На 16 август 1968 година попаднах на ръкопис, рожба на перото на един абат на име Вале — „Ръкописът на дон Адсон от Мелк, преведен на френски според изданието на дон Ж. Мабийон“ (отпечатан в манастира „Ла Сурс“, Париж, 1842 г). В книгата, допълнена с доста оскъдни исторически препратки, се твърдеше, че тя възпроизвеждала достоверно ръкопис от XIV в., намерен в Мелкската обител от този голям учен от XVII в., на когото дължим толкова много за историята на бенедиктинския орден. Тази находка (трета поред) ми доставяше наслада, докато се намирах в Прага, очаквайки едно скъпо за мен същество. Шест дни по-късно съветските войски нахлуха в злочестия град. Успях с премеждия да стигна австрийската граница при Линц и от там заминах за Виена с лицето, което очаквах; заедно продължихме нагоре по Дунава.

Обзет от голяма умствена възбуда, четях смаян страшния разказ на Адсон от Мелк; така се вживях в него, че побързах да го преведа почти на един дъх на няколко големи тетрадки на книжарница „Жозеф Жибер“, по чиито листа се пише толкова приятно, когато перото е меко. Така стигнахме до Мелк, където над един завой на реката се извисява прекрасният манастир, реставриран неведнъж в течение на вековете. Читателят навярно се досеща, че в библиотеката на манастира не открих никаква следа от ръкописа на Адсон.

Преди да стигнем до Залцбург; през една трагична нощ в малък хотел на брега на Мондзее връзката ми с лицето, с което бях тръгнал на път, прекъсна рязко, изведнъж и то си тръгна, като отнесе със себе си книгата на абат Вале — разбира се, не от зла умисъл, а поради бурното, ненадейно прекъсване на нашата връзка. Останаха ми само няколко тетрадки, изписани на ръка, остана ми и усещането за голяма душевна празнота.

Няколко месеца по-късно в Париж реших да доведа докрай своите изследвания. От малкото сведения, които бях успял да извлека от книгата, ми бяха останали доста подробни и точни данни:

„Стари аналекти или Сборник от няколко древни малки и големи трудове от всякакъв род: песни, писма, грамоти, епитафии и прочее, наред с Германския пътепис, плод на някои наблюдения и изследвания на Йоан Мабийон, свещеник и монах от ордена на свети Бенедикт към конгрегацията на свети Мавър. Ново издание, към което се прибави «Животът на Мабийон» и някои дребни съчинения, и по-точно «Проучване за евхаристичния хляб, квасен и неквасен», предназначено за високопреосвещения кардинал Бона. Притуря се и съчинение на испанския епископ Елдефонс за същия въпрос, както и писмата на Еузебий Роман до Теофил Гал за почитането на незнайните светии.“ Париж, издател Левек, 1721, с разрешението на Краля.

Намерих веднага „Старите аналекти“ в библиотеката „Сент Жьонвиев“, но за голяма моя изненада намереното издание се различаваше от първото по две подробности — най-напред по издателя на име Монталан и после по датата — две години по-късно. Излишно е да отбелязвам, че тези „Аналекти“ не съдържаха никакъв ръкопис от Адсон от Мелк; всеки може да установи, че те са сборник от кратки и съвсем кратки текстове, докато разказът, който преписах от книгата на Вале, заемаше неколкостотин страници. Допитах се до видни медиевисти като скъпия и незабравим Етиен Жилсон, но ми стана ясно, че единствените „Стари аналекти“ бяха тези, на които се бях натъкнал в „Сент Жьонвиев“. Прескочих до манастира „Ла Сурс“ в околностите на Паси, разговарях с любезния дон Арне Ланестед и се убедих, че никакъв абат на име Вале не е издавал книги, използвайки печатарските преси (такива изобщо нямаше) на манастира. Известно е нехайството на френските учени към посочването на достоверни библиографски препратки, но случаят надхвърляше и най-разумния песимизъм. Започнах да мисля, че съм попаднал на фалшификат. Вече нямаше как да се добера до книгата на Вале (пък и не се осмелявах да я поискам от лицето, което ми я беше отнело). Разполагах единствено с моите бележки, в които бях започнал да се съмнявам.

Има такива чудодейни мигове на голяма физическа умора и силна психомоторна възбуда, когато на човек започват да му се привиждат лица, с които се е запознавал в миналото. („Като възстановявам тези подробности, започвам да се питам дали те са действителни, или сънувам“.) Както научих по-късно от чудесната книжка на абат Бюкоа, на човек му се привиждат и книги, които още не са написани.

