Издърпах листа от печатащото устройство, но без да го откъсвам, сякаш четях рулото на истинската Тора. Опитах с тридесет и шестото име. Пълен мрак. Глътка уиски и после, с колебливи движения, опит със сто и двадесетото. Нищо…
Искаше ми се да умра. Но вече бях Якопо Белбо и Якопо Белбо навярно бе мислил както мислех аз. Някъде бях допуснал грешка, тъпа, незначителна грешка. Бях на косъм от решението. А да не би Белбо, по неясни за мен причини, да е броил от края?
Казобон, глупако!, казах си. Разбира се, че от края. Или по-точно, от дясно на ляво. Белбо беше вложил в компютъра името на Бог, транскрибирано на латиница, естествено, но думата беше еврейска и се пишеше от дясно на ляво — HEVHAI! И тогава, разбира се, редът на пермутациите се обръщаше.
Значи трябваше да броя отзад напред. Опитах отново и с двата варианта.
Не се получи.
Бях объркал всичко. Бях се вкопчил в една хипотеза, много примамлива, но фалшива. Случва се и на най-добрите учени.
Не, не на най-добрите учени. На всички.
Нима само месец по-рано не си бяхме говорили, че през последно време са излезли поне три романа, в които главният герой търси с компютър името на Бог? Белбо нямаше да постъпи така банално. И освен това, когато човек избира кодова дума, избира нещо, което се помни лесно, което му идва спонтанно, което набира едва ли не автоматично. В никакъв случай HIVEAH! При това ще му е било необходимо да съчетае Нотарикона и Темурата и да измисли някакъв акростих, за да си спомня думата, нещо като Хубавата Изолда Видя Един Алабастров Храм.
А защо Белбо непременно да е мислил с кабалистичните термини на Диоталеви? Неговата идея-фикс беше Планът, а в Плана бяхме включили толкова други елементи — Розенкройцери, Синархия 60, Хумункулуси, Махалото, Кулата, друидите, Еноя 61…
… Еноя. Сетих се за Лоренца Пелегрини. Протегнах ръка и отново обърнах фотографията, която бях скрил от погледа си. Помъчих се да се съсредоточа и да си спомня онази вечер в Пиемонт… Приближих фотографията до лицето си и прочетох посвещението: „Защото съм първата и последната, почитаната и мразената. Аз съм блудницата и светицата. София“.
Навярно е било след празненството у Рикардо. София — пет букви. А защо трябваше да ги размествам? По-скоро аз имах изкривена мисъл. Белбо обича Лоренца, обича я, защото е такава, каквато е, а тя е София, и като си помисля, че сега, в този момент, тя… В паметта ми изникнаха думите на Диоталеви:
„Във втората сефира тъмният Алеф се превръща в лъчист Алеф. От Черната точка се изсипват буквите на Тората, съгласните са тялото, гласните, дъха, и всички те съпровождат кантилената на вярващия. Когато се задвижва мелодията на знаците, заедно с нея се задвижват и гласните и съгласните. От тях изниква Хохма, Мъдростта, Знанието, Първичната идея, в която като в ковчеже се съдържа всичко, готово да се разпръсне в сътворението. В Хохма се съдържа есенцията на всичко, което ще последва…“
А какво представляваше Абулафия с целия си таен запас от файлове? Не беше ли той ковчежето, криещо всичко, което Белбо знаеше или смяташе, че знае, неговата София, неговата Мъдрост? Той избира кодово име, за да проникне в дълбините на Абулафия, обекта, с който прави любов (единствения), но същевременно мисли за Лоренца, търси една дума, с която да завладее Абулафия, но която да му служи за ключ към сърцето на Лоренца, и би искал да проникне в нейното сърце така, както може да проникне в сърцето на Абулафия, иска Абулафия да бъде непроницаем за всички останали така, както Лоренца е непроницаема за него, живее с илюзията, че ще може да охранява, познава и владее тайната на Лоренца така, както владее тайната на Абулафия…
Измислях си някакво обяснение и си внушавах, че е истинското. Както при Плана: приемах своите желания за действителност.
