Но не можах да се свържа с нея на следващия ден. Линията се прекъсваше някъде в Дакота въпреки всичките ми опити. Навярно бяха изгърмели няколко щатски сървъра, поне така смяташе Рей Мозли и предполагаше, че става въпрос за саботаж на куинисти.

Тъкмо заради този комуникационен проблем в медиите се появиха съобщения за задаващия се хронолит ден по-рано от предвиденото. В Шайен, където в момента имаше безредици, буквално гъмжеше от репортери, но щеше да им е нужно известно време да цъфнат в околностите на Модести Крийк.

На следващата вечер инженерите поставиха кръгово осветление от ярки серни лампи. Работихме, докато взе да застудява и изгря луната — дълбаехме основите на бункер в засъхналата земя, на около метър от зоната на контакта, както и канали за комуникационните линии. Освен това разпъвахме телена ограда около района, чиято цел бе да задържи далече от нас куинисти и зяпачи. Хич смяташе, че за първите ще е необходима и въоръжена охрана. Естествено, бяхме подсигурили и такава.

Легнах си едва призори, с окървавени от плюски длани.

Обсадата щеше да започне всеки момент.

Досега районът бе само на наше разположение. Съвсем скоро обаче тук щеше да се изсипе светът.

С всички произтичащи последствия. Не само репортери от медиите, но и куинисти от всякакви групировки… макар да се надявахме, че заради изолираното разположение няма да е възможно пристигането на солиден брой поклонници. („Това е нашият хаджилък — шегуваше се Сю. — На никого не си го даваме.“)

Поставихме военни постове покрай мрежата и на хълма и информирахме щатската полиция и местните власти, които бяха ужасно недоволни, задето действаме така открито, но нямаше какво да направят. Рей Мозли предполагаше, че разполагаме с около дванайсет часа, преди да дойдат първите гости. Вече бяхме издигнали стационарен кран над основите, който трябваше да прикрепя тау-ядрото и да ни помага при монтажа на всички останали устройства. Но дори сега не бяхме приключили.

Сю се навърташе около тежкотоварния камион, на който бе натоварено ядрото, и даваше съвети на инженерите, докато Рей не я привика за обяд. Хапнахме набързо консервирана храна под разпънатите навеси, а Рей ни запозна с напредъка на подготовката. Засега изпреварвахме предварителната програма, което поуспокои страховете на Сю.

Поне за кратко. Сю се намираше в онова състояние на духа, което лекарите биха определили като „силна възбуда“. Ала в действителност тя показваше всички възможни признаци, че е на ръба на нервния срив. Движеше се неспокойно и безцелно, щракаше с пръсти, мигаше и непрестанно се оплакваше, че не могла да се наспи. Дори когато я въвличахме в разговор, погледът й се стрелкаше към платформата с ядрото и стрелата на крана.

Не спираше да говори за проекта. Непрестанно се безпокоеше, че репортерите няма да пристигнат навреме или че хронолитът ще се забави твърде много.

— Въпросът не е само какво правим тук — обясняваше тя. — Целта е да ни видят, че правим нещо. Няма да сме успели, ако светът не стане свидетел на постижението ни.

(Едва сега си дадох сметка колко е тънка сламката, за която се бяхме уловили. Разполагахме единствено с твърденията на Сю, че би могла да разруши хронолита в момента на неговата поява и че това ще промени баланса на силите в невидимата война — че би могло да дестабилизира обратната връзка, на която предполагахме, че разчита Куин. Но каква част от всичко това бяха изчисления и каква — надежди? Благодарение на особения си статус Сю бе успяла да ни доведе дотук, да инвестира средства и възможности в идеите си, основаващи се на дълбоките й познания по физиката на тау-турбуленцията. Но това съвсем не означаваше, че е права. Нито дори, че е с всичкия си.)

