Само пиемонтец може да разбере чувството, което се влага в този израз на учтиво удивление. Нито един от неговите еквиваленти на други езици или диалекти не би могъл да възпроизведе върховното безразличие, фатализма, с които той утвърждава непоклатимото убеждение, че другите са създания на едно твърде непохватно божество.
Но полковникът не беше от Пиемонт и прие като ласкателство реакцията на Белбо.
— Ами да. Това е планът, това е указанието в неговата удивителна простота, в неговата стройност. И забележете, ако вземете една карта на Европа и на Азия и очертаете линията на Плана: от север, където е Замъкът, до Йерусалим, от Йерусалим до Агарта, от Агарта до Шартр, от Шартр до бреговете на Средиземно море и оттам до Стоунхендж, ще получите един чертеж, един рунически знак с приблизително следната форма:
— И какво от това? — запита Белбо.
— Това, че същата фигура се получава, като се свържат мислено някои от основните центрове в мистиката на Тамплиерите — Амиен, Троа, царството на свети Бернар край Източната гора, Реймс, Шартр, Рен льо Шато и Мон Сен Мишел, едно от най-древните култови места на друидите. Освен това подобна форма има и съзвездието Дева.
— Моето хоби е астрономията, намеси се скромно Диоталеви. — И доколкото си спомням, съзвездието Дева има друга конфигурация. Съставено е, струва ми се, от единадесет звезди.
— Господа, господа, вие знаете по-добре от мен, че всичко зависи от това как се чертаят линиите, че по желание човек може да получи мечка или кола, и е мъчно да се реши дали една звезда е вътре в едно съзвездие или вън от него. Погледнете Девата, вземете Спика като най-долна точка, съответствуваща на провансалския бряг, съединете само пет звезди и ще видите, че приликата между двата чертежа е смайваща.
— Стига да знаем кои звезди да не включваме, каза Белбо.
— Именно, съгласи се полковникът.
— Все пак, как може да сте толкова сигурен, че срещите не са се осъществявали редовно и че рицарите не действуват вече, без ние да го знаем?
— Не виждам признаци за това и бих добавил, за съжаление. Изпълнението на плана е било прекъснато и може би тези, които е трябвало да го доведат до завършек, вече не съществуват. Групите на тридесет и шестимата са се разпаднали навярно при някаква световна катастрофа. Но друга група смелчаци, която е имала нужната информация, би могла да подхване нишката на кълбото. Краят на нишката е някъде тук. И аз търся тези хора. Искам да публикувам книгата си именно за да предизвикам реакции. И в същото време се мъча да вляза в контакт с някои лица, които да ми помогнат при търсенето на отговора в лабиринтите на традиционната мистика. Днес се срещнах с най-големия експерт в тази област. Но, уви, дори това светило не можа да ми каже нищо, макар че живо се заинтересува от моята история и обеща да ми напише предговора.
— Извинявайте, намеси се Белбо, но не е ли непредпазливо да поверите тайната си на този господин? Вие сам ни разказахте за грешката на Инголф…
— Има разлика, отвърна полковникът. — Инголф е бил наивник. Аз се свързах с един учен, който е извън всякакво подозрение. Човек, който не се впуска в лекомислени хипотези. Ето например днес ме посъветва да почакам, преди да дам книгата си за публикуване, за да уточни всички спорни моменти… Не исках да се лиша от подкрепата му и затова не му казах, че ще дойда при вас, но вие ще ме разберете, че след като съм стигнал до този етап на работата си, моето нетърпение е оправдано. Този господин… По дяволите потайностите, не бих искал да мислите, че увъртам. Става дума за Ракоски… — Направи пауза, очаквайки нашата реакция.
— За кого? — разочарова го Белбо.
— Как за кого? За Ракоски. Най-големият авторитет в областта на традиционната мистика, директор на „Кайе дю Мистер“!
— А-ха, каза Белбо. — Да, като че ли се сещам… Ракоски, да, разбира се…
— И така, още няма да представя окончателно текста, докато не чуя съветите на този господин, но ми се иска да спестя време и ако може да се направи един договор с вашето издателство… Повтарям, бързам да предизвикам реакции, да събера нови факти… Около нас има хора, които знаят, но не говорят… Господа, въпреки че осъзнава загубата си във войната през 1944 година, Хитлер заговаря за някакво тайно оръжие, което ще му позволи да преобърне положението. Говори се, че бил луд. А ако не е бил луд? Разбирате ли? — Челото му беше оросено от капчици пот, а мустаците му стърчаха като на котка. — С една дума, продължи, аз пускам въдица. Да видим дали някой ще захапе.
