Помислих дали да не позвъня на Джанис, но се отказах. Джанис не обича случайни обаждания. Тя предпочиташе да ме чува в уговорените съобразно нашия съвместен график часове за общуване. А колкото до Катлин — по-добре засега да не я безпокоя. Пък и сигурно щеше да ми разкаже какво е правила днес с Уит — както наричаше съкратено своя втори баща. Кати го смяташе за страхотен. Уит умееше да я разсмива. Може би не е зле и аз да поговоря с Уит, рекох си. Нека ме разсмее и мен.

Така че в края на краищата не направих нищо. Изпих няколко бири, докато сърфирах из програмите. На една от тях се натъкнах на пресен видеоматериал от Тайланд — разказваше се за действително опасна експедиция нагоре по Чао Фрия до руините на Банкок, спонсорирана от „Нешънъл джиографик“ и още половин дузина дарители, чиито имена бяха изписани в началния текст.

Изключих звука и оставих картината да говори сама за себе си.

След 2021-ва малка част от Банкок бе застроена наново. Никой не искаше да живее и работи в близост до хронолита — слуховете за необясними заболявания прогонваха хората надалеч, въпреки че официално досега нямаше поставена каквато и да било диагноза. Затова пък околностите се владееха от престъпни групи и революционни отреди. Единствено се бе запазила речната търговия, в сянката на издигащия се в небето Куин.

Програмата започна с въздушни кадри от града. Занемарено пристанище и складове, пазар за плодове и риба, околните улици, извоювани от всеобщата разруха и опустошение. От голяма височина всичко това изглеждаше като филм за злощастна група хорица, оцелели след глобално бедствие. Кадрите от повърхността бяха дори още по-обезкуражаващи.

Докато експедицията си проправяше път към сърцето на града, хронолитът постепенно изпълваше всеки кадър — в далечината, доминиращ над кафявата река, или отблизо, стърчащ на фона на следобедното тропическо небе.

Паметникът бе подозрително чист. Дори птиците и насекомите го избягваха. Имаше незначителен слой прах върху вдлъбнатините на изваяното лице, които замрежваха зареяния в далечината поглед на Куин. Но нищо не растеше дори върху тази тънка почва, която явно беше абсолютно стерилна. Там, където основата на паметника опираше в един от речните брегове, няколко лиани бяха направили неуспешен опит да се извият нагоре по осмоъгълния фундамент, но гладката му като огледало повърхност, лишена от грапавини, бе неподатлива и негостоприемна.

Експедицията хвърли котва в средата на реката и слезе на брега за още снимки. В един от кадрите над града се изви буря. Дъждовната вода се стичаше по стените на хронолита на миниатюрни потоци, малки водопади вдигаха кални струи от дъното на реката. Продавачите на пристанищния пазар покриха сергиите си с чергила и найлонови платна и се скриха под тях.

Кадър на дива маймуна, приклекнала върху повален билборд на „Ексън“, която зяпа лениво в небето.

Облаци, които се разтварят над огромната глава на Куин.

Слънце, които се подава иззад хоризонта, а хронолитът покрива града със сянка, сякаш е огромна минутна стрелка.

Имаше и още, но нищо, което да е от съществено значение. Изключих монитора и отидох да си легна.

Ние — поне англоговорящият свят — по това време вече бяхме единни в термините, с които описвахме хронолитите. Изникването им тук наричахме „поява“ или „пристигане“… някои дори предпочитаха „спускане“ и „контакт“, сякаш ставаше въпрос за докоснало повърхността торнадо.

Последният хронолит се бе появил (пристигнал, спуснал се) преди осемнадесет месеца, помитайки крайбрежната част на Макао. Само половин година по-рано подобен паметник бе разрушил Тайпей.

И двата камъка бележеха, както обикновено, военни победи, приблизително двайсет години напред във времето. По-точно двайсет и три — далеч по-малко от средната продължителност на живота, но достатъчно дълго, за да успее Куин (в случай че съществуваше, а не бе само абстрактен символ) да събере сили за завоевателния си поход в Азия. Достатъчно дълго за един млад човек да навлезе в зрялата възраст. Достатъчно дълго за момиче да стане млада жена.

