Отказах се от писмото и се заех да опаковам багажа си. Приближих се до гардероба и отворих вратата. За миг ми се стори, че вътре се крие някой, и извиках от уплаха. Нервите ми бяха опънати до краен предел. Всъщност това бе новият костюм за езда, закачен от Алвиън в гардероба ми. Изцяло погълната от преживяното в солариума, бях забравила за следобедното произшествие.

Бързо натъпках оскъдните си притежания в куфара. Бях се поуспокоила и седнах отново да пиша на Филида.

Тъкмо привършвах, когато долових гласове пред прозореца си и отидох да погледна какво става. Някои от гостите бяха излезли на въздух, а други танцуваха на моравата пред замъка.

— Каква божествена нощ! Лунната светлина е великолепна!

Криех се зад завесите и случайно забелязах онова, което всъщност очаквах да видя: Конън танцуваше с лейди Треслин и шепнеше в ухото й. В ума ми се въртяха пламенни любовни слова.

Гневно се дръпнах от прозореца и се опитах да нарека острата болка, пронизваща сърцето ми, „отвращение“.

Съблякох се и си легнах. Дълго се въртях, а сънят все не ме навестяваше. Когато най-сетне се унесох в тежка дрямка, пред очите ми шеметно се завъртяха танцуващите фигури на Конън и Линда Треслин. Някъде в мрака зад тях стоеше онзи безмълвен силует, който тревожеше мислите ми, откакто пристигнах в Маунт Мелин.

Внезапно се събудих. Луната бледо озаряваше стаята. Стори ми се, че до стената се откроява тъмен женски силует.

Знаех, че това е Алис. Тя сякаш ми нашепваше:

— Не бива да напускаш замъка. Трябва да останеш и да ми помогнеш да намеря покой. Трябва да помогнеш на всички ни.

Трепереща от страх, седнах в леглото. Чак сега разбрах от какво съм се стреснала. След като бях прибрал а дрехите си, не бях затворила вратата на гардероба: онова, което бях сметнала за духа на Алис, всъщност бе костюмът и за езда.

На заранта спах до късно, защото бях прекарала безсънна нощ. Разбуди ме Кити, която хлопаше на вратата. Носеше ми топла вода и се чудеше защо не може да влезе.

Измъкнах се от постелята и отключих вратата.

— Нещо случило ли се е, госпойце? — попита тя.

— Не — рязко отвърнах аз.

Тя чакаше да й обясня защо вратата е заключена.

Нямах никакво намерение да й давам обяснения, освен това тя бе изцяло погълната от снощния бал, така че не обърна особено внимание на заключената врата, която би възбудила интереса й при други обстоятелства.

— Снощи бе много красиво, нали госпойце? Гледах как гостите танцуват на моравата. Боже, не съм виждала нещо толкоз прекрасно! Сякаш се върна времето, когат госпожата беше още жива. Ама вие ми се виждате уморена, госпойце. Не можахте да спите от шума ли?

— Да — сухо отвърнах аз.

— Е, вече свърши. Г-н Полгри нареди да изнесат растенията. Варди ги кат кокошка пилета. В залата е страшна мръсотия. С Дейзи шъ я чистим цял ден.

Аз се прозях и Кити наля топлата вода в малката вана. След пет минути отново нахълта в стаята ми.

Бях полугола и бързо се увих в една кърпа, за да прикрия тялото си от любопитния й поглед.

— Господарят иска веднага да разговаря с вас. Трябва да идете в салона за пунш.

— О! — възкликнах аз.

— Каза, че е много важно.

Приключих с тоалета си и бързо се облякох. Сигурно искаше да ме порицае заради безотговорното ми поведение и да ме уволни. Може би нещо подобно се бе случило и с г-ца Джансън. Тремелин е скалъпил някакво фалшиво обвинение срещу нея и я е прогонил. Какви ли пороци възнамеряваше да ми припише?

Този човек е безскрупулен! — помислих си аз. — Трябва веднага да му съобщя, че напускам, за да не му дам възможност да ме уволни.

Влязох в салона за пунш, готова за битка.

Конън носеше син жокейски костюм, а по лицето му не се забелязваха следи от безсънната нощ.

— Добро утро, г-це Лий — ме поздрави той и за голямо мое учудване се усмихна.

