- Ти вече си знаел иврит - обвини ме Моника. - Знаел си го преди да се качиш на самолета, а през последните няколко часа само си го опреснил.

- Щом искаш, вярвай в това.

- Не е възможно - продължи да настоява тя. - Човек не може да научи нов език за часове.

Не си направих труда да я поправям, че не съм го научил. Ако го знаех, акцентът ми нямаше да е толкова ужасен, та да се налага Калиани да ми диктува дума по дума.

- Намираме се на самолет и издирваме апарат, който прави снимки на миналото. Защо ти е трудно да повярваш, че току-що съм научил иврит?

- Добре, да се престорим, че е така. Но щом си способен да учиш толкова бързо, защо досега не си изучил всички езици и предмети?

- В къщата ми няма достатъчно стаи за целта. Истината, Моника е, че не искам нищо от това. С радост бих го загърбил, за да водя по-прост живот. Понякога мисля, че повечето от тях ще ме накарат да полудея.

- Значи… не сте луд?

- Мили Боже, не - погледнах я. - Не вярваш в това.

- Виждате хора, които не съществуват, г-н Лийдс. Трудно е човек да приеме този факт.

- Въпреки това водя хубав живот. Кажете, защо смятате мен за луд, а човек, който не може да се задържи на работа, изневерява на жена си и не успява да си сдържи нервите - за нормален?

- Е, може би не съвсем…

- Повечето от “нормалните” хора не могат да се контролират. Психичното им състояние - стреса и ядовете - им пречи да бъдат щастливи. Според мен, в сравнение с тях, аз съм изключително стабилен. Макар да признавам, че ми се иска да ме оставят на мира. Не искам да бъда специален за никого.

- От това се появява всичко това, нали? - попита Моника. - Халюцинациите?

- Сега за психолог ли се имате? Да не сте прочела книга по въпроса, докато летим? Къде е новият ви аспект, за да й стисна ръката?

Моника не захапа.

- Създавате тези заблуди, за да прехвърлите проблемите си към тях. Умът ви, който смятате за бреме. Вашата отговорност - те трябва да ви влачат и принуждават да помагате на хората. Това, г-н Лийдс, ви позволява да се преструвате на нормален. Но всъщност, точно тук се крие истинската заблуда.

Изведнъж ми се прииска полетът да приключи по-бързо.

- Никога не съм чувал тази теория - обади се Тобиас изотзад. - Може би тя разбира нещо, Стивън. Трябва да го каже на Айви…

- Не - отрязах го. - Достатъчно задълба в ума ми.

Обърнах се. В очите на Моника видях погледа, който има всеки “нормален” човек, когато си има работа с мен. Погледът на човек, на когото се налага да носи нестабилна шашка динамит с готварски ръкавици. Този поглед наранява повече от самата болест.

- Кажи ми нещо - смених темата аз. - Как така оставихте Разон да се измъкне?

- Не, че не бяхме взели всички възможни мерки - започна Моника сухо. - Устройството беше прибрано на сигурно място, но все пак нямаше как да го държим далеч от ръцете на човека, на когото сме платили, за да го създаде.

- Има нещо повече. Не се обиждай, но ти си от кофти корпоративния тип хора. Айви и Джей Си разбраха отдавна, че не си инженер. Или си някакво дребно началство в компанията, което се занимава с неприятните задачи, или отговаряш за сигурността и задачата ти пак е същата.

- От кое точно не трябваше да се обиждам? - попита тя хладно.

- Как така Разон е имал достъп до всички прототипи? - продължих. - Със сигурност сте копирали дизайна без неговото знание. Няма как да не сте изпратили версии на устройството в други лаборатории, за да могат да ги разглобят и да пресъздадат проекта. Някак си ми е трудно да повярвам, че се е добрал до всички и ги е унищожил.

Известно време Моника потропваше с пръсти по облегалката.

- Никой от тях не работеше - призна накрая.

- Точно ли копирахте проекта?

- Да, но не се получи. Попитахме Разон, но той каза, че има бъгове. Винаги имаше готово извинение, а и неговите прототипи даваха проблеми. Това е област в науката, с която никой не се е занимавал. Ние бяхме пионерите. Очакваше се да има проблеми.

