— Срещаме се на път — усмихнах се аз. — Какво ще кажете, ако ви съобщя, че съм била при роднини и че вероятно няма да вляза във вашия странен нов свят?

— Ще отговоря, че не ми казвате истината. — Усмивката му беше дяволита и не можех да не почувствам известна симпатия към него. Реших, че е доста безотговорен, но неговата жизнерадостност зарази и мене. — Не — продължи той, — пътувате към нов живот, към нова работа. Няма грешка в това. Преди сте живели изолирано в провинцията, а след това сте отишли в града.

— Мисля, че сама ви подсказах това.

— Не бе необходимо да ми го подсказвате. Но не миналото ни засяга в такива случаи, а бъдещето!

— Какво за бъдещето?

— Отивате в странна къща, къща, пълна със сенки. Трябва да внимавате много в онази къща, госпожице, ъ…

Той почака, но аз не му казах името си, така че продължи:

— Трябва да работите, за да се издържате. Виждам едно дете и един мъж… Може би той е бащата на детето. Обвити са в сенки. Има и някой друг там… Но може би тя вече е мъртва.

По-скоро дълбокият му погребален глас, а не думите, които изрече, ме накараха да се почувствам нервна. Дръпнах ръката си:

— Глупости!

Той не обърна внимание на това и притвори очи. След това продължи:

— Ще трябва да наблюдавате малката Алис и вашите задължения ще се разширят извън грижите за нея. Но със сигурност ще трябва да се пазите от Алис.

Почувствах как лека тръпка започна да лази по гръбнака ми, докато стигна до врата.

Малката Алис! Но името й не беше Алис. Тя се казваше Алвиън. Уплаших се за момент, защото ми прозвуча познато.

След това се почувствах раздразнена и малко сърдита. Дали пък не изглеждах като това, което щях да стана? Възможно ли беше вече да нося белезите на обедняла благородница, която е принудена да приеме единствената за нея възможност? Гувернантка!

Подиграваше ли се с мене? Беше се облегнал на тапицерията и очите му бяха още затворени. Погледнах през прозореца, като че ли мъжът и странните му предсказания въобще не ме интересуваха.

Той отвори очи и извади часовника си. Погледна го съсредоточено и започна да се държи така, като че ли целият този странен разговор не се беше състоял.

— След четири минути — каза той оживено — ще пристигнем в Лискърд. Позволете да ви помогна за багажа.

Свали чантите ми от багажника. На етикетите ясно беше написано: „Госпожица Марта Лий, Маунт Мелин, Мелин, Корнуол“. Той като че ли не ги и погледна и почувствах, че е загубил интерес към мене.

Когато спряхме на гарата, слезе и сложи чантите ми на перона. След това свали шапка и с дълбок поклон си тръгна.

Докато измърморвах „благодаря“, видях да се приближава възрастен мъж, който викаше:

— Госпожица Лий! Госпожица Лий! Вие ли сте госпожица Лий?

Веднага забравих за спътника си.

Виждах дребничък весел човек с потъмняла от слънцето, набръчкана кожа на лицето и червеникавокафяви очи. Облечен беше с жакет от рипсено кадифе, а на главата му имаше конусообразна шапка, която беше бутнал назад и явно я беше забравил там. Изпод нея се подаваше рижава коса, а и веждите и мустаците му бяха същия цвят.

— Е, госпожице, значи ви намерих. Туй ли са ваш’те чанти? Дайте ги на мен. Ний с вас и старата Чери Пай скоро шъ стигнем у дома.

Взе чантите ми, а аз тръгнах след него, но той забави крачка и скоро вървяхме рамо до рамо.

— Далече ли е къщата? — попитах.

— Старата Чери Пай шъ ни закара бая бързо — отговори той, докато товареше чантите ми в двуколката, а аз се настанявах на капрата.

Той като че ли беше приказлив човек, а аз не можех да устоя на изкушението да се опитам да открия нещо за хората, всред които щях да живея, преди да пристигнем.

— Тази къща, Маунт Мелин — казах аз, — като че ли се намира на хълм.

— Направили са я на върха на една скала, за да гледа към морето. А градините стигат до водата. Маунт Мелин и Маунт Уидън са като близнаци. Две къщи, дет’ се опълчват и викат на морето да дойде и да ги вземе. Но са строени на твърда скала.

— Значи има две къщи. Имате близки съседи, така ли?

