изведнъж погледа й, — как искам някой да промъкне глава тука! Уморих се вече да бъда тъй сама!

Като каза това, тя погледна ръцете си и се учуди: видя, че неусетно е надянала едната от малките бели ярешки ръкавици на Заека. „Как може да съм направила това? — помисли тя. — Навярно пак ставам малка.“

Тя стана и отиде до масата, за да се премери; откри, че сега е около две стъпки висока и че продължава бърже да намалява. Скоро разбра, че това се дължи на ветрилото, което държеше, и веднага го захвърли — тъкмо навреме, преди да изчезне.