Ако не се бяха случили други неща, все още щях да продължавам да се питам откъде се е появил разказът на Адсон. През 1970 г., докато разглеждах сергиите на малка антикварна книжарница на улица „Кориентес“ в Буенос Айрес, недалеч от заведението „Патио дел Танго“, намиращо се на тази голяма улица, попаднах на испанския превод на книжката на Мило Темешвар „За използването на огледалата в играта на шах“; вече бях имал случай да говоря за нея в книгата си „Апокалиптици и интегрирани“, рецензирайки по-късната му книга „Продавачи на Апокалипсиси“. Ставаше дума за превода на изчезналия оригинал на грузински (Тбилиси, 1934 г.). Тук за голяма моя изненада се натъкнах на голям брой цитати от ръкописа на Адсон, взети не от Вале или Мабийон, а от отец Атаназиус Кирхер (но от коя книга?). Един учен човек, когото не смятам за уместно да назова, ме уверяваше, цитирайки индекси по памет, че големият йезуит никъде не споменавал за Адсон от Мелк. Но книгата на Темешвар беше пред очите ми, а епизодите, за които ставаше дума, се покриваха с тези от ръкописа на Вале (описанието на лабиринта не будеше никакви съмнения). Каквото и да писа по този въпрос Бениамино Плачидо, това означаваше, че абат Вале е съществувал, съществувал е и Адсон от Мелк.

Стигнах до извода, че спомените на Адсон имат голям дял в естеството на събитията, за които разказва той; всичко това е забулено в много и смътни тайни, отнасящи се както до автора, така и до местоположението на манастира, което Адсон премълчава упорито; бихме могли да допуснем, че става дума за областта между Помпоза и Конк; разумно е да предположим, че това място се намира на апенинския хребет между Пиемонт, Лигурия и Франция (все едно между Леричи и Турбия). А колкото до времето, когато стават описаните събития, това е краят на ноември 1327 г. Не може да се удостовери кога авторът е започнал да пише. Самият той отбелязва, че през 1327 г. е бил послушник и че когато се е заловил да пише своите спомени, е бил пред прага на смъртта; това ни навежда на мисълта, че ръкописът е бил създаден през последните десет или двайсет години на XIV в.

Нямах кой знае колко сериозни основания да дам за печат моя италиански превод на този тайнствен френски неоготски превод на латинското издание от XVII в. на една творба, писана на латински от немски монах към края на XIV в.

Какъв стил трябваше да възприема? Налагаше се да отхвърля като неоправдано изкушението да изходя от италианските образци от същото време. И то не само защото Адсон е писал на латински; от целия текст става ясно, че неговата култура (или културата на манастира, която му оказва очевидно влияние) принадлежи на време, което може да се определи с точност; става дума за многовековен сбор от знания и стилови обрати, типични за латинската традиция от ранното Средновековие. Адсон размишлява и пише като монах, незасегнат от революцията на простонародния език; той е свързан със страниците, приютени в библиотеката, за която разказва. Формирал се е, изучавайки патриотични и схоластични текстове, и неговият разказ (независимо от събитията, станали през XIV в., които Адсон споменава с безброй съмнения, и то винаги като чути от други) би могъл да бъде написан (изхождам от езика и от ерудираните цитати) през XII или XIII в.

От друга страна, няма съмнение, че превеждайки латинския език на Адсон на своя неоготски френски език, Вале си е позволил доста голяма свобода, и то не само в стилово отношение. Така например понякога действащите лица говорят за свойствата на билките, изхождайки очевидно от книгата за тайните, приписвана на Алберт Велики, която в течение на вековете е била допълвана безброй пъти. Адсон по всяка вероятност е познавал тази книга, но той цитира откъси, които звучат доста буквално било като рецепти от Парацелз, било като явни допълнения на едно издание на Алберт от времето на Тюдорите. По-късно установих, че когато Вале е преписвал (?) ръкописа на Адсон, в Париж е било популярно едно издание от XVIII в. на Алберт Велики и Алберт Малкия, в което били нанесени непоправими изменения. Все пак можем ли да бъдем сигурни, че текстът, от който изхождат Адсон и монасите в отбелязаните от него техни разговори наред с пояснителните бележки, тълкуванията и разните добавки, не е съдържал и анотации, продължили да подхранват по-късната култура?