Хич Палей, възседнал своя раздрънкан мотоциклет „Даймлер“ на пясъчния плаж зад танцувалния павилион „Хаат Тай“, бе човекът, който ме покани да присъствам на края на една епоха. Моята и на целия свят. Но не го виня за това.

Няма нищо случайно. Сега вече го зная.

Помня, че се хилеше широко, когато го зърнах, а това е лош знак при Хич. През онова последно хубаво лято се беше издокарал в стил „американец в Тайланд“, сиреч армейски шорти, псевдобиблейски сандали, поне два номера по-голяма риза в цвят каки и шарена кърпа за глава. Бе доста едър мъж, бивш морски пехотинец, хванал широкия свят, но сега брадясал и с растящо бирено коремче. Ловеше окото въпреки странните одежди и което бе по-лошо — лесно можеше да те подмами.

Зная от сигурно място, че Хич бе прекарал онази нощ на някакво градинско парти, устроено от немския дипломатически корпус, където първо се бе натъпкал здравата с деликатеси, а сетне бе помъкнал русокосата немкиня, която го бе завела там, да се любуват на лунната светлина върху гладката водна повърхност. Нямаше никакви причини да е буден в толкова ранен час, а още по-малко да изглежда толкоз бодър и захилен.

Нямаше никакви причини да съм буден и аз.

Бях се прибрал посред нощ при Джанис, но така и не успяхме да поспим. Катлин бе повалена от висока температура и страшно главоболие и цяла вечер Джанис се бе мъчила да успокои нашата малка дъщеричка, разнообразявайки се с набези срещу дървениците, настанили се в гранясалите цепнатини покрай тръбите на газовата печка. Това, плюс горещата нощ и напрежението, което от известно време съществуваше между нас, бяха достатъчни причини, за да се караме почти до сутринта.

Така че нито Хич, нито аз бяхме свежи или с ясни глави, въпреки че сутрешното слънце ми внушаваше усещането за измамна бодрост, а заедно с това за спокойствие и безгрижност. Лъчите му се отразяваха в равната повърхност на залива, хвърляха заслепяващи отблясъци като от патрулен прожектор и обещаваха поредния безоблачен следобед. Брегът бе широк и гладък като автомагистрала: път към неназована, но безкрайно примамлива цел.

— Ей, чу ли този звук снощи? — поде без предисловие разговор Хич, сякаш току-що се бяхме разделили. — Като от реактивен самолет?

Бях го чул. Към четири сутринта, малко след като Джанис ме изгони от леглото. Катлин най-сетне бе заспала и аз седях с чаша изстинало кафе в кухнята. От радиото, настроено да предава американски джаз, ромолеше скучен среднощен диспут. Сетне, за около трийсет секунди, предаването бе прекъснато от смущения. Отвън се чу трясък като от гръмотевица („реактивният самолет“ на Хич) и малко след това пердетата на широко разтворените прозорци се разлюляха от неочаквано студен вятър. Дървените щори изтракаха, вратата към стаята на Катлин се разтвори от течението и тя се размърда неспокойно в леглото, но не се събуди.

Не беше „реактивен самолет“, а по-скоро лятна буря, заформила се малко преди това във вътрешността на Бенгалския залив. Нищо необичайно за този период от годината.

— Рано сутринта в „Дюк“ идваха двама снабдители да купят лед — продължи Хич. — Поръчка за вилата на някакъв богаташ. Казаха, че нагоре по пътя за хълма ставало нещо, голяма шумотевица, като фойерверки или артилерийска канонада. Видели и паднали дървета. Искаш ли да хвърлим едно око, Скоти?

— Какво пък, защо не? — промърморих уморено.

— А?

— Искам, защо да не искам?

Това беше решение, което щеше да промени невъзвратимо живота ми, а аз го взех просто ей така. Но ако питате мен, за всичко е виновен Франк Едуардс.