Но понеже вече бях пиян, застанах пред клавиатурата и написах: СОФИЯ. Компютърът любезно ми постави отново въпроса: „Знаете ли кода?“ Глупава машина, не се трогваше дори при мисълта за Лоренца.
6
И тогава, от омраза към Абулафия, на не знам кой поред тъп въпрос („Знаете ли кода?“) отговорих: „Не!“.
Екранът затрепка, започна да се изпълва с думи, редове, индекси, с цял водопад от текстове.
Бях разкрил тайната на Абулафия.
Толкова се смаях от победата, че дори не си зададох въпроса защо Белбо е избрал именно тази дума. Сега го зная, и зная, че той, в момент на просветление, бе разбрал това, което аз разбирам едва сега. Но в четвъртък си помислих само, че съм победил.
Започнах да танцувам, да пляскам с ръце, да пея една казармена песен. После се спрях и отидох до тоалетната да си измия лицето. Върнах се и включих печатащото устройство — най-напред към последния файл, този, който Белбо бе написал, преди да избяга в Париж. И докато принтерът безмилостно стържеше, започнах да ям с настървение и продължих да пия.
Когато печатащото устройство спря, прочетох текста и останах смаян, още не можех да осъзная дали се намирам пред невероятни разкрития, или пред доказателството за една лудост. Какво всъщност знаех за Якопо Белбо? Какво бях научил за него през двете години, които бях прекарал до него почти неотлъчно? Доколко можех да вярвам на дневника на един човек, който според собствените му признания пишеше при изключителни обстоятелства и под въздействието на алкохола, тютюна, ужаса, откъснат от света в продължение на три дни?
Вече беше нощ, нощта срещу двадесет и първи юни. Очите ми сълзяха. От сутринта се бях втренчил в този екран и в точкообразния мравуняк, отпечатан от принтера. Независимо от това дали прочетеното беше истина или лъжа, Белбо ми бе казал, че ще ми телефонира на следната утрин. Трябваше да го чакам. Виеше ми се свят.
Залитайки, отидох в спалнята и както си бях с дрехите, се отпуснах на неоправеното легло.
Събудих се към осем след дълбок лепкав сън и отначало не можах да осъзная къде се намирам. За щастие, беше останала шепа кафе и си направих няколко чаши. Телефонът не звънеше, не смеех да сляза да си купя нещо, боях се, че Белбо ще се обади точно в този момент.
Отидох отново при компютъра и пуснах на принтера другите дискети, по ред на номерата. Намерих игри, упражнения, разкази за събития, които знаех, но пречупени през погледа на Белбо, и тези събития ми се явяваха в друга светлина. Открих части от дневник, изповеди, бележки за новели, записани с горчивото перо на човек, който знае предварително, че са обречени на неуспех. Намерих анотации, портрети на хора, които при това си спомнях, но които придобиваха нови физиономии — бих казал по-ужасни, или по-ужасен беше само моят поглед, моят начин да съчетавам случайни белези в една страховита финална мозайка?
Но преди всичко намерих един цялостен файл, който съдържаше само цитати. Извадени от най-последните четива на Белбо, познах ги веднага. Колко подобни текстове бяхме прочели през последните месеци… Бяха номерирани: сто и двадесет. Или броят им не беше случаен, или съвпадението беше смущаващо. И защо точно тези цитати, а не други?
Днес не мога да препрочитам текстовете на Белбо, нито цялата история, която те ми връщат в паметта, освен в светлината на въпросния файл. Прехвърлям тези „извлеци“ като зърната на някаква еретична броеница и все повече се убеждавам, че някои от тях навярно са представлявали за Белбо сигнал за тревога, спасителна нишка.
Или пък аз не успявам вече да отлича полезния съвет от блуждаенето на разума? Опитвам се да си внуша, че моят прочит е правилният, но точно тази сутрин някой ми каза — на мен, а не на Белбо, — че съм луд.