Не отвърнах на усмивката му.

— Добро утро. Вече съм приготвила багажа си и бих искала да напусна Маунт Мелин час по-скоро.

— Г-це Лий! — В гласа му прозвуча упрек и изведнъж усетих как ме обзема невероятна радост. Той не иска да си тръгваш, рекох си. Няма да те уволни. Просто иска да ти се извини.

— Мисля, че това е единственото, което ми остава… — чух се да изговарям с надут и писклив глас, който и на самата мен ми се стори твърде самодоволен и предвзет.

— След възмутителната ми постъпка през изминалата нощ — рязко ме прекъсна той. — Г-це Лий, моля ви, забравете за случилото се. Боя се, че станах жертва на моментна възбуда и забравих с кого танцувам. Умолявам ви да простите непристойното ми поведение и да благоволите да забравите неприятния инцидент. Нека всичко си бъде по старому.

Имах чувството, че ми се подиграва, но бях толкова щастлива, че изобщо не бях в състояние да му се обидя.

Нямаше нужда да напускам замъка. Можех спокойно да скъсам писмото до Филида. Нямаше да живея в безчестие.

Наведох глава и промълвих:

— Приемам извинението ви, г-н Тремелин. Нека да забравим онзи злощастен и неприятен инцидент.

След тези думи се обърнах и напуснах салона.

Втурнах се към стаята си, изкачвайки по три стъпала едновременно; краката ми сами ме носеха нагоре, сякаш отново танцувах с Конън.

Всичко бе забравено — оставах. Замъкът сякаш ме обгърна в топли обятия. В този миг разбрах, че ако се наложи да напусна Маунт Мелин, ще бъда най-нещастното същество на земята.

Здравият разум отново заговори в мен: Що за въодушевление? Защо пък ще бъдеш чак толкова злочеста, ако напуснеш замъка?

Имах готов отговор: Защото тук се крие някаква тайна, която искам да разгадая. Защото искам да помогна на двете клети деца: Алвиън и Джилифлауър.

Може би това не беше единствената причина. Май се интересувах и от господаря повече от необходимото.

Ако бях по-мъдра и опитна, щях да разпозная предвестниците на наближаващата опасност. Но не бях мъдра — жени в моето положение обикновено не притежават това качество.

Този ден проведохме урока по езда както обикновено. Всичко мина добре, единствената разлика бе, че носех новия костюм. Той се състоеше от плътно прилепнала рокля от лек вълнен плат и сако с почти мъжка кройка.

Радвах се, че у Алвиън не се забелязваше и следа от страх след преживяната предишния ден злополука. Казах й, че след няколко дни ще започнем да се упражняваме в прескачане на препятствия.

Щом се прибрахме вкъщи, аз се отправих към стаята си, за да се преоблека за чая.

Докато събличах сакото, си спомних за уплахата, която костюмът на Алис бе предизвикал у мен през изминалата нощ, и се надсмях над себе си. Този ден бях в прекрасно настроение. С известни усилия свалих роклята (Алис е била по-слаба от мен), облякох сивите си гувернантски одежди — леля Аделаид все ми напомняше, че не бива да нося всеки ден една и съща рокля — и понечих да закача костюма в гардероба, когато напипах нещо твърдо в джоба на сакото.

Мушнах изненадано ръката си в джоба. Сигурна бях, че преди малко там нямаше нищо.

Джобът наистина бе празен, но между плата и копринената подплата бе скрито нещо. Опънах сакото на леглото и бързо намерих тайния джоб. Трескаво го разкопчах и измъкнах малък дневник.

Сърцето ми щеше да се пръсне — бях се натъкнала на невероятно откритие.

За миг се поколебах, но не устоях на изкушението и бързо разлистих страниците. Може би след секунди щях да разгадая тайната на Алис.

На първата страница с детски почерк бе изписано „Алис Тремелин“. Погледнах датата. Беше миналата година — значи Алис бе водила този дневник през последната година от живота си.

Бързо запрелиствах страниците. Надявах се да попадна на важно доказателство, но лека-полека ме обзе разочарование. Алис бе записвала най-вече срещите и ангажиментите си. Дневникът й нямаше да ми помогне да я опозная по-добре.