— Нещо таквоз. Нанзълокови, тези де, дет’ живеят в Маунт Уидън, са там от 200 години. Отделени са от нас на повече от миля и заливчето Мелин е между двете къщи. Семействата винаги са били добри съседи, докат’…

Той спря и аз му подсказах:

— Докато какво?

— Бързо шъ чуйте — отговори ми той.

Сметнах, че е под моето достойнство да се бъркам в подобни неща, така че смених темата:

— Има ли много прислуга в къщата?

— Амчи най-напред съм аз и госпожа Тапърти и моите момичета, Дейзи и Кити. Ний живеем в помещенията над обора. В къщата са госпожа Полгри и Том Полгри, и малката Джили. Не че тя е от прислугата. Тя живее с тях и се брои за слугинче.

— Джили! Колко необикновено име.

— Джилифлауър. Дженифър Полгри май съ беше побъркала да й даде таквоз име. Не е за чудене, че детето е таквоз.

— Дженифър? Това госпожа Полгри ли е?

— Не! Дженифър е момичето на госпожа Полгри. Големи тъмни очи и най-тънката талия, дет’ нявга сте виждали. Все крийте к’во мисли, докат’ един ден се отърколи в сеното — или в шибоите — с някого. И изведнъж, хоп! малката Джили пристигна! А Дженифър просто влезе в морето една сутрин и не се върна повече. Всички знайхме кой с бащата.

Аз не казах нищо и разочарован от липсата на интерес у мене, той продължи:

— Тя не беше първата. Нямаше да е и последната — ний тъй знайхме. Джефри Нанзълок оставяше диря от копелета, дет’ и да идеше. — Засмя се и ме погледна отстрани. — Няма нужда да ставате толкоз строга, госпожице. Не може да ви навреди. Духовете не могат да навреждат на младите дами, а мастър Джефри Нанзълок сега си е само дух.

— Значи и той е мъртъв. Дали… не е влязъл в морето след Дженифър?

Това накара Тапърти да се разкиска:

— Не. Той умря при катастрофата с влака. Трябва да сте чули за таз’ катастрофа. Стана, кат’ влака излизаше от Плимът. Изскочи от релсите и се претърколи от брега. Ужасна кланица беше. Господин Джеф беше във влака, ама не стигна далече. Туй му беше краят.

— Е, явно няма да го видя, но предполагам, че ще се срещна с Джилифлауър. И това ли е цялата прислуга?

— Идват момци и девойки допълнително — било за градините, било за оборите, а някои и за къщата. Но веч’ не е кат’ по-рано. Всичко се обърка, след кат’ господарката умря.

— Сигурно господин Тремелин е много тъжен.

Тапърти сви рамене.

— Колко време мина, откакто умря тя? — попитах.

— Май малко повече от година.

— И той чак сега реши, че му трябва гувернантка за малката госпожица Алвиън?

— Имахме три гувернантки досега. Вий сте четвъртата. Нит’ една от тях не искаше да остане. Госпожица Брей и госпожица Гарет рекоха, че туй място е много тихо за тях. Имаше и госпожица Джансън — много хубавка беше. Ама нея я изхвърлиха. Тя беше взела нещо, дет’ не беше нейно. Жалко. Всички я харесвахме. Тя май смяташе за голям късмет да живее в Маунт Мелин. Казваше ни, че старите къщи й били хоби. Е, май че имала и други хобита и затуй си отиде.

Насочих вниманието си към местността. Беше краят на август и докато карахме по алеята с банкет от двете страни, от време на време виждах и по някоя нива с царевица, всред която растяха диви макове и огнивче. Минавахме и покрай къщички от сив корнуолски камък, които според мене изглеждаха тъжни и самотни.

Изведнъж през една пролука между хълмовете видях за първи път морето и почувствах как се повдига духът ми. Като че характерът на ландшафта се променяше. Имаше повече цветя по банкета на пътя, чувстваше се ароматът на боровите дървета, а отстрани растяха фуксии, чиито цветове бяха по-големи от тези, които се опитвахме да култивираме в нашата градинка край пасторския дом.

Излязохме от пътя и се спуснахме по един стръмен хълм към морето. Видях, че сега се движим по каменист път. Пред нас се разкриваше красота, която можеше да ти вземе ума. Скалата се издигаше, права и непристъпна, направо над морето върху издълбания бряг; навсякъде растяха треви и цветя и виждах как пиренът — буйният, наситено пурпурен пирен, е прошарен от розова гърлица и червен и бял валериан.