Някакъв бездомник се бе разположил върху одеяло на мястото до фонтана, където обикновено продавах нещата си, но не се разсърди, когато го помолих да се отмести. Местата на пазара се пазеха ревниво, тук продавачите имаха своя собствена йерархия. Много от тях си изкарваха прехраната с препродажби на всякакви предмети още от началото на икономическата криза, когато местната полиция все още ги бе разгонвала от време на време, заплашвайки ги с оръжие. Подобни трудности винаги пораждат солидарност. Всички се познавахме добре и макар че нерядко се случваше помежду ни да избухват спорове, търговците по правило защитаваха местата на своите колеги. Ветераните от онези далечни дни притежаваха най-добрите места, новобранците се разполагаха в нишите и трябваше да чакат с месеци за нещо по-подходящо.
Аз бях някъде по средата между тези две категории. Мястото до фонтана не беше на първия ред, но бе достатъчно широко, за да мога да паркирам колата си наблизо и да разтоварвам стоката, без да се налага да я прехвърлям на ръчна количка… стига, разбира се, да пристигна достатъчно рано.
Тази сутрин бях позакъснял. Дюплеси, моят съсед по място, който продаваше и поправяше дрехи втора ръка, вече бе заел позиция. Той се приближи към мен, докато разтоварвах стоката, и погледът му се спря на новите попълнения.
— Брей, слоести платки. Оригинални ли са?
— Аха.
— Мязат да са от сой. Откъде изкопа доставчик?
— Просто извадих късмет. — В действителност бях ги купил от един търговец на стари офис мебели, който просто не знаеше с какво разполага. Добра сделка, но за съжаление еднократна.
— Искаш ли да размениш една от тези за нещо? Ще ти предложа някой свестен костюм.
— За какво ми е костюм, Дюпи?
Той сви рамене.
— Само питах. Дано днес се завърти някой. Че нали има шествие.
Намръщих се.
— Пак ли шествие? — Трябваше да обърна внимание на новините.
— Поредното шествие на А&П. Знамена, задници и никакви конфети. Без клоуните… в прекия смисъл на думата.
„Адаптирай се и просперирай“ бе твърдолинейна куинистка фракция независимо от привидно умиротворителната им риторика и всеки път, когато развяваха синьо-червените си знамена по улиците на Туин Сити, имаше контрадемонстрации и сблъсъци. При официални шествия нормалните граждани предпочитаха да не се мяркат по улиците. Предполагам, че копърхедските организации все още имат право за волеизлияние на своите възгледи. В края на краищата никой не е отхвърлял конституцията. Жалко само, че трябваше да изберат точно днешния ден — синьо небе и свеж вятър, чудесно временце за пазар.
Наглеждах стоката на Дюпи, докато той изтича да купи закуска от будката. Когато се върна, вече бях продал една от слоестите платки на друг търговец, а до обяд, въпреки рехавата тълпа, си заминаха още две, на отлични цени. Можех да се похваля с чудесна печалба за деня и когато към обяд улиците взеха да опустяват, си събрах багажа.
— Да не се уплаши от тупаника? — извика ми Дюпи иззад провесените на закачалки фланели и джинси.
— По-скоро от трафика. — Със сигурност щеше да има полицейски барикади към центъра на града. Докато обикновените купувачи се разотиваха, все по-често мярках навъсени младежи с ленти на А&П на ръцете или татуирани символи К+ на челата.
Не ме безпокоеше нито трафикът, нито заплахата от насилие, а мършавият брадат мъж, който вече на два пъти подминаваше масата ми, ала продължаваше да се навърта наблизо с привидно безразличен вид, макар че не пропускаше да поглежда към мен. И друг път бях виждал неуверени или нерешителни клиенти и от опит знаех, че точно този не е такъв, защото не проявяваше никакъв интерес към стоката и доста често си поглеждаше часовника. Може и да беше съвсем безвреден хипохондрик, но кой знае защо ми действаше на нервите.
Бях се научил да се доверявам на инстинктите си.
