Но дори Морис не беше наясно с всичко, което ме очакваше в сградата на ФБР. Не само, че ми взеха кръв, но ми направиха рентгеново изследване и скенер на главата. Трябваше да дам проби от урина, фекалии и косми. Взеха ми пръстови отпечатъци, подписах съгласие за ДНК експертиза и бях отведен в стаята с полиграфа.

През часовете, след като Морис Торанс бе споменал думата „полиграф“, в главата ми се въртеше само едно име: Хич Палей.

Проблемът бе, че знаех за Хич неща, заради които той можеше да попадне в затвора, стига, разбира се, да не беше вече там. Хич никога не е бил сред най-близките ми приятели и не бях сигурен до каква степен му дължа лоялност след толкова години. Въпреки това бях решил, че по-скоро ще откажа работата на Сю, отколкото да изложа на риск свободата му. Хич беше престъпник и хвърлянето му в затвора може би щеше да е справедлив акт спрямо обществото, но лично аз не виждах никаква справедливост в това да се затваря човек само защото е продавал марихуана на неудачници, които иначе щяха да инвестират скромните си финанси във водка, кока или метамфетамини.

Вярно, че Хич не изпитваше скрупули заради това, което вършеше. Но аз щях да изпитвам, ако се наложеше да го предам.

Операторът на полиграфа ми заприлича по-скоро на шарлатанин, отколкото на доктор, въпреки бялата престилка и важния вид. Неизбежният Морис Торанс се присъедини, за да присъства на изследването. Морис бе типичният служител в представите ми, с олисяла глава и натежало тяло. Но ръкостискането му бе здраво и поне не проявяваше открита враждебност.

Оставих на оператора да нагласи датчиците по тялото ми и отговорих на встъпителните въпроси, без да се запъвам. Оттук нататък Морис пое диалога и започна да ме прекарва, стъпка по стъпка, през първоначалната ми среща с Чъмфонския хронолит, като прекъсваше само когато операторът добавяше бележки към милиметровата хартия, която апаратът бълваше (антикварна машина, вероятно конструирана и произведена някъде към края на двайсети век). Разказах цялата история чистосърдечно, но внимателно и не се подвоумих да спомена името на Хич Палей, като дори добавих, че държи магазинче за стръв, което всъщност бе легалното му занимание.

Когато стигнах до прибирането ни в банкокския затвор, Морис ме попита:

— Претърсиха ли ви за наркотици?

— Претърсиха ме повече от веднъж. Но дали за наркотици, не зная.

— Имахте ли у себе си тогава наркотици или други забранени вещества?

— Не.

— Пренасяли ли сте забранени вещества през националната или щатските граници?

— Не.

— Известен ли бяхте за появата на хронолита, преди да го видите? Имахте ли някакви предварителни сведения относно събитието?

— Не.

— Значи за вас беше изненада?

— Да.

— Познато ли ви е името Куин?

— Само от новините.

— Виждали ли сте образа, изваян върху последващите паметници?

— Да.

— Познато ли ви е лицето? Разпознавате ли го?

— Не.

Морис кимна, после разговаря известно време насаме с оператора. След няколко минути ме освободиха от датчиците.

Морис ме изпрати до изхода.

— Минах ли? — попитах.

Той се усмихна.

— Не и ако ставаше въпрос за моята служба. Но на ваше място не бих се притеснявал.

Сю ми позвъни на сутринта и ми каза да се явя на работа.

По причини, известни вероятно на ограничен кръг посветени, федералното правителство бе настанило тукашния клон на Отдела за изследване на хронолитите в една постройка на промишленото предградие. Двуетажна сграда, състояща се от множество кабинети и просторна библиотека, нищо повече. Всъщност, действителната работа по изследванията се вършеше в университети и федерални лаборатории, както ми обясни Сю. Тук тя управляваше „мислещ танк“ — съветническо-консултантско бюро, което даваше насоките за изследванията. От Сю се искаше да очертава тенденциите и да открива най-перспективните идеи. Над нея стояха служители от Федералното бюро и конгресмени. Сю представляваше най-висшия ешелон в Отдела за изследване на хронолити, поне що се отнасяше до научната му част.

