„Само че не вярвам — продължи Алиса — да я държат в къщи, ако почне така да заповядва на хората!“
Докато казваше това, тя беше вече влязла в малка хубава стая, дето имаше маса пред прозореца. На масата намери (както се надяваше) ветрило и два-три чифта малки бели ярешки ръкавици. Тя взе ветрилото и едни ръкавици и тъкмо щеше да напусне стаята, когато съзря близо до огледалото малко шише. Нямаше тоя път надпис: „изпий ме“, но все пак тя го отвори и приближи до устните си.
„Зная, все нещо ще се случи — каза си тя, — когато ям или пия. Да видя как ще ми подействува това шише. Надявам се пак да порасна. Омръзна ми да съм тъй мъничка!“
И наистина течността в шишето й подейства тъкмо тъй, и то много по-бързо, отколкото очакваше. Не беше изпила половината, а главата й се опираше вече о свода. Трябваше да се наведе, за да не й се пречупи шията. Като остави бързо шишето, тя си рече:
„Стига толкоз — дано не порасна повече! И без това не мога вече да мина през вратата. Не трябваше да пия толкова!“
Уви! — беше твърде късно. Тя продължаваше да расте… да расте… и скоро трябваше да коленичи. След миг — не можеше дори и тъй да остане. Опита се да легне, да опре единия си лакът о вратата и да обвие другата си ръка около главата. Но тя все още продължаваше да расте… и най-сетне трябваше да прокара едната си ръка през прозореца навън, и единия крак — нагоре в комина.
„Сега вече няма накъде — каза си Алиса. — Какво ще стане с мен?“
За нейно щастие силата на малкото вълшебно шише се бе изчерпала и тя спря да расте. Все пак й беше много неудобно. И тъй като изглежда нямаше никакъв изход от това положение, не е чудно, че тя се почувствува нещастна.
„У дома беше много по-хубаво — мислеше горката Алиса. — Ръстът ми не се изменяше така, нито пък ми заповядваха мишки и зайци. Колко по-хубаво щеше да бъде да не бях влизала в заешката дупка… и все пак… доста любопитен е, трябва да призная, тоя нов живот! Да можех само да разбера какво всъщност се е случило с мене! Едно време, като четях приказки, мислех, че такива работи никога не се случват, а ето, че сега сама съм героинята на една такава приказка. Някой трябва да напише книга за мене, непременно! Когато порасна, сама ще напиша — но аз съм вече пораснала — добави тя тъжно, — тука поне аз не мога вече да раста!“
„Но тогаз — все още разсъждаваше Алиса — никога ли няма да стана по-стара? Това поне ще ми бъде утеха… никога да не стана стара жена… но тогава… винаги ще имам уроци! О, само това не!“
„О, ти глупава Алиса! — си отговори тя сама. — Как можеш да учиш уроци тук вътре? Че то едва има място за тебе, къде ли пък и за твоите учебници!“
Тя продължи да говори тъй, като сама си задаваше въпроси и сама си отговаряше. Но след няколко минути чу глас отвън, спря да говори и се вслуша.
— Мери Ан! Мери Ан! — викаше гласът. — Веднага ми донеси ръкавиците!
Сетне се чуха ситни стъпки нагоре по стълбите. Алиса знаеше — това е Заека, който идваше да я търси. Тя се разтрепери (и разклати цялата къща), съвсем бе забравила, че сега беше близо сто пъти по-голяма от Заека и нямаше вече защо да се бои от него.
Заека застана пред вратата и се опита да я отвори. Но тя се отваряше навътре и тъй като Алиса я беше здраво затиснала с лакътя си, напразни бяха всички негови усилия. Алиса чу как той каза:
— Тогаз ще заобиколя и ще вляза през прозореца.
„И това няма да направиш!“ — помисли си Алиса. Почака. Когато й се стори, че Заека се намира вече под прозореца, простря ръка и замахна във въздуха.
Тя не улови нищо, но чу слаб вик и падане, и трясък от счупено стъкло. По това заключи, че може би Заека е паднал в някой цветарник или нещо подобно.
Сетне се чу разяреният глас на Заека:
— Пат! Пат, де си?
И после друг глас, който никога по-рано не бе чувала:
— Разбира се, тук съм. Изравям ябълки, ваше превъзходителство.
— Изравяш ябълки, тъй ли! — кресна Заека. — Ела тук и ми помогни да изляза!