Франк Едуардс е питсбъргски радиожурналист от миналия век, издал книга, в която се описват предполагаемо реални чудеса. „По-чудно от науката“, публикувана през 1959 г., коментира различни непотвърдени разкази, като например загадката на Каспар Хаузер1, или „космическия кораб“, взривил се край река Тунгуска в Сибир. Книжката и нейните продължения бяха голям хит в детството ми и в квартала, където живеех. Помня, че ми я подари баща ми, когато бях на десет — старо библиотечно копие, — и аз я погълнах на един дъх в три поредни безсънни нощи. Целта на баща ми, предполагам, е била да стимулира момчешкото ми въображение. Ако е така, ударил е право в десетката. Тунгуската загадка бе един различен и невероятно примамлив свят, в сравнение със задушливия балтиморски апартамент, в който Чарлс Картър Уордън бе настанил вечно изнервената си жена и единственото им дете.

С годините се отърсих от склонността да вярвам на подобни истории, но думата „чудат“ се бе превърнала в нещо като талисман. Чудат като живота, който ми бе писано да водя. Като решението да остана в Тайланд, след като договорът ми изтече. Като онези дълги дни и пиянски нощи по бреговете на Чъмфон, Ко Самуи, Фуке, чудат като невъобразимата, изкривена архитектура на древните вати2.

Може би Хич беше прав. Може би някакво тъмно чудо се бе настанило в нашата провинция. Макар че по-вероятно бе да става дума за горски пожар или за престрелка на наркотърговци. Ала Хич спомена, че доставчиците разправяли за „нещо от далечния космос“, и това бе достатъчно да заплени ума ми. Бях уморен и объркан, изправен пред перспективата да прекарам още един ден в разправии с Джанис. Аз нямах никакво желание за това. Ето защо се метнах на задната седалка на даймлера, загърбих последствията и двамата отпрашихме към гората, оставяйки след себе си синкави облаци от изгорели газове. Не се отбих, за да кажа на Джанис къде отивам. Съмнявах се, че щеше да я интересува, пък и без това възнамерявах до вечерта да се прибера.

В онези дни немалко американци изчезваха в Чъмфон и Сатун, отвличани за откуп, убивани за джобни пари или наемани като „мулета“ за хероин. Бях достатъчно млад, за да не ми пука за всичко това.

Подминахме „Фат Дюк“, къщичката, в която Хич официално продаваше рибарски такъми, а всъщност се прехранваше от разпространение на местната марихуана, и поехме по новото крайбрежно шосе. Движението не беше натоварено, само няколко тежки камиона от рибовъдниците на „Си-про“, шарени маршрутки и живописни туристически автобуси. Хич караше с нахаканата самоувереност на местен и това превръщаше пътуването в изпитание за пикочния ми мехур. Но влажният вятър бе освежителен, денят едва започваше и вече обещаваше чудеса.

Навътре от брега Чъмфон е предимно планински район. Веднага щом обърнахме към вътрешността, останахме почти сами на чакълестия път, докато не ни задмина кавалкада от полицейски мотоциклети. Сега вече се убедих, че наистина става нещо. Спряхме на една бензиностанция, където Хич отиде да се облекчи, а аз настроих малкия си радиоприемник на английската станция в Банкок. Топ листи на модни американски и английски песни, нито дума за марсианци. Но тъкмо когато излизахме от бензиностанцията, по пътя преминаха три военни камиона, натъпкани с войници от кралската гвардия и следвани от няколко джипа и полицейски коли. Двамата с Хич се спогледахме многозначително.

— Извади фотоапарата от чантата — рече ми той, без да се усмихва този път. После изтри длани в панталоните си.

Нагоре по пътя огромен прашен облак вече закриваше хълмовете.

Това, което не знаех, бе, че петгодишната ми дъщеря Катлин се бе пробудила от неспокойния сън с ужасна треска и че Джанис бе изгубила двайсет минути в напразни усилия да ме открие, преди да се откаже и да откара Кати в местната клиника за бедни.

Единственият лекар в клиниката бе канадец, преселил се в Чъмфон през 2002-ра, който бе успял да изгради сравнително модерно заведение с волните пожертвования, събирани от Световната здравна организация. Доктор Декстър, така бе познат на хората от крайбрежието. Човекът, към когото се обръщаш, ако имаш сифилис или чревни паразити. Докато преглеждал Катлин, температурата й се покачила до 41 градуса и тя почти изгубила съзнание.