Учудена бях, а мисля, че и Алвиън също, че беше станало три и половина.

— Трябва веднага да се приберем — казах аз, — ако искаме да се преоблечем навреме за чая.

Щом излязохме от ограденото място, някой стана от тревата и се изненадах, когато видях Питър Нанзълок.

Той започна да ръкопляска, когато се приближихме към него.

— Завърши първият урок — извика той, — и то чудесен урок. Не знаех — продължи той, като се обърна към мене, — че ездаческото майсторство също влиза във вашите умения.

— Чичо Питър, ти гледа ли ни? — попита настойчиво Алвиън.

— През последния половин час. Възхищението ми и към двете ви няма граници.

— Наистина ли се възхищаваш от нас? — Алвиън се усмихна бавно.

— Колкото и да се изкушавам да направя комплимент на две прекрасни дами — каза той, като постави ръка на сърцето си и се поклони елегантно, — никога не лъжа.

— До този момент — вметнах аз язвително. Лицето на Алвиън се натъжи и аз добавих: — Няма нищо възхитително в това да се научиш да яздиш. Хиляди хора го правят всеки ден.

— Но това изкуство никога не е било преподавано така изящно и изучавано така търпеливо.

— Алвиън, твоят чичо е шегобиец — вмъкнах аз.

— Да, знам — каза почти тъжно Алвиън.

— А е и време да се прибираме за чая — добавих.

— Чудя се дали ще получа покана за чай в учебната стая.

— Идвате да се видите с господин Тремелин, нали?

— Идвам, за да пия чай с две дами.

Алвиън внезапно се разсмя. Виждах, че не е безразлична към това, което сигурно беше чарът на този мъж.

— Господин Тремелин напусна Маунт Мелин рано тази сутрин — казах аз. — Нямам представа кога ще се върне.

— И докато котката я няма… — промърмори той, а погледът му се плъзна по костюма ми по начин, който бих могла да определя само като безочлив.

— Хайде, Алвиън — казах хладно, — трябва да тръгнем незабавно, за да не закъснеем за чая.

Оставих кобилата да върви в тръс, като я държах на дългия повод, и тръгнахме към къщата.

Питър Нанзълок вървеше зад нас и когато стигнахме до конюшнята, видях, че влезе в къщата.

Слязохме от конете, предадохме ги на две конярчета и забързахме към стаите си.

Съблякох костюма и си сложих пак обичайната рокля. Когато се погледнах, си помислих колко сиромашки изглеждам в сивата си памучна дреха. Направих нетърпелив жест, за да се отърва от собствената си глупост, и взех роклята, за да я закача в гардероба, като си мислех да използвам първата създала се възможност, за да попитам госпожа Полгри дали мога да я обличам. Страхувах се, че бях действала импулсивно този следобед, но бях като ужилена и действах бързо поради отношението на Конън Тремелин.

Когато вдигнах костюма, видях, че от вътрешната страна на колана има етикетче с името на собственицата.

Стреснах се по начина, по който всичко, свързано с това, щеше да ме стряска за известно време. Върху черната коприна беше избродирано със спретнати малки букви „Алис Тремелин“.

Тогава разбрах. Онази стая беше мястото, където тя се е обличала, и спалнята, която бях зърнала, беше нейната. Учудих се, че Алвиън ме беше завела там и ми беше дала дрехите на майка си.

Чувствах как сърцето ми се качва чак в гърлото. Казвах си, че това е просто абсурдно. Къде иначе щяхме да намерим съвременен костюм за езда? Не и в онези сандъци на тавана, за които ми беше разказала. Дрехите от тях се използваха за маскарад.

Бях смешна. Защо да не нося костюма за езда на Алис? Тя не се нуждаеше вече от него. А и не бях ли свикнала да износвам дрехи, които другите са изоставили?

Смело вдигнах дрехата и я закачих в гардероба си.

Почувствах необходимост да отида до прозореца. Погледнах редицата прозорци, като се опитах да открия онзи, който е на спалнята на Алис. Мисля, че успях.

Неволно потреперих. След това поклатих глава. Казах си, че тя би била щастлива, че използвам костюма й за езда. Разбира се, че би се радвала. Нали се опитвах да помогна на дъщеря й.