Тъй като тогава не познавах добре Белбо, сметнах, че той ще се освободи от госта с няколко учтиви фрази. Но той му каза:
— Вижте какво, полковник, тази история е извънредно интересна, независимо от това дали договора ще сключите с нас или с други. Можете ли да останете още десетина минути? — После се обърна към мен: — Доста ви задържах, Казобон. Ние с вас ще се видим утре, нали?
Трябваше да го приема като покана да си тръгна. Диоталеви ме взе под ръка и каза, че и той излиза. Сбогувахме се. Полковникът стисна топло ръката на Диоталеви, а на мен само кимна с глава и ми отправи хладна усмивка.
Докато слизахме по стълбището, Диоталеви каза:
— Вероятно се питате защо Белбо ви отпрати. Не го приемайте като обида. Белбо трябва да бъде много предпазлив с полковника. Предпазливост, това е заповед на господин Гарамонд. И аз си отивам, за да не преча.
Както по-късно разбрах, Белбо се бе помъчил да хвърли полковника в пастта на „Мануцио“.
Завлякох Диоталеви в „Пилад“, където аз изпих едно кампари, а той си поръча вишновка. Както обясни, струвало му се по-монашеско, архаично и почти тамплиерско.
Запитах го какво мисли за полковника.
— В издателствата, отговори, се стича цялата нелепост на света. Но тъй като от световната нелепост се ражда знанието за Всевишния, мъдрецът разглежда нелепостта със снизхождение. — После се извини, трябвало да си тръгва. — Тази вечер имам сбирка.
— Някакъв празник ли?
Погледна ме, разочарован от моята суета.
— „Зоар“ 122 — уточни. — „Лех Леха“ 123. Страници, в които още никой не е проникнал истински.
21
Свещеният Граал… тежи толкова, че на създанията, изпаднали в грях, не е дадено да го помръднат от мястото му.
Полковникът не ми хареса, но събуди интереса ми. Човек може да съзерцава дълго, очарован, и един зелен гущер. Поглъщах първите капки отрова, която щеше да доведе всички ни до гибел.
Отидох отново при Белбо на другия ден следобед и разменихме няколко думи за нашия посетител. Белбо каза, че му се е сторил митоман.
— Видяхте ли как цитираше онзи Ракоски ли беше, Ростропович ли, като че ли е Кант?
— Освен това тази история е позната, отвърнах. — Инголф е бил луд, който е вярвал в нея. А полковникът е луд, който вярва на Инголф.
— Може би е вярвал в него вчера, но днес вярва в нещо друго. Ще ви кажа: вчера, преди да се разделим с него, му определих среща за днес с… с един друг издател, една добра фирма, готова да публикува книги, които авторът сам финансира. Изглежда, се запали. Но преди малко разбрах, че не е отишъл на срещата. При това погледнете, оставил ми е тук фотокопието на посланието. Зарязва, където му падне, тайната на Тамплиерите. Какво да се прави, хора…
В този миг иззвъня телефонът. Белбо вдигна слушалката.
— Моля? Да, Белбо, издателство „Гарамонд“. Добър ден, кой е?… Да, вчера следобед беше тук, предлагаше ми една книга… Извинете, това е издателска тайна, но ако ми обясните… — Заслуша се няколко секунди, след това ме погледна пребледнял и ми съобщи: — Убили са полковника. — После заговори отново на слушалката: — Извинете, обясних на Казобон, един мой сътрудник, който също присъствуваше на срещата вчера… Да, полковник Арденти вчера дойде да ни предложи своя проект, една история, която ми се стори твърде несъстоятелна, за някакво съкровище на Тамплиерите, рицари от Средновековието…
122
„Зоар“ — или „Сефер-а-Зоар“, „Книга на Сиянието“, основно пособие на кабалистите, кабалистично тълкуване на Петокнижието. Вж. и бел. 1 (I).
123
„Лех Леха“ (ивр.) — тръгни, излез; така се нарича една от частите на Тората по думите, с които започва (с тези думи Бог се обърнал към Авраам и му казал да върви в страната, която ще му покаже).