— Би ли последвал Катлин в Портильо?

— Ако смятам, че ще й помогна. Ако от това може да излезе нещо.

— Но не си сигурен.

— Не съм.

Телефонът ми иззвъня. Беше настроен да приема само съобщения, но все пак проверих кой ме търси. Би могла да е Джанис с вестта, че Катлин се е прибрала у дома и че всичко се е оказало голямо недоразумение. А може и да беше Рамон Дъдли, за да ми съобщи, че са открили трупа на дъщеря ми.

Не беше нито единият, нито другият. На екранчето бе изписано името на Сю Чопра. Беше открила адреса на моя терминал (въпреки че го бях сменил, след като напуснах Балтимор) и искаше да й се обадя колкото се може по-скоро.

— Трябва да говоря насаме — рекох.

Тя ме изпрати надолу по стълбите до колата. Улових я за ръката. Беше късно и улиците пустееха. Лампите бяха от стария тип, живачни, и пръскаха кехлибарена светлина. Ръката на Ашли бе топла.

— Ако откриеш нещо — помоли ме тя, — трябва да ми кажеш. Обещай ми.

Обещах.

— Обади ми се, Скот.

Предполагам, че наистина искаше да й се обадя. И че се е съмнявала, че ще го сторя.

— Първо — заговори Сю веднага щом лицето й изплува на екрана на мотелския терминал, — искам да знаеш, че не ти се сърдя, задето замина, без да ме предупредиш. Разбирам какво преживяваш. Освен това, Скоти, не зная защо си такъв, но винаги очакваш най-лошото от хората. Някога минавало ли ти е през ума, че бих могла да ти помогна?

— Значи знаеш за Кати.

— Да, запознати сме с положението.

— Говорила си с полицията.

— Разбирам защо си постъпил по този начин, но не бих искала да се чувстваш като беглец — заяви тя. — Ще ми се да ми се обаждаш от време на време. В края на краищата ти все още се водиш на работа при нас. Рей е гений в математиката и Морис се опитва да бъде в крак с нас, но ми трябва човек, който да не робува на собствените си предубеждения. — Тя сведе очи и добави: — А може би това е само извинение? Може би имам нужда от някого, с когото да разговарям.

Малко извинение за намесата в живота ми през последните няколко години. Но никога не бях винил Сю за това. Може би тъкмо нейните идеи за тау-турбуленцията ме бяха поставили в уязвимо положение, но тя се бе постарала да издигне около мен стена, която да ме предпазва от агресията на федералните. За щастие в последно време ФБР бе насочило вниманието си в друга посока, а Сю все още искаше да бъде мой приятел.

— Толкова съм нещастна за това, което се е случило с Катлин — добави тя.

— Единственото, което знам със сигурност, е, че все още не се е прибрала у дома. Но предпочитам да не говорим за това. Разкажи нещо. Рей има ли си гадже? Ами ти?

— Скоти, пиеш ли?

— Да, но не достатъчно, за да се безпокоиш.

Тя се усмихна тъжно.

— Добре. Рей все още витае из облаците. Аз се виждам с една жена, с която се запознах в някакъв бар. Много е сладка. Червенокоса е, събира дрезденски порцелан и тропически рибки. Връзката ни едва ли е сериозна.

Разбира се, че не е. Като повечето й връзки и тази щеше да е от разстояние, за да няма накрая разочарования.

Истинската й любов бе работата и тъкмо за нея предпочиташе да говори.

— Най-важната новина, Скоти, е, че имаме малък пробив. Всички сега са побъркани от това. Темата, естествено, е засекретена, но тъй като някои слухове се процедиха в мрежата, ще ти разкрия това-онова.

Разкри ми вероятно повече, отколкото би трябвало, но някои от нещата надхвърляха моите познания. Същината бе, че някой в Мичиганския технологичен университет бе успял да извлече отрицателни тау-частици от вакуум (или както физиците го наричат „врящото гърне“ на виртуалните частици) и да ги стабилизира достатъчно дълго, за да може да демонстрира ефекта. Ставаше въпрос за адрони с по правило отрицателно времетраене. Те „издълбавали дупки“, ако мога така да се изразя, в миналото — не повече от милисекунди назад във времето, далече от Куиновите двайсет години и три месеца, но в принципно отношение феноменът бил идентичен.

