— А сега, г-це Лий, кажете с какво мога да ви бъда полезна.

— Малко съм объркана — започнах аз и замислено разбърках чая си. — Алвиън ми подметна нещо възмутително. Сигурна съм, че тя е дочула клюки, което е твърде нежелателно за дете на нейната възраст.

— Както и за всички нас, както вероятно би сметнала една благовъзпитана млада дама като вас — отвърна г-жа Полгри с известна доза лицемерие.

Разказах й как по време на разходката сме срещнали господаря и лейди Треслин.

— Веднага след това Алвиън изрече онази ужасна забележка. Тя каза, че лейди Треслин искала да й стане майка.

Г-жа Полгри поклати глава и рече:

— Имате ли нещо против да ви сипя една лъжица уиски в чая, г-це Лий? Няма по-добро средства за повдигане на духа.

Нямах желание да пия уиски, но г-жа Полгри положително имаше и сигурно щеше да бъде страшно разочарована, ако й откажех, така че рекох:

— Съвсем малка лъжичка, ако обичате.

Тя отключи бюфета, измъкна бутилка уиски и с педантична точност премери дозите. Почудих се какви ли невероятни запаси бяха скрити в бюфета й.

Сега приличахме на двойка съзаклятници и икономката се разтапяше от удоволствие.

— Може би цялата история ще ви се стори донейде скандална — започна тя.

— Подготвена съм за това — уверих я аз.

— Ами, сър Томас Треслин е старик, който преди няколко години се ожени за тази млада дама Тя била актриса в Лондон. Сър Томас гостувал там у приятели и по някое време се завърна с нея. Цялата околия гръмна, като разбра какво е направил изкуфелият старец.

— Вярвам, че е било така.

— Разправят, че била една от най-големите красавици.

— И това е вярно.

— А мъжете са глупаци. Господарят също си има своите слабости — призна г-жа Полгри.

— Знам, че всички клюкарстват, но се безпокоя, че клюките достигат до ушите на Алвиън.

— Затуй сте права, госпойце. Ама как да забраниш на хората да говорят, пък и детето се вре навсякъде да слухти.

— Мислите ли, че Дейзи и Кити са се раздрънкали пред нея?

Г-жа Полгри се наведе към мен и ми лъхна на уиски. Дали и аз миришех толкова силно на алкохол?

— Всички дрънкат, госпойце.

— Това ми е ясно.

— Някои викат, че на двамата не им трябвала църковна благословия, за да си вършат работата.

Чувствах се ужасно. Не исках да имам нищо общо с тези долнопробни приказки. Не исках те да разстройват чувствителната душа на Алвиън.

— Господарят е буен по натура, пък и не мога да твърдя, че е безразличен към жените.

— Мислите, че…

Тя кимна.

— Умре ли сър Томас, ще си имаме нова господарка. Чакат го да хвърли топа. Особено откак… г-жа Тремелин си отиде, Бог да я прости.

Не исках да задавам въпроса, напиращ на устните ми, но някаква невидима сила го измъкна на бял свят.

— А те… докато госпожата още е била жива?

Г-жа Полгри бавно кимна.

— Той често я навестяваше. Всичко започна малко след пристигането й. Понявга г-н Тремелин излиза посред нощ и се връща чак на сутринта, ама той си е господарят тука и няма кой да му се опъне. Ние сме му слуги… готвим… чистим… учим детето… това е положението.

— Значи мислите, че Алвиън повтаря онова, което всички знаят? Щом сър Томас умре, лейди Треслин ще й стане майка.

— Някои викат, че щяло да стане така. Пък няма и да е лошо. Госпожата не е от ония, дето си навират носа в работата на слугите, тъй че и с нея ще си я караме както преди. По-добре е господарят да живее законно с нея, отколкото в грях, мисля си аз.

— Можем ли да предупредим момичетата да не обсъждат пред Алвиън тези неща?

— Все едно да забраниш на кукувица да кука пролетно време. И да ги смажа от бой, пак ще дрънкат. Няма оправия. Туй си им е в кръвчицата. Едно време не беше така, ама какво да правиш…

Кимнах съчувствено. Мислех за Алис. Тя е знаела за връзката на съпруга й с лейди Треслин. Нищо чудно, че е решила да избяга с Джефри Нанзълок. Горката Алис! Какви ли терзания е трябвало да преживее с такъв съпруг!

