— Изглежда е било доста тихо тук през миналата година.

— Но така трябва след кат’ някой е умрял в семейството.

— Разбира се. Кои са сега гостите?

— Госпожица Селестин и разбира се, господин Питър.

— Видях каретата им.

Гласът ми звучеше любопитно и се засрамих. Не бях по-добра от която и да е клюкарстваща прислужничка.

— Да, и ще ти кажа кой още е тук.

— Кой?

— Сър Томас и лейди Треслин.

Видът й беше съзаклятнически, като че ли това означаваше нещо.

— О? — възкликнах окуражително.

— Макар че — продължи Дейзи — госпожа Полгри казва, че сър Томас хич го няма и не му мястото да се мъкне по приеми, а да си стои в леглото.

— Защо? Болен ли е?

— Е, над седемдесетте е и сърцето му не го бива. Госпожа Полгри казва, че може изведнъж да се гътнеш със таквоз сърце, и то без никой да те бутне. Не че…

Тя спря и ми намигна. Копнеех да Продължи, но почувствах, че е под моето достойнство да я помоля за това.

— Тя е друга история.

— Кой?

— Как, лейди Треслин, разбира се. Трябва да я видиш. Има деколте чак дотук, а рамото й е украсено с прекрасни цветя. Голяма красавица, ама само чака…

— Разбирам, че не е на същата възраст, както съпругът й.

Дейзи се изкикоти:

— Казват, че разликата им е четирийсет години, а тя обича да казва, че са петдесет.

— Ти май не я харесваш.

— Аз ли? Е, затова пък други много я харесват.

И Дейзи отново изпадна в истеричен смях, а аз докато гледах тромавата й фигура в тесни дрехи и слушах хриптящия й смях, се засрамих, че слушам клюките й, така че казах:

— Бих искала все пак топлата вода, Дейзи.

Дейзи се успокои и отиде да я донесе. Сега вече имах по-ясна представа за това, което ставаше в хола.

Все още си мислех за тях, докато миех ръцете си и пусках косата си за през нощта.

Музикантите свиреха валс от Шопен и музиката ме отнесе извън спалнята ми на гувернантка, като ме мъчеше с удоволствията, които предлагаше и които никога нямаше да мога да изпитам — изискана красота, салон като този в къщата, остроумие, чар, силата да накарам един мъж да ме обича.

Стреснах се от тези мисли. Какво общо имаха те с гувернантка като мене?

Отидох до прозореца. Времето беше хубаво и топло толкова от отдавна, че не мислех, че ще се задържи още. Скоро щяха да дойдат есенните мъгли, а бях чула, че те, както и бурните ветрове, които духаха от югозапад, са „нещо специално в тези части“, както казваше Тапърти.

Можех да усетя мириса на морето и да чуя тихия плясък на вълните. „Гласовете“ се надигаха в залива Мелин.

И изведнъж видях светлина в тъмната част на къщата и почувствах как ме полазиха тръпки. Знаех, че прозорецът е на стаята, където Алвиън ме беше завела, за да си избера костюм за езда.

Жалузите бяха спуснати. Преди не бях забелязала това. Бях сигурна, че преди малко не беше така, защото откакто бях разбрала, че това е стаята на Алис, бях придобила навика, за който съжалявах и от който се опитвах да се излекувам, да хвърлям поглед към прозореца винаги, когато заставах на моя.

Жалузите бяха от тънка материя, защото зад тях ясно се виждаше светлина. Беше слаба, но не можеше да се сбърка. Тя се раздвижи пред изненадания ми поглед.

Стоях на прозореца си и гледах навън, докато видях сянка върху жалузите. Беше на жена.

Чух до себе си глас, който каза:

— Това е Алис!

Разбрах, че сама бях изказала мисълта си на глас. Сънувам, казах си. Само си въобразявам разни неща. Сред това отново видях силуета на сянката, очертан на жалузите.

Ръцете ми, които стискаха перваза на прозореца, все още трепереха, докато наблюдавах мигащата светлина. Изпитвах желание да извикам Дейзи или Кити или да отида при госпожа Полгри.

Въздържах се, като си представих колко глупаво би изглеждало това. Така че останах втренчена в прозореца. След малко всичко потъна отново в мрак.

Дълго стоях и наблюдавах, но не видях нищо повече.