(Наново дрънчене на счупено стъкло.)
— Сега кажи ми, Пат, какво е това на прозореца?
— Разбира се, ръка, ваше превъзходителство.
— Ръка — гъска такава! Кой е виждал такава грамадна ръка? Че тя е голяма колкото целия прозорец!
— Разбира се, колкото прозореца. Но все пак — ръка.
— Каквото и да е, не би трябвало да бъде там. Иди и го махни!
Последва дълго мълчание.
Сетне от време на време Алиса долавяше как си шепнат:
— Разбира се, и на мен не ми се харесва, ваше превъзходителство. Никак, никак!
— Направи, каквото ти казвам, страхливецо!
Алиса пак размаха ръка и се опита да улови нещо във въздуха. Тоя път се чуха два слаби крясъка и още по-силен трясък от счупено стъкло.
„Колко много цветарници трябва да има долу! — помисли Алиса. — Какво ли ще сторят сега? Да можеха само да ме издърпат навън, нямам нищо против! Не искам вече да стоя тука.“
Дълго време не можа да чуе нищо.
Най-сетне се чу тропот на малки колела и глъч от много гласове, които говореха едновременно. Тя можа да различи следните думи:
— Къде е другата стълба?
— Нали ми казахте да донеса само една. У Перцето е другата.
— Перце! Момче! Донеси я тук!
— Тука, опрете ги на този ъгъл!
— Не, първо ги вържете една за друга — не стигат така!
— О, ще стигнат! Недейте сега придирва!
— Ето, Перце, дръж това въже!
— Покривът ще издържи ли?
— Внимавай, тази хлабава керемида… хо-о-о-оп пада!
— Пазете си главите!
Чу се силен трясък.
— Кой направи това?
— Навярно Перцето!
— Кой ще влезе през комина?
— Не, аз няма! Ти иди!
— И аз не искам! Перцето да се изкачи. То е най-леко.
— Хей, Перце! Господарят казва ти да се изкачиш!
„А! Значи тъй: Заека изпраща Перцето да влезе през комина — рече си Алиса. — Изглежда всички се осланят на Перцето! Не бих искала да бъда на негово място. Коминът е тесен, вярно е, но все още мога да ритам малко.“
Тя дръпна крака си надолу, колкото можеше по-надолу, и почака, докато чу едно малко животно (тя не можа да отгатне какво е) да дращи и слиза надолу в комина.
„Това е Перцето!“ — рече си Алиса.
И силно ритна нагоре. Сетне се ослуша.
Първото нещо, което чу, бе хор от гласове, които дружно извикаха:
— Ето Перцето!
После само гласа на Заека:
— Уловете го, там, при плета!
После мълчание и пак объркани гласове:
— Повдигнете главата му!
— Сега коняк!
— Ще се задави!
— Е, как беше, стари приятелю? Какво ти се случи? Разправи ни!
Най-подир се чу нежен, квичащ гласец. („Това е Перцето“ — помисли си Алиса):
— Сам не зная — не, стига, благодаря! Сега ми е по-добре… но… малко съм развълнуван, не мога ви разправи… зная само, нещо ме удари като пружина… и хвръкнах като ракета…
— Тъй значи, стари приятелю! — рекоха всички.
— Трябва да изгорим къщата! — каза Заека.
Тогаз Алиса с все сила извика:
— Ако направите това, ще пусна Дайна срещу вас!
Последва мъртвешко мълчание. Алиса си помисли:
„Какво ли ще сторят сега?! Ако бяха малко по-умни, щяха да махнат покрива.“
След миг-два те пак почнаха да се движат насам-натам и Алиса чу Заека да казва:
— Отначало стига една кола.
„Една кола какво?“ — помисли Алиса.
Но те не я оставиха дълго да мисли. След миг порой от камъчета се изля върху прозореца, а някои от тях я удариха по лицето.
„Ще туря край на това“ — рече си тя и извика:
— Да не сте посмели да хвърлите още веднъж!
Последва повторно мъртвешко мълчание.
Алиса забеляза не без почуда, че всички камъчета, тъй както стояха на пода, се превръщаха в малки банички. И тогаз чудесна мисъл й дойде на ум.
„Ако изям една от тия банички — помисли тя, — няма съмнение, ръстът ми някак ще се измени. Тъй като вече не мога да стана по-голяма, вярвам, бездруго ще ме направи по-малка.“