Но от близо година никъде по света не се бе появявал нов хронолит и някои от нас бяха склонни да вярват, че кризата е отминала, може би дори приключила окончателно и че събитията ще си останат ограничени в пределите на азиатския континент.

Политическата обстановка обаче не внушаваше спокойствие. По-голямата част от Южен Китай бе завладяна от хаос и ширещо се беззаконие — ничия земя, в която Куин навярно вече събираше ядрото на своите последователи. Но имаше и такива статии във вестниците, които обсъждаха възможността Куин в края на краищата да се окаже позитивна сила — Куинистската империя със сигурност щеше да се гради върху диктатура и би могла да възстанови стабилността в един опасно неустойчив регион. Изплашеното пекинско правителство вече бе използвало веднъж атомно оръжие в неуспешен опит да унищожи миналогодишния т.нар. Ичангски Куин. Резултатът бе разрушена язовирна стена и потоп, който бе отнесъл радиоактивна кал навътре в Източнокитайско море. Щом бюрократите в Пекин бяха способни на подобен акт, какво пречеше на Куин да бъде дори по-жесток?

Аз самият все още нямах свое мнение по въпроса. Това, което правех, бе да събирам всякаква възможна информация за хронолитите (дата и час на поява, размери, предизвикани разрушения и прочие) в опит да ги разбера. Всъщност, веднъж вече един хронолит бе оказал сериозно въздействие върху моя живот и аз ги възприемах като предвестници на злощастни събития. Имаше дори моменти, в които искрено и дълбоко се страхувах от тях, макар да не смеех да го призная дори пред себе си.

Мания ли бе това? Анели смяташе, че съм вманиачен.

Опитах се да заспя. Да потъна в забрава и тъй нататък. Да погубя още една нощ.

Но не можах. Час преди изгрев слънце телефонът ми иззвъня. Трябваше да оставя да вдигне телефонният секретар. Но се пресегнах и дръпнах слушалката — кой знае защо си помислих, че може да се е случило нещо с Кати.

— Ало?

— Скот — рече дрезгав мъжки глас. — Скоти?

За един кратък миг си помислих панически, че това е Хич Палей. Хич, с когото не бях разговарял от 2021 г., Хич Палей, изникнал от миналото като проклет призрак.

Но беше друг призрак.

Лежах, заслушан в тежкото дишане, свистенето на нощния въздух през износените мехове.

— Татко?

— Скоти… — повтори той, сякаш нямаше сили да продължи нататък.

— Татко, пил ли си? — попитах, като старателно избегнах думата „пак“.

— Не — отрече той ядосано. — Не… о, майната му на всичко. Нали се лекувам… сам знаеш, дявол го взел.

После затвори.

Измъкнах се от леглото.

Гледах как слънцето се издига над земеделските стопанства на изток, огромните корпоративни ферми, нашата последна преграда срещу глада. Нивите бяха покрити с тънък снежен слой, от който се подаваха изсъхналите останки на опустошените царевични редове.

По-късно прескочих до апартамента на Анели и потропах на вратата.

Не се бяхме виждали повече от година, но все още поддържахме приятелски отношения, когато се срещнехме в кафенето. Напоследък тя проявяваше нещо като майчински интерес към мен — разпитваше ме за здравето, сякаш очакваше всеки миг да ме сполети нещо лошо. (Може би и този ден щеше да дойде, но все още бях здрав като бик.)

Но когато отвори вратата, на лицето й се изписа изненада и смущение.

Знаеше, че съм уволнен. Може би дори знаеше повече по въпроса.

— Скоти — възкликна тя, — ей, първо трябваше да звъннеш.

— Заета ли си? — Не изглеждаше да е заета поне ако се съдеше по дрехите. По-скоро чистеше кухнята.

— Ще излизам след минутка. Бих те поканила, но не съм облечена подобаващо. Какво правиш тук?

Едва сега осъзнах, че се страхува от мен — или може би се бои да я видят с мен.

— Скот? — тя погледна през рамо към коридора. — Проблеми ли имаш?