В хола свиреха друг валс от Шопен, а аз останах на прозореца, докато ми стана студено, макар че септемврийската нощ беше топла. След това си легнах, но не можах да заспя дълго време.

А накрая, когато заспах, сънувах, че една жена идва в стаята ми. Беше облечена в костюм за езда със синя яка и маншети и украсен с плетени ширити с пискюлчета. Тя ми каза:

— Не бях в онзи влак, госпожице Лий — Чудите се къде съм? Вие трябва да ме откриете.

В съня си чух шепота на вълните в заливчето под къщата. Първото нещо, което направих, след като станах на следващата сутрин веднага щом изгря зората, беше да отида до прозореца и да погледна към стаята, която преди малко повече от година е принадлежала на Алис.

Жалузите бяха вдигнати. Богатите сини кадифени завеси се виждаха отлично.

След около седмица видях за първи път Линда Треслин.

Минаваше шест часът. С Алвиън затворихме учебниците и отидохме в конюшнята да видим какво става с Батъркъп, която си бе разтегнала сухожилието следобед.

Ветеринарният лекар бе прегледал кобилата и й бе наложил лапа. Алвиън ми се стори доста обезпокоена.

— Не се тревожете, г-це Алвиън — успокои я Джо Тапърти. — Батъркъп ще се оправи за няма и седмица, ще видите! Джим Бонд е най-добрият конски доктор на света!

Детето се развесели, когато му казах, че на следващия ден ще язди Блек Принс.

Тя се зарадва, защото с този кон можеше да покаже какво е научила. Все пак задоволството й бе примесено с боязън.

На излизане от конюшнята си погледнах часовника.

— Искаш ли да се разходим малко из градината? — предложих аз. — Имаме половин час на разположение.

Тя охотно се съгласи и заедно се отправихме натам.

Маунт Мелин е разположен върху плато с ширина около миля. Склонът към морския бряг е доста стръмен, заради това бяха прокарани няколко зигзаговидни пътеки, улесняващи спускането. Градинарите полагаха много усилия за поддържането на парка, в който растяха красиви цветя и декоративни храсти. На много места се забелязваха кокетни беседки, чиито стени представляваха дървени решетки, по които пълзяха рози. Те цъфтяха буйно, а ароматът им придаваше неописуема прелест на въздуха.

Можех с часове да седя в някоя от тези беседки и да съзерцавам морето. Южното крило на замъка представляваше грандиозна гледка: грамада от сив гранит, прилична на непристъпна крепост, кацнала на стръмната скала. Маунт Мелин сякаш хвърляше предизвикателство не само към морето, но и към целия свят.

Спуснахме се надолу по криволичещата пътека и тъкмо се изравнихме с една беседка, когато забелязахме, че вътре са се разположили двама души.

Алвиън възкликна, аз проследих погледа й и ги видях — седяха плътно един до друг. Линда Треслин беше една от най-красивите жени, които съм виждала някога — с гарваново-черни коси и смугло лице с изваяни черти. На главата си носеше прозрачен шарф, обсипан с пайети. Приличаше ми на героиня от „Сън в лятна нощ“ — може би на Титания, макар че не си я представях толкова мургава. Красотата на лейди Треслин привличаше погледите така, както магнитът привлича желязото. Не можех да откъсна възхитените си очи от лицето й. Тя носеше плътно прилепнала рокля от бледолилав шифон, а на деколтето й бе закачена голяма диамантена брошка.

Пръв заговори Конън:

О, та това са дъщеря ми и гувернантката. Малка разходка, така ли, г-це Лий?

— Вечерта е толкова приятна — отвърнах аз и понечих да хвана Алвиън за ръката, но тя се отдръпна демонстративно.

— Мога ли да поседя малко с вас, татко?

— Нали се разхождаш с г-ца Лий? — рече той. — Не е редно да я изоставяш.

— Да вървим, Алвиън — предложих аз.

Конън се обърна към събеседницата си:

— Имахме голям късмет с госпожица Лий. Тя е… възхитителна!

— Наистина най-сетне се сдобихте с отлична гувернантка — каза лейди Треслин.

Почувствах се неловко, сякаш бях кон за продан й купувачите обсъждаха качествата ми: Сигурна бях, че Тремелин усеща смущението ми и се забавлява невероятно. Понякога си мислех, че той е доста противен човек.