— Много сме близо — призна Сю — до пълно разбиране на онова, което прави Куин. А дори и той може да не е открил всички аспекти. Ако имаме достатъчно време, ще успеем да създадем цял нов клон на науката. Говоря за междузвездни пътешествия, Скоти — това е съвсем в пределите на допустимото!

— Има ли значение?

— Разбира се, че има! Става въпрос за потенциално нова ера в историята на човешката раса! Да, има значение!

— Сю, Куин вече е сложил ръка на половината свят. Не бих искал да съм свидетел на довършването на процеса.

— Ами нали точно това е ключът, за да го спрем! Ако успеем да установим принципите, въз основа на които действат хронолитите, бихме могли да се намесим. При правилно действие ще можем дори да направим така, че да изчезнат.

— И какво ще постигнем? — последните няколко дни ме бяха напомпали с цинизъм. — Не смяташ ли, че е малко късно за това?

— Не — отвърна тя. — Не смятам. Помни — не от Куин трябва да се страхуваме. Дори не от хронолитите. Обратната връзка, Скоти, това е лостът. Истинският проблем е вярата в непобедимостта на Куин, която почива върху непреодолимостта на неговите действия. Унищожим ли дори един хронолит, ще унищожим и мита. Изведнъж той ще престане да бъде богоподобна фигура и ще заприлича на всеки друг неуспял диктатор — като Хитлер и Сталин.

И въпреки това смятах, че е твърде късно.

— Не и ако успеем да демонстрираме слабостите му.

— Ще можеш ли?

Тя направи пауза. Усмивката й трепна.

— Може би. Съвсем скоро — рече накрая.

Но не достатъчно скоро за Кати, която вероятно беше в Мексико, обсебена от собствените си представи за непобедимостта на Куин и вдъхновена от обещанията, които той така и не бе дал. Припомних на Сю, че този проблем ме вълнува най-силно в момента.

— Съжалявам, ако съм те задържала, Скоти, но наистина смятам, че е важно да поддържаме връзка.

Защото, без съмнение, тя не се бе отказала от своята идея фикс, че моето и нейното бъдеще са преплетени — че Куин оказва пряко влияние върху съдбите ни.

— Както и да е, има и друга причина да ти се обадя — добави тя. — Споменах пред един човек за твоя проблем. И той иска да ти помогне.

— Само не и Морис. Харесвам го, но знаеш, че от доста време се занимава предимно с бумащина.

— Не е Морис, макар че той с удоволствие би ти помогнал. Не, това е човек със съвсем различен опит.

Трябваше да се досетя какво се задава. Тъкмо Сю бе човекът, ровил се подробно в миналото ми, особено по времето, когато бях в Чъмфон. Но в онзи момент бях заслепен.

— Може би го помниш — рече тя. — Казва се Хич Палей.

По някое време през тази седмица — преди да пристигне Хич, преди събитията да излязат извън контрол — Ашли подхвърли, по средата на един телефонен разговор:

— Помниш ли онази книга на Чарлз Дикенс — „Коледна песен“?

— Какво за нея?

— Мислех си за Куин, за хронолитите и всичко останало. Сещаш ли се, когато в книгата Скрудж се премества в бъдещето и вижда собственото си погребение? И казва на призрака: „Това сенките на нещата, които трябва да се случат, ли са, или на които могат да се случат?“ Не помня точно цитата.

— Да, така беше.

— Това, което искам да попитам, Скоти, е дали хронолитите трябва да ги има, или само може?

Казах й, че все още никой не е сигурен в това. Но ако разбирах правилно Сю, събитията, белязани от вече съществуващите хронолити, бяха от типа „трябва“ под една или друга форма. Не съществуваше светло алтернативно бъдеще, в което ние спираме Куин преди завоеванията му и превръщаме хронолитите в безвредни, свободно реещи се парадокси. Куин щеше да завладее Чъмфон, Тайланд, Виетнам, Югоизточна Азия, времето беше аморфно, но самите хронолити оставаха неизменни и фундаментални.