Успях да се добера до центъра, преди да са започнали някакви сериозни вълнения. В последно време стълкновенията между прокуинистите и техните противници бяха нещо обичайно и полицията имаше богат опит как да се справя с тях. Но миризмата на умиротворяващия газ (някаква комбинация от втечнени котешки изпражнения и ферментирал чесън) се задържаше понякога с дни, а градската управа харчеше малко състояние, за да изчегърта от уличната настилка втвърдените буци бариерна пяна.
Много неща се бяха променили от появата на Портильоския хронолит насам.
Седем неспокойни, песимистични предвоенни години. Години, в които в страната не се бе случило нищо свястно, дори да не броим икономическата криза, куинистките младежки движения и лошите новини зад граница. Атчафалайско-Мисисипското бедствие само се задълбочаваше. По-надолу от Бейтън Руж Мисисипи си бе проправила нов път към морето. Беше заляла цели градове, унищожила промишлени и земеделски райони. Продължаваше острият недостиг на питейна вода. Нямаше никаква зловеща намеса във всичко това, просто природата се оказваше по-силна от нашите строителни войски. Наносите променяха наклона на речното корито, гравитацията свършваше останалото. Сравнението беше неизбежно: Куин бе покорил самото време, докато ние не можехме да се справим с една река.
Преди седем години едва ли можех да си представя, че ще се прехранвам с търговия на джунджурии втора ръка. Днес се чувствах късметлия, че имам поне това. Изкарвах достатъчно пари, за да мога да си платя месечния наем и да сложа храна на масата. Много хора не можеха да си позволят дори това. Те се редяха на опашки пред кухните за бедни, откъдето А&П набираха уличните си армии.
Помъчих се да позвъня на Джанис от колата. След няколко неуспешни опита се свързах, но връзката беше отвратителна и гласът й звучеше като през руло тоалетна хартия. Казах й, че искам да поканя Кати и Дейвид на вечеря.
— Това е последната вечер на Дейвид — рече Джанис.
— Зная. Тъкмо затова искам да го видя. Знам, че ти съобщавам в последния момент, но не бях сигурен, че ще успея да се промъкна в центъра. — И че ще изкарам пари, за да мога да купя свестни продукти за вечеря, но пропуснах да го споделя с Джанис. Слоестите платки ми бяха осигурили известен лукс.
— Е, добре — въздъхна тя. — Но не ги задържай до късно. Дейвид трябва да става рано утре.
Дейвид бе получил призовка от военните през юни и утре заминаваше на шестмесечен тренировъчен лагер на Обединените сили в Арканзас. Двамата с Кати бяха женени едва от няколко месеца, но наборната комисия не се интересуваше от такива неща. Китайската интервенция поглъщаше пехотни части с бързината, с която ги доставяха десантните кораби.
— Предай на Кати, че ще намина в пет — рекох, но в този миг телефонът изпука и замря. Обадих се на Ашли и й съобщих, че ще имаме гости за вечеря.
Добавих, че аз ще напазарувам.
— Жалко, че не можем да им предложим месо — натъжи се тя.
— Можем.
— Шегуваш се. Чакай — от платките ли?
— Аха.
Тя помълча.
— Скот, има много други важни неща, за които бихме могли да използваме тези пари.
Да, права беше, но предпочитах да ги сложа на тезгяха на месаря в замяна на четири говежди пържоли. От магазина купих ориз и пресни аспержи, а също и истинско масло. Няма смисъл да живееш, ако не можеш, имам предвид, разбира се, истински живот.
Кати и Джанис обитаваха пристройка над гаража на Уит. Колкото и ужасно да звучи, те бяха успели да превърнат миниатюрното пространство в относително топло и уютно гнезденце, обзаведено със старото канапе на Уит и голямо желязно легло, което Дейвид бе наследил от родителите си.
Пристройката освен това им осигуряваше относителна самостоятелност от самия Уит, чието великодушие те не бяха в състояние да отхвърлят. Уит бе известен и многоуважаван копърхед и не одобряваше уличните стълкновения, но приемаше политиката сериозно и не пропускаше да изнася поучителни лекции всеки път, когато разговорът поемеше в тази посока.