Очите й бяха учудващи сини. Помислих си, че ще стане красавица, щом порасне. И се чудех дали прилича на баща си или на майка си.

Селестин Нанзълок беше застанала до Алвиън и беше сложила ръка на рамото й.

— Госпожица Алвиън бе дошла да ни види — каза тя. — Ние сме големи приятелки. Аз съм госпожица Нанзълок от Маунт Уидън. Може да сте видяла къщата.

— Да, когато идвахме от гарата.

— Надявам се, че няма да се сърдите на Алвиън.

— Едва ли бих могла да й се скарам за нещо, което е станало преди моето пристигане, нали? — отговорих, докато гледах право в тези предизвикателни сини очи.

— Тя ме смята… тя ни смята за част от собственото й семейство — продължи Селестин Нанзълок. — Винаги сме живели толкова наблизо.

— Сигурна съм, че това е голяма утеха за нея — отговорих аз и за първи път насочих вниманието си изцяло върху Селестин Нанзълок.

Беше по-висока от мене, но в никакъв случай не беше красавица. Косата й беше безлично кафява, а очите й с цвят на лешник. Лицето й беше безцветно и носеше атмосферата на наситена безизразност. Реших, че няма достатъчно индивидуалност, но може би беше засенчена от предизвикателността на Алвиън и достолепността на госпожа Полгри.

— Надявам се, госпожице Лий — каза тя, — че ако се нуждаете от съвет за нещо, няма да се поколебаете да ми се обадите. Доста близка съседка съм и мисля, че ме считат като част от семейството.

— Много сте любезна.

— Искаме да сте щастлива тук, госпожице Лий. — Благите й очи погледнаха в моите. — Всички го желаем.

— Благодаря ви. Предполагам — продължих аз, — че първото нещо, което трябва да направим, е да пратим Алвиън в леглото. Времето й за лягане трябва да е минало.

— Права сте — усмихна се Селестин. — Разбира се, че е минало. Обикновено получава млякото и бисквитите си в седем и половина в учебната стая. Сега е доста след осем. Но тази вечер аз ще се погрижа за нея. Предлагам ви да се върнете във стаята си, госпожице Лий. Сигурно сте уморена след пътуването.

Преди да успея да отговоря, Алвиън извика:

— Не, Селестин. Искам тя да се погрижи за мене. Тя ми е гувернантка и трябва да го направи, нали?

Изражението на Селестин веднага показа, че е обидена, а Алвиън не можеше да скрие триумфа си. Почувствах, че разбирам какво става. Детето искаше да изпробва собствената си сила. Тя желаеше да спре Селестин да се погрижи да си легне само защото Селестин толкова много го искаше.

— Е, добре — каза Селестин. — Значи няма нужда да оставам повече тук.

Застана загледана в Алвиън, сякаш чакаше тя да я помоли да остане, но любопитният взор на Алвиън беше впит в мене.

— Лека нощ — каза тя пренебрежително и се обърна към мене. — Хайде, гладна съм.

— Трябва да благодариш на г-ца Нанзълок, че те доведе — казах й аз.

— Не съм забравила — сопна ми се тя. — Никога не забравям нищо.

— Тогава паметта ти е много по-добра от маниерите ти — казах аз.

Всички се стреснаха. Може би и аз бях малко изненадана от себе си. Но знаех, че ако искам да контролирам това дете, трябваше да бъда твърда.

Тя се изчерви, а погледът й стана студен. Искаше да отвърне нещо, но тъй като не знаеше какво, изтича от стаята.

— Ето на! — каза г-жа Полгри. — Мис Нанзълок, чудесно беше от ваша страна…

— Глупости, г-жо Полгри — каза Селестин. — Разбира се, че щях да я доведа.

— Тя ще ви благодари по-късно — уверих я аз.

— Г-це Лий — каза Селестин настойчиво, — ще трябва да бъдете внимателна с това дете. Съвсем наскоро тя загуби майка си… — Устните на Селестин трепереха. Тя ми се усмихна. — Толкова малко време мина и трагедията още изглежда твърде скорошна. Беше ми близка приятелка.

— Разбирам — отговорих. — Няма да бъда груба с детето, но виждам, че има нужда от дисциплина.

— Внимавайте, г-це Лий. — Селестин беше пристъпила към мене и сложи ръката си върху моята. — Децата са деликатни същества.