Г-жа Полгри беше в прекрасно настроение, така че реших да насоча разговора и към други теми, които ме интересуваха.

— Опитвали ли сте да учите Джили да чете и пише?

— Джили? Че какъв смисъл има да я уча? Тя не е в ред, нима не сте забелязала, госпойце? — Г-жа Полгри завъртя ръка пред лицето си.

— Тя пее хубаво. Щом е научила толкова песни, защо да не може да усвои и други неща?

— Джили не е добре. Кат се сетя само как се роди. Не обичам да говоря много-много за тия неща, ама сигур сте чували какво стана с мойта Дженифър. — Гласът на г-жа Полгри стана треперлив от нахлулите чувства. А може и да беше от уискито, защото това явно не беше първата й лъжица за деня. — Често си мисля, че Джилифлауър е прокълнато дете. Ние не я искахме. Беше само на два месеца, когато Дженифър си отиде. Приливът изхвърли тялото й долу на брега.

— Съжалявам — тихо промълвих аз.

Г-жа Полгри се помъчи да отпъди обзелата я печал.

— Тя си отиде, но Джили остана. Още отначалото не беше кат другите деца.

— Сигурно се е чувствала нещастна.

Икономката ме изгледа високомерно.

— С мъжа ми направихме каквото ни беше по силите.

— Кога забелязахте, че тя се отличава от другите деца?

— Ами че трябва да беше около четиригодишна.

— Това преди колко години беше?

— Преди четири.

— Значи тя е на една възраст с Алвиън, но изглежда по-малка.

— Роди се няколко месеца след госпожицата. Играеха заедно чат-пат… щото бяха връстници. Обаче Джили преживя едно нещастие, като беше на… чакайте да си спомня… наближаваше четвъртият й рожден ден.

— Какво нещастие?

— Ами играла на алеята да портата. Госпожата се прибирала от езда. Тя беше много добра ездачка, да ви кажа правичката. Та Джили хукнала подир една пеперуда и паднала под коня. Едвам що не умря тогава.

— Горката Джили!

— Госпожата беше толкоз разстроена. Все викаше, че тя била виновна. Ама Джили е трябвало да внимава. Все й викахме да гледа пътя, ама тя подгонила пеперудата и всичко друго й щукнало от ума. Все се зазяпва по цветя, бръмбари, птици и разни такива. Госпожата много се грижеше за нея. Джили все вървеше подире й и плачеше, кат я няма.

Г-жа Полгри отново си напълни чашата и ме попита дали и аз искам. Отказах. Наблюдавах я как щедро си сипва уиски в чая.

— Джили се роди в грях. Тя не биваше да вижда бял свят. Господ я е проклел; нали казват, че децата плащат за греховете на родителите си.

Тези думи ме вбесиха. Ненавиждах подобни изопачени твърдения. Щеше ми да се зашлевя през лицето тази жена, която най-спокойно си пиеше уискито и приемаше нещастието на внучката си като Божия воля.

Учудваше ме и невежеството на тези хора, които изобщо не можеха да свържат странната психика на Джили с преживяната злополука, а вярваха, че Господ я е наказал да плаща за греховете на родителите си.

Не възразих, защото усещах, че ми предстои тежка борба и щях да имам нужда от колкото се може повече съюзници.

Исках да разбера Джили и да утеша Алвиън. Открих у себе си любов към децата, за която не бях и подозирала преди пристигането си в Маунт Мелин. Всъщност откакто заживях тук, научих много нови неща за себе си.

Ето защо исках да се съсредоточа върху тези деца, така нямаше да мисля за връзката на Конън Тремелин с лейди Треслин. Сетех ли се за тях, кипвах от яд, но по него време наричах яда си „отвращение“.

Така че седях в стаята на г-жа Полгри, слушах приказките й, но не й казах какво мисля.

Целият замък гореше от възбуда, защото щеше да има бал — първият след смъртта на Алис — говореше се само за това. Алвиън изобщо не можеше да се съсредоточи върху уроците си; Кити и Дейзи трепереха в очакване и непрекъснато ги заварвах да танцуват валс.

Градинарите донесоха цветя от разсадника и така красиво наредиха балната зала, че заслужаваха похвала. Бяха изпратени покани на всички благородници и знаменитости в околността.