Следобед наблюдавахме как цял отряд носачи с помощта на крана преместиха внимателно ядрото, сякаш бе натъпкан с динамит варел. Ядрото представляваше сфера с диаметър три метра, в непроницаемо черен цвят и покрито с електронни портове и розетки за кабели. От Сю знаех, че по същество то представлява магнитна бутилка, съдържаща някаква екзотична форма на студена плазма. При активиране на ядрото система от високоенергийни устройства щеше да предизвика фермионен разпад, който да доведе до създаването на няколко лишени от маса частици от тау-неопределена материя.

Според Сю този материал щеше да е достатъчен, за да дестабилизира появяващия се хронолит в мига, когато се опитва да заеме своето пространство. Все още не разбирах какво може да означава всичко това. Сю каза, че взаимодействието на съперничещи си тау-пространства ще бъде бурно, но не задължително „енергийно“, тоест вероятно нямаше да срине със земята Модести Крийк и да ни отнесе в безкрайността. Вероятно.

До залез слънце ядрото бе поставено на новото си място и свързано с електронните прибори с помощта на снопове от оптични кабели и проводници с течен азот. Все още ни чакаше много работа, но поне бяхме приключили с копането и пренасянето. Цивилните служители отпразнуваха това със скара и бира в бутилки. Някои от по-старите инженери насядаха край пътя след вечеря и потънаха в разговори за отминали по-добри дни, а сетне пяха песни на Лукс Ибони, за раздразнение на войниците от Обединените сили. Присъединих се към песните.

Тази вечер дадохме първата жертва.

Въпреки че се намирахме в един толкова изолиран район на света, от време на време по шосето минаваха отделни коли. Ето защо край пътя бяха разположени военни постове, които махаха с фенери на онези, които се опитваха да намалят, за да видят какво става.

Малко след като изгря луната обаче, мъж с тъмнозелено ландо спрял мотора си на близкия хълм и изгасил двигателя и светлините. След това се скрил в сенките, които водеха към лагера.

Появил се отново на покритата с чакъл пътека, по която крачеха часовоите и когато се обърнал към тях, оказало се, че държи в ръката си архаична дванайсеткалиброва пушка помпа. Стрелял право в часовоите, като убил единия и ослепил втория.

За щастие шеф на охраната тази вечер бе съобразителната и отлично обучена Марибет Пърлстайн, която наблюдавала инцидента от поста на около петдесетина метра. Броени секунди след случката тя насочила оръжие и повалила с два точни изстрела стрелеца.

Убитият се оказа копърхедски маниак, добре познат на местната полиция. Два часа по-късно пристигна кола от моргата и откара труповете, а раненият бе натоварен на линейка за медицинския център в Модести. И да е имало разследване, последвалите събития го потулиха.

Това, което не знаех…

Това, което научих по-късно…

Простете ми, но майната им на тези глупави и импотентни думи.

Можете ли да го усетите, стържещ между напечатаните страници, този гняв, задържан в земята толкова години?

Това, което не знаех, бе, че неколцина членове на един тексаски куинистки отряд — хората, за които ми бе разказвал Хич, същите, дето му бяха отрязали два пръста — бяха проследили една съвсем тънка следа, която ги бе отвела право при Уитман Делахънт.

Уит, изглежда, бе информирал постоянно колегите си за всички мои придвижвания още от времето, когато бях пътувал до Портильо, търсейки Катлин. Още по това време висши копърхедски кръгове проявили жив интерес към личността на Сю Чопра — като силен противник, и дори по-лошо, като потенциален източник на познания.

Съмнявам се, че Уит е предвиждал последствията от своите действия. В края на краищата той само е делял информация с копърхедските си приятелчета (които са я споделяли с техни приятели и така нататък по линията от Уит право до нелегалните военни формирования). В света на Уит последствията са винаги далечни, печалбата е незабавна или въобще не се брои за такава. Тяхното едва ли може да се нарече политика. Те са като ротарианците, които винаги плащат задълженията си чрез информация. Съмнявам се, че Уит някога е вярвал в материалния, действително съществуващ Куин. Ако Куин се появеше пред него, Уит вероятно щеше да онемее като неделен християнин, изправен пред Твореца.