Разбрах, че успокоявам сама себе си, което беше комично.

Какво беше станало със здравия ми разум? Каквото и да си казвах, не можех да скрия факта, че предпочитах роклята да бе принадлежала на някой друг, а не на Алис.

Щом се преоблякох, чух почукване на вратата. Почувствах облекчение, когато видях госпожа Полгри на прага.

— Заповядайте — поканих я аз. — Вие сте точно човекът, когото исках да видя.

Тя влезе в стаята ми и аз страшно я обичах в този момент. Излъчваше такава атмосфера на нормалност, която моментално щеше да прогони всички фантазии.

— Днес имахме урок по езда с госпожица Алвиън — казах бързо, защото исках въпросът с роклята да бъде уреден, преди да ми каже за какво ме търси. — И тъй като нямах костюм, тя ми намери един. Мисля, че е бил на майка й.

Отидох до гардероба и го извадих. Госпожа Полгри кимна с глава.

— Обличала съм го веднъж. Може би сбърках?

— Имате ли разрешение от господаря да учите госпожица Алвиън да язди?

— Да, разбира се.

— Тогава няма за какво да се безпокоите. Той няма да възрази, че носите дрехата. Не виждам причина да не я държите във вашата стая при положение, че ще я обличате само за уроците по езда.

— Благодаря ви. Вие ме успокоихте.

Госпожа Полгри кимна одобрително. Виждах, че е доволна, че се обърнах към нея за решаването на малкия ми проблем.

— Господин Питър Нанзълок е долу — каза тя.

— Да, ние го видяхме, като идваше.

— Господарят не е вкъщи. А господин Питър помоли да пиете чай с него — вие и госпожица Алвиън.

— О, но бихме ли могли… Искам да кажа редно ли е аз да пия чай с него?

— Да, разбира се, госпожице. Мисля, че господарят не би имал нищо против, още повече че господин Питър предложи това. По времето, когато беше тук, госпожица Джансън често помагаше, когато имахме гости. Спомням си даже един случай, когато я бяха поканили и на вечеря.

— О! — възкликнах, като се надявах да звучи достатъчно впечатлено.

— Виждате ли, госпожице, тъй като нямаме господарка, понякога нещата са доста трудни. И след като един джентълмен изрично е помолил за вашата компания, не виждам какво нередно би имало в това. Казах на господин Нанзълок, че чаят ще бъде сервиран в стаята за пунш и че съм сигурна, че ще бъдете готова да се присъедините към него с госпожица Алвиън. Имате ли някакви възражения?

— Не, не възразявам.

— Значи ще слезете? — усмихна се благо госпожа Полгри.

— Да, ще сляза.

Тя отплува така величествено, както и беше дошла, а аз установих, че се усмихвам с известно самодоволство. Денят ми беше чудесен!

Когато стигнах до стаята за пунш, Алвиън не беше там, но Питър Нанзълок се беше проснал върху един от тапицираните с гоблени стол.

Скочи на краката си, щом влязох.

— Превъзходно!

— Госпожа Полгри ми каза, че на мене се пада честта да пия чай с вас при отсъствието на господин Тремелин.

— Съвсем във ваш стил да ми напомните, че сте само гувернантка!

— Стори ми се, че е необходимо — отвърнах, — защото може и да сте забравили.

— Толкова очарователна домакиня сте! А и никога не съм ви виждал да изглеждате толкова малко като гувернантка, отколкото когато учихте Алвиън да язди.

— Това е заради костюма за езда. Но съм го взела назаем. И фазанът изглежда като паун, ако има неговата опашка.

— Уважаема госпожице фазан, не съм съгласен. Обноските правят човека, а не красивите пера. Но нека да ви попитам, преди да се е появила малката Алвиън. Какво мислите за това място? Ще Останете ли с нас?

— Въпросът по-скоро трябва да бъде дали мене ме харесват на това място и дали ще решат, че трябва да остана.

— А това до известна степен е непредсказуемо, нали? Какво мислите за стария Конън?

— Използвате неточно прилагателно, а и аз не съм тази, която може да дава мнение по въпроса.