- Силни думи, в които не вярваш.

- Той правеше нещо на апаратите. Някак ги караше да спрат да функционират, когато него го няма. Той можеше да накара прототипите да работят. Ако сменяхме някой с наше копие през нощта, той го оправяше. След това пак ги разменяхме и апарата отказваше да работи за нас.

- Други хора можеха ли да ги използват в негово присъствие?

Тя кимна.

- Да. Дори ги използваха известно време, след като него го нямаше. С времето всеки прототип се разваляше и му го носехме, за да го оправи.

- Трябва да разберете, г-н Лийдс, имахме само няколко месеца, през които някоя от камерите изобщо работеше. За повечето време, прекарано от него в “Азари”, мнозина го смятаха за мошеник.

- Но не и вие, предполагам.

Тя не отговори нищо.

- Без него с кариерата ви е свършено. Вие сте го финансирала. Фаворизирала сте го. И когато най-сетне се е получило…

- Той ме предаде - прошепна Моника.

Погледът й не беше никак приятен. Хрумна ми, че ако открием г-н Разон, може би ще е по-добре да го оставя на Джей Си. Той просто би го застрелял, а Моника искаше да го одере жив.

*

- Добре, че избрахме град, встрани от мястото - каза Айви. - Ако трябваше да търсим Разон в голям градски център - дом на три големи световни религии и една от най-силните туристически дестинации на света - щеше да ни е много трудно.

Усмихнах се, докато излизахме от летището. Една от горилите на Моника отиде да открие колите, които компанията беше поръчала за нас.

Усмивката ми не стигаше по-далеч от крайчеца на устата ми. През втората половина на полета не бях успял да науча много арабски. Бях прекарал времето в мисли за Сандра. А това не подпомага продуктивността ми.

Айви ме наблюдаваше със загрижен поглед. Понякога се отнасяше много майчински с мен. Калиани се отдалечи, за да слуша разговора, който някакви хора водеха на иврит.

- Израел - обади се Джей Си. - Винаги съм искал да дойда тук, за да видя дали мога да премина охраната. Да знаете, тукашната охрана е най-добрата в света.

На гърба си носеше черна торба, която не ми беше позната.

- Какво е това?

- Карабина М4 с прикачена бойна оптика и гранатомет М203.

- Но…

- Имам връзки тук. Веднъж тюлен, цял живот тюлен.

Колите пристигнаха. Шофьорите се зачудиха защо четирима души настояват да използват две коли. Но и така, едва побираха всички ни. Аз се качих във втората, заедно с Моника. Тобиас и Айви седяха между нас на задната седалка.

- Искаш ли да поговорим - попита Айви, докато закопчаваше предпазния колан.

- Не мисля, че ще я открием, дори с това устройство - казах. - Сандра умее да избягва хорското внимание, а и следата отдавна е изстинала.

Моника ме погледна въпросително. Явно смяташе, че говоря на нея. Въпросът замръзна на устните й, когато си спомни в чия компания се намира.

- Може би има сериозна причина за заминаването й. Не знаем цялата история.

- Сериозна причина? Такава, която да обясни защо за десет години не ни се е обадила нито веднъж?

- Възможно е - каза Айви.

Замълчах.

- Нали няма да започнеш да ни губиш? - попита Айви. - Аспектите да изчезват? Да се променят.

Да се превръщат в кошмари. Нямаше нужда да добавя това.

- Това няма да се случи отново - отговорих й. - Сега се контролирам.

Джъстин и Игнасио все още липсваха на Айви, а честно казано - на мен също.

- Това преследване на Сандра само заради привързаността ти към нея ли е или има нещо друго?

- Какво друго би могло да има?

- Тя те научи как да владееш ума си - Айви извърна поглед. - Не ми казвай, че не си мислил за това. Възможно е тя да има още тайни. Може би дори лек.

- Не ставай глупава, сегашното положение ми харесва.

Айви не отговори. Видях как Тобиас ме гледа в огледалото за обратно виждане. Изучаваше ме. Преценяваше искреността ми.