Сю донякъде допринасяше да се чувства уютно в своята самота. Тя не пропускаше да обсъди с него всички важни въпроси и струва ми се, че тези кратки, но дълбоко съдържателни разговори, бяха за Рей като любовен акт.

Самата Сю се появяваше все по-рядко при нас.

— Започна да ми напомня на „Корнел“ — оплаках се на Морис и Рей. — Искам да кажа, че така се държеше със студентите си. Помагаше ни да открием общи идеи, а после ни зарязваше и ние продължавахме да ги обсъждаме далеч след края на занятията.

— Било е нещо като генерална репетиция — подметна Морис.

— За кое? За това? За хронолитите?

— Е, няма как да е знаела, че ще се появят. Но не си ли си мислил понякога, че целият ти живот е репетиция за едно-единствено значимо събитие?

— Може би. Понякога.

— Сигурно си й бил любимец, Скоти — засмя се Морис. — И сега те извика, за да напишете отново сценария. Да го напишете правилно. Ти ще сложиш последния знак.

— И кое ще е събитието? Онова, в Ерусалим?

— Онова в Ерусалим… или каквото дойде след него.

Двамата със Сю така и не успяхме да поговорим насаме, докато не се озовахме над Атлантика, чак тогава ме повика да седна при нея.

— Скоти, съжалявам, че досега те държах в неведение. Съжалявам и за оная история с баща ти. Мислех само как да ти осигуря работа, но не и че ще се превърне в… — тя млъкна.

— Домашен арест? — подсказах аз.

— Добре де, нека е домашен арест. Всъщност, до известна степен е тъкмо това. Искат да ни държат заедно, за да сме по-лесни за наблюдение.

Сю имаше доста сериозна настинка, но се стараеше да не й обръща внимание. Седеше, отпуснала ръце в скута, стиснала носна кърпичка между пръстите си, и в позата й имаше нещо, което ми напомняше за привидно хрисимия, но непоклатим Махатма Ганди. Стюардът на „Ел Ал“ вече разнасяше пластмасови чинии с пържени яйца и препечени филийки.

— Защо точно аз, Сю? — попитах. — Това е въпросът, който не ми дава покой от самото начало. Можеше да наемеш далеч по-добър програмист. Вярно, че бях в Чъмфон, но това нищо не обяснява.

— Не подценявай способностите си. Но разбирам какво ме питаш. За наблюдението на федералните, за посещението при баща ти? Скоти, преди няколко години допуснах грешката да се опитам да публикувам статия, посветена на феномен, който нарекох „тау-турбуленция“. Някои влиятелни хора обаче прочетоха черновата ми.

Не знаех дали това, че се прехвърляме в областта на теоретичната физика, означава, че ще получа моя отговор. Замълчах, намръщен и озадачен.

— Прощавай — рече тя, след като издуха силно носа си. — Та статията бе посветена на причинно-следствената връзка и обсъждаше въпроси за темпоралната симетрия и хронолитите. Имаше математически формули и квантова физика. Но освен това си позволих да разсъждавам върху темата по какъв начин хронолитите променят нашите фундаментални представи за причината и последствията в макрокосмоса. Всъщност, опитвах се да твърдя, че при едно локализирано тау-събитие — създаването на хронолит например — следствието изпреварва причината, но също така създава нещо като фрактално пространство, в което най-значителните връзки между събитията от определящи се превръщат в съотносителни.

— Не разбирам какво означава това.

— Мисли за хронолита като за ограничено събитие в пространство-времето. Съществува интерфейс, граница между конвенционалния поток на времето и негативната тау-аномалия. Това не е просто бъдеще, което говори с настоящето. Това са вълни, водовъртежи и течения. Бъдещето променя миналото, което на свой ред променя бъдещето. Разбираш ли?

— Горе-долу.

— С други думи, налице е турбуленция, която се влияе не толкова от причината и следствието или от парадокса, а от съотношението и случайността. Не можеш да търсиш причината за Банкокския инцидент, защото тя все още не съществува, но би могъл да търсиш признаци в турбулентността, в неочакваните взаимовръзки.