— Ще направя всичко възможно за Алвиън — отговорих аз.

Госпожа Полгри позвъни и Дейзи се появи.

— Заведи госпожицата в нейната стая, Дейзи — изкомандва я тя. — Госпожица Алвиън получи ли си млякото и бисквитите?

— Да, госпожо — беше отговорът.

Казах лека нощ на Селестин Нанзълок, която наклони глава. Последвах Дейзи.

Влязох в учебната стая, където Алвиън, седнала до масата, пиеше мляко и ядеше бисквити. Нарочно не ми обърна внимание, затова отидох при масата и седнах до нея.

— Алвиън — казах й аз, — ако ще живеем заедно, по-добре е да постигнем споразумение. Не мислиш ли, че би било разумно?

— Какво ме интересува? — отвърна тя грубо.

— Разбира се, че те интересува. Всички ще бъдем по-щастливи, ако се разберем.

— Ако не се разберем — сви тя рамене. — ще трябва да си отидете. Тогава ще дойде нова гувернантка. Всичко това не ме интересува.

Алвиън ме изгледа триумфиращо. Знаех, че с това иска да ми покаже, че съм само платена прислужница и тя е тази, от която завися. Почувствах как неволно потръпвам. За първи път разбрах как се чувства човек, чийто хляб и масло зависят от добрата воля на някой друг.

Очите й блестяха злобно и ми идеше да я плесна.

— Би трябвало да те интересува, защото е много по-приятно да живееш в хармония с хората около себе си.

— А какво ще стане, ако тези хора не са около мене… Ако искам да ги изгоня?

— Добротата означава повече от всичко останало на света.

Тя се усмихна над чашата и допи млякото си.

— А сега — казах аз — е време да си лягаш.

Станах едновременно с нея и тя каза:

— Аз си лягам сама. Вече не съм бебе.

— Може би си помислих, че си по-малка, защото имаш толкова много да учиш.

Алвиън се замисли. След това сви рамене по онзи начин, който после установих, че е типичен за нея.

— Лека нощ — каза тя, като ме отпращаше.

— Ще дойда да ти пожелая лека нощ, щом си легнеш.

— Няма нужда.

— Въпреки това ще дойда.

Тя отвори вратата, която водеше към нейната стая, а аз се обърнах и влязох в моята.

Почувствах се много потисната, защото разбирах тежестта на проблема, пред който бях изправена. Нямах опит с деца, а преди това, когато си мислех за тях, винаги си ги представях като кротки и любвеобилни същества, за които е щастие да се грижиш. Сега трябваше да се занимавам с едно трудно дете. И какво щеше да стане с мене, ако решаха, че не съм в състояние да я възпитавам? Какво ставаше с обеднелите благородни дами, ако не успееха да задоволят изискванията на работодателя си?

Можех да отида при Филида. Можех да се превърна в една от онези стари лели, които бяха на разположение на всички и които изживяваха мизерния си живот в зависимост от останалите. Не бях от хората, които лесно приемат зависимостта от други. Трябваше да се устроя по друг начин.

Приемах факта, че съм малко уплашена. Докато не се бях сблъскала с Алвиън, не бях разбрала, че мога и да не успея в работата си. Опитвах се да не мисля за следващите години, когато можех просто да скачам от една работа на друга, без да задоволя работодателите си. Какво ли ставаше с жени като мене, жени, на които им липсваше толкова важната привлекателност и които бяха принудени да се борят с целия свят, за да получат шанс да живеят?

Искаше ми се да се хвърля на леглото си и да плача, да плача от яд срещу жестокостта на живота, който ме беше лишил и от двамата ми любещи родители и ме беше изпратил недобре подготвена за такова съществуване.

Представих си как заставам до леглото на Алвиън с лице, по което има следи от сълзи. Какъв триумф за нея!

Това не беше начинът да започна битката, която бях сигурна, че щеше да бушува между нас.

Разходих се нагоре-надолу из стаята и се опитах да укротя чувствата си. Отидох до прозореца и погледнах през поляната към хълмовете. Не можех да видя морето, тъй като къщата беше построена така, че задната й част гледаше към него, а аз бях в предната. Вместо това гледах към хълмовете отвъд платото, на което беше издигната къщата.