Запитах се как някой, толкова запален по научни изследвания, каквато бе Сю, би се съгласил да заеме управленски пост. Спрях да се чудя, когато тя отвори вратата на кабинета си и ме покани вътре. Освен бюро, в просторната стая имаше няколко шкафа, натъпкани с материали, а по монитора й бяха налепени изрезки от вестници и разпечатки на материали от интернет. Всички стени бяха покрити със снимки.

— Добре дошъл в sanctum sanctorum — рече Сю усмихнато.

Фотографии на хронолити.

Имаше ги навсякъде, от професионални портрети до туристически снимки и загадъчни сателитни изображения със странно променени цветове. Тук беше Чъмфонският монолит, с подробности, които никога не бях виждал, и отделни снимки на надписа, на които се различаваше и най-малкият детайл. Тук беше и Банкок, първото изображение на самия Куин. (Вероятно не съвсем точно пресъздадено, според мнозина експерти. Чертите бяха твърде общи, сякаш някой бе помолил създателя да представи типично изображение на „световен водач“.)

Тук бяха Пьонгианг и Хо Ши Мин. Тайпей, Макао и Сапоро, а също хронолитът от Кантонското плато, който се издигаше над останките на разрушени силози. Тук беше Ичанг, както преди, така и след ядрения удар, самият паметник оставаше непроменен, но коритото на Жълтата река приличаше на прекъсната артерия след разрушаването на язовирната стена.

Тук, фотографирано от орбита, бе кафявото течение на нахлуващата в морето замърсена река.

И над всичко това невъзмутимо спокойното лице на Куин, вперил поглед в безкрая от височината на своя трон.

Сю ме наблюдаваше, докато разглеждах снимките.

— Пълна противоположност на идеята за паметник, нали? Би трябвало паметниците да са посланици към бъдещето — мъртвите говорят на своите потомци.

— „Вижте делата ми, о, могъщи и отчаяни.“

— Именно. Но хронолитите обърнаха всичко наопаки. Не „аз бях тук“, а по-скоро „аз идвам“. „Аз съм бъдещето, независимо дали ви харесва.“

— Вижте делата ми и треперете.

— Възхитително и отвратително, нали?

— И ти ли смяташ така?

— Ще ти призная, Скоти, че има моменти, в които направо ми взема ума.

— На мен също. — Да не говорим за жена ми и дъщеря ми — хронолитът ми бе отнел и тях.

Бях малко объркан да видя собствената си мания по хронолитите представена върху стените в кабинета на Сю Чопра. Сякаш току-що бях открил, че двамата с нея делим общ дихателен орган. Но това бе причината да се съгласи да постъпи на тази служба — сега имаше възможност за достъп до всякаква информация за хронолитите. Ако бе останала в някоя лаборатория, щеше да разполага с ограничени средства и без поглед върху развитието на нещата. И все още имаше възможност да работи над фундаменталните си изследвания — дори по-ефективно, след като на бюрото й всекидневно се поставяха материали, свързани с всички секретни научни изследвания.

— Ето това е, Скоти.

— Добре, покажи ми къде ще работя.

Тя ме отведе до малък кабинет, оборудван с бюро и терминал. Терминалът на свой ред бе свързан чрез секретен достъп с квантово-органична работна станция — неимоверна сила в сравнение с компютъра ми в „Кемпиън-Милър“.

На дървен стол в ъгъла на кабинета седеше Морис Торанс и четеше последното издание на „Голф“.

— И той ли върви с комплекта? — попитах.

— Ще се постесниш заради него. Морис трябва да е близо до мен.

— Приятел ли ти е?

— Морис е моят телохранител, освен други неща.

Морис се усмихна и остави списанието. Почеса се по главата, несръчен жест, който вероятно целеше да покаже очертаващия се под сакото му кобур.

— Аз съм почти безвреден — рече той.

Здрависахме се, този път малко по-сърдечно, отколкото когато ме водеше за уринна проба.

— Засега — поде Сю — ще искам от теб само да се запознаеш работата тук. Няма да те пришпорвам както на предишната ти служба, така че си води бележки. В края на седмицата ще обсъдим как да продължим.