— Като например?

— Когато пишех статията, не разполагах с примери. Но някой я е приел на сериозно и е започнал да работи над изводите. Във ФБР изровили архивите и издирили всички хора, разпитани след Чъмфон, което обаче е малка, почти незначителна статистическа извадка. След това съставили база данни с имената и досиетата на всички хора, които са изказвали по един или друг начин мнение или отношение за хронолитите, поне в онези ранни дни, на всички, които са участвали в научната експедиция в Чъмфон, включително и на момчетата, които са управлявали тракторите и са монтирали кенефите, на всички разпитани от зоната на поражение. Когато приключили, потърсили връзки.

— И, предполагам, са намерили?

— Има някои доста страни неща. Но най-странното от всичко сме ние с теб.

— Какво, заради „Корнел“?

— Донякъде, но помисли сам, Скоти. Имаш преподавателка, която говори за тау-връзки и екзотична материя далеч преди да се случи онова в Чъмфон. Която след това става всепризнат експерт по хронолити. Имаш и бивш неин студент, стар приятел, който по случайност е бил на брега на Чъмфон, дори е арестуван на миля от мястото, където се появява първият хронолит, часове след събитието.

— Сю — прекъснах я. — Това не значи нищо. Сама го знаеш.

— Прав си, няма причинно значение, но не в това е въпросът. По-важното е, че ни бележи и двамата. Да се опиташ да си представиш създаването на хронолита, е като да разплетеш пуловер, преди още да е бил оплетен. Не можеш. В най-добрия случай ще намериш конци, които са с подходяща дължина или сходен цвят и би могъл да направиш предположения относно начина на заплитането им.

— Затова ли федералните разследваха баща ми?

— Интересува ги абсолютно всичко. Защото не знаем кое може да се окаже важно.

— Това е логика на параноята.

— Какво пък, мисля, че точно с това си имаме работа — логика на параноята. Затова и двамата сме под наблюдение. Не сме заподозрени в престъпни действия, поне не в обикновения смисъл. Но те се страхуват от това, което бихме могли да станем.

— Опасяват се, че ние сме лошите, така ли?

Тя надзърна през прозореца към облаците отвън и океана, който се разстилаше под нас подобно на тъмносиньо огледало.

— Не забравяй, Скоти. Който и да е Куин, най-вероятно не той е създателят на тази технология. Завоевателите и кралете рядко са гениални учени. Те използват това, до което успяват да се докопат. Куин може да е всеки и навсякъде, но най-вероятно той ще открадне тази технология и кой може да каже дали няма да я открадне от нас? Ами ако ние сме добрите? Може би ние сме онези, които ще разрешат загадката. Това също не е изключено — просто различен вид връзка. Ние не сме обикновени затворници, иначе сега щяхме да сме в килия. Нас ни наблюдават, но също така и ни пазят.

Огледах пътеката, за да проверя дали някой не ни подслушва, но Морис бе станал и разговаряше с една от стюардесите, а Рей четеше някаква книга.

— Дотук нямам особени възражения за работата — рекох. — Плащат ми добре, повече, отколкото на много хора, и ще видя места, които иначе са недостижими за мен. — А и ще подхраня интереса си към хронолитите, помислих, но не го добавих. — Но въпреки всичко, не мога да обещая…

Да остана докрай в играта, мислех да кажа. Да се превърна във верен последовател, като Рей Мозли. Не и когато светът отива по дяволите, а някой трябва да защитава малката ми дъщеричка.

Тя ме прекъсна с тъжна усмивка.

— Не се безпокой, Скоти. Никой вече не обещава нищо на никого. Защото никой не е сигурен в каквото и да било. Това е лукс, без който ще трябва да се научим да живеем.

Бях се научил да живея без този лукс преди доста време. Едно от правилата, когато имаш родител шизофреник, е да свикнеш да понасяш странното поведение. Да привикваш с него. Поне до известна граница.

Защото отвъд тази граница лудостта завладява всичко. Тя прониква в теб и се настанява като у дома си, докато накрая няма на кого да се доверяваш — дори на самия себе си.