I. КЕТЕР 1

2

И тогава видях Махалото.

Медната сфера беше окачена на дълго стоманено въже, закрепено в центъра на църковната апсида, и описваше равномерни колебания с неотклонно величие.

Аз знаех, но всеки би трябвало да го съзре, очарован от спокойното дихание на Махалото, че периодът му е управляван от отношението между квадратния корен на дължината на въжето и онова число Пи, което макар и нелогично за обикновения човек, по божествена логика задължително свързва обиколката и диаметъра на всички възможни окръжности, така че времето, за което сферата изминава разстоянието от единия до другия полюс, е резултат от тайното съзаклятничество между най-безвременните сред мерките: единичността на точката на окачване, двойствеността на едно абстрактно измерение, тройната природа на числото Пи, загадъчния четириъгълник на корена и съвършенството на кръга.

Знаех също, че в основата, по отвеса, спуснат от точката на окачване, е поставено магнитно устройство, което действува върху един цилиндър, скрит в сферата, и осигурява постоянното движение; този механизъм компенсира съпротивлението на материята, като не само не противоречи на закона на Махалото, а напротив, позволява му да се прояви, защото се знае, че една материална точка, притежаваща тегло, окачена в празно пространство на неразтегливо въже, ако няма триене в точката на окачване и не се влияе от съпротивлението на въздуха, ще се люлее равномерно до безкрай.

Осветено от последните слънчеви лъчи, които проникваха през витражите, металното кълбо хвърляше бледи променливи отблясъци. Ако докосваше с шипа си, както в миналото, слой мокър пясък, с какъвто тогава е бил застлан каменният под на апсидата, при всяко люлеене щеше да оставя лека следа и браздата, всеки миг променяйки едва забележимо посоката си, щеше да се разширява все повече във форма на процеп, на клин, внушавайки представата за лъчиста симетрия и напомняйки скелета на мандалата 3, невидимата структура на пентакула 4или на мистичната роза. Не, по-скоро един разказ, записан върху безкрая на пустинята чрез следите, оставени от неизброими скитащи кервани. Или историята на бавни хилядолетни миграции, защото може би така са се придвижвали атлантидите от континента, наречен Му 5, в своето упорито, алчно странствуване от Тасмания към Гренландия, от Козирога към Рака, от острова на принц Едуард към архипелага Свалбард? Шипът повтаряше, преразказваше в сгъстено време това, което те бяха извършили между два ледникови периода и навярно още вършеха вече като пратеници на Властелините; може би, пътувайки между островите Самоа и Новата Земя, шипът се докосваше в своята точка на равновесие до Агарта, Средището на Света? Интуитивно усещах, че една обща плоскост свързва полуостров Авалон в крайния север и Антарктическата пустиня, в която е скрита загадката на Ейърс Рок.

В този момент, точно в четири часа следобед на 23 юни, Махалото уби постепенно скоростта си в единия край на плоскостта, после се спусна лениво към центъра и на половината от траекторията си отново започна да набира скорост, разцепвайки послушно невидимия квадрат на силите, който бележеше неговата съдба.

Ако бях останал там, безразличен към бягащите часове, за да наблюдавам как тази птича глава, този връх на копие, този обърнат шлем очертава в празното пространство собствените си диагонали, докосвайки двете противоположни точки на своята незрима дъга, щях да стана жертва на фантастна илюзия, защото Махалото щеше да ми внуши, че плоскостта на колебанията му описва пълен кръг, като се връща в отправната си точка за тридесет и два часа, рисувайки силно сплесната елипса, която се премества около своя център с постоянна ъглова скорост, пропорционална на синуса на географската си ширина. Как би се въртяла тя, ако точката на окачване се намираше на купола на Соломоновия храм 6? А може би Рицарите бяха опитали и там? И изчислението, крайното значение не се е променило? Може би църквата на абатство „Сен Мартен-де-Шан“ беше истинският Храм? Така или иначе, експериментът би бил съвършен само на Полюса, единственото място, където точката на окачване би лежала по продължението на оста на земното въртене и където Махалото би извършвало привидния си цикъл за двадесет и четири часа.

Но от това отклонение от Закона, което впрочем Законът предвижда, от това нарушаване на едно златно правило, чудото не ставаше по-малко възхитително. Знаех, че земята се върти и че с нея се въртим и аз, и „Сен Мартен-де-Шан“, и целият Париж, въртим се всички заедно под това Махало, което в действителност не променя никога своята плоскост на движение. Защото там, където беше окачено, и по цялото безкрайно мислено продължение на въжето нагоре, към най-далечните галактики, се намираше, спряла във вечността, Неподвижната Точка.

Земята се въртеше, но мястото, където бе окачено стоманеното въже, беше единствената постоянна точка във вселената.

Затова и моят поглед бе отправен не толкова към земята, колкото нагоре, където се извършваше тайнството на абсолютната неподвижност. Махалото всъщност ми казваше, че макар цялата вселена, земното кълбо, слънчевата система, небулозите, черните дупки и изобщо всички рожби на великата космическа еманация, от първите еони 7до най-гъстите материи, да се върти, съществува една-единствена точка, опора, болт, съвършена ос, около която се движи мирозданието. И в момента аз участвувах в един върховен експеримент, аз, който при това се движех с всички и с всичко, но можех да виждам Онова, Неподвижното, Крепостта, Сигурността, ослепителната мъгла, която не е тяло и няма ни лице, ни форма, ни тегло, нито количество или качество, и не вижда, не усеща, нито пък е осезаема, не е място в дадено време и пространство, не е душа, разум, въображение, мнение, число, ред, мярка, вещество, вечност, не е нито мрак, нито светлина, не е лъжа, но не е и истина.

Стресна ме разговорът, сух и вял, между едно момче с очила и едно момиче, което за съжаление и очила нямаше.

— Това е махалото на Фуко — обясняваше момчето. — За първи път опитът бил извършен в едно подземие през 1851 година, после в Обсерваторията, после под купола на Пантеона с въже, дълго шестдесет и седем метра, и двадесет и осемкилограмово кълбо. От 1855 година е тук, в намален размер, окачено в онази дупка в средата на свода.

— И какво прави? Само се клати.

— Доказва, че земята се върти. Понеже точката на окачване остава неподвижна…

— А защо остава неподвижна?