Бях твърде много напреднал в своите размишления, както вече казах, когато една странична светлина озари въпроса от лабораторната ми маса. Започнах да усещам по-дълбоко, отколкото беше прието преди, трепетната нематериалност, подобната на мъгла преходност на това изглеждащо така солидно тяло, в което се разхождаме пременени. Намерих средства, които имат силата да разтърсят и смъкнат това облекло от плът, също както вятърът може да отметне полите на шатрата. Поради две важни причини няма да се спусна надълбоко в тази научна част от моята изповед. Първо, защото са ме учили, че предопределението и товара на човешкия живот трябва да носим на плещите си и когато направим усилие да ги отхвърлим от себе си, те се връщат пак при нас с още по-безцеремонен и по-силен натиск. И, второ, защото, както разказът ми ще покаже, уви, твърде очебийно, разкритията ми бяха непълни. Достатъчно бе обаче това, че аз не само разграчих моето тяло от неговата аура и излъчванията на известни сили, които оформяха моя дух, но и успях да съставя лекарство, посредством което тези сили можеха да бъдат детронирани от тяхното върховенство и заменени с втора форма и изображение, не по-малко естествени за мене, защото бяха израз и носеха печата на по-низши сили в моята душа.

Колебах се много, преди да поставя тази теория на изпитание в практиката. Знаех много добре, че рискувам да умра, защото всяко лекарство, което така потенциално контролира и разтърсва самата крепост на личността, може при най-малко предозиране или несполука в момента на проявяване да заличи това нематериално тяло, което се опитвах да променя. Обаче изкушението да направя такова единствено по рода си и голямо откритие най-после победи страховете на безпокойството. Тинктурата бях си приготвил отдавна; закупих наведнъж от фирма фармацевти на едро огромно количество от една особена сол, за която от опитите си знаех, че е последната необходима съставка, и късно през една проклета нощ аз смесих съставките, наблюдавах ги как врат и димят в чашата и когато кипенето спря, в изблик на смелост изпих сместа.

Последваха внезапни адски болки; някакво стържене в костите, ужасно повдигане и паника на духа, което не може да се сравни нито с раждането, нито със смъртта. После тези агонии почнаха бързо да затихват и аз дойдох на себе си като че ли след тежка болест. Имаше нещо странно в моите усещания, нещо неописуемо ново и поради своята новост — невъобразимо сладостно. Чувствувах се по-млад, по-лек и по-бодър; имах съзнанието за замайващо безразсъдство, цял поток от безредни чувствени изображения изпълваха представите ми, някакво разтоварване от задълженията, непозната, но не невинна свобода на духа. Аз познах себе си от първия дъх на този нов живот като един по-лош човек, като роб, продаден на моето първично зло, и тази мисъл в момента ме сграбчи и опияни като вино. Протегнах ръце, тържествуващ от свежестта на тези нови усещания, и внезапно открих, че съм значително намалял на ръст.

Тогава нямаше огледало в моята стая; онова, което стои до мен сега, когато пиша, беше донесено по-късно именно заради моите преобразявания. Нощта беше вече попреминала и наближаваше утрото — черно, почти назряващо за възприемането на деня; обитателите на моя дом бяха потънали в най-дълбок сън и аз реших, както бях възбуден от надежди и възторг, да дръзна и отида в новия си вид чак до своята спалня. Пресякох двора, където, струваше ми се, съзвездията гледаха към мен с почуда първото същество от този вид, което тяхното безсънно бдение беше някога разкривало пред тях, промъкнах се през коридорите като странник в собствения си дом и като достигнах стаята си, видях за първи път образа на Едуард Хайд.

Тук трябва да говоря само теоретично, споменавайки не това, което зная, а което предполагам да е най-вероятно. Лошата страна на моята природа, в която сега бях превъплътил търсения разрушителен ефект, беше по-малко снажна и по-малко развита от добрата, която току-що напуснах. И наистина в течение на живота ми, по своята същност девет десети живот на усилия, добродетели и самоконтрол, тя е била упражнявана много по-малко и много по-малко изтощена. От това, струва ми се, идва и фактът, че Едуард Хайд е толкова по-дребен, по-слаб и по-млад от Хенри Джекил. Даже както доброто светеше в образа на единия, така злото беше изписано изцяло на лицето на другия. Злото (което аз все още трябва да вярвам, че е погубващата страна у човека) беше наложило на това тяло печата на уродливост и разруха. И все пак, когато гледах този грозен идол в огледалото, нямах чувство на погнуса, а по-скоро ме изпълваше радост. Това също бях аз. Всичко изглеждаше естествено и човешко. В моите очи то носеше по-жив отпечатък на духа, изглеждаше по-изразително и неповторимо, отколкото несъвършеният и двойствен образ, който дотогава бях свикнах да наричам мой. И в това бях несъмнено прав. Наблюдавал съм, че когато носех подобието на Едуард Хайд, никой не можеше да се доближи до мене за първи път без видимо отвращение от вида ми. Това, по мое разбиране, бе така, защото всички човешки същества, които срещаме, са смесица от добро и зло и единствен Едуард Хайд в редиците на човечеството беше чисто зло.

Повъртях се известно време пред огледалото: вторият и заключителен експеримент предстоеше да бъде направен; трябваше да проверя дали съм изгубил самоличността си безвъзвратно и дали трябва да напусна, преди да е настъпил денят, дома, който вече не беше мой. Втурнах се обратно в кабинета си, отново приготвих и изпих чашата с питието, още веднъж изстрадах болките на разпадането и пак дойдох на себе си с характера, телосложението и лицето на Хенри Джекил.

Последната нощ стигнах до фаталния кръстопът. Ако бях подходил към откритието си с по-благородни цели, ако бях рискувал с експеримента си заради възвишени и благочестиви стремежи, всичко би било другояче и от тези болки на смърт и раждане бих излязъл ангел вместо сатана. Лекарството нямаше дискриминационно действие, то не беше нито сатанинско, нито божествено, то просто разтърсваше дверите на затвора на моето равновесие и също като пленниците на Филипи това, което стоеше отвътре, излезе на преден план. По онова време моята добродетел дремеше, моето зло беше разбудено от амбиция, беше нащрек и готово да използва случая; в резултат се появи Едуард Хайд. Ето защо, въпреки че имах сега два характера и два образа, единият беше напълно отрицателен, а другият — предишният Хенри Джекил, това разнородно съчетание, от чието изменение и подобряване бях вече свикнал да се отчайвам; В такъв случай движението беше изцяло към по-лошото.

Дори тогава аз още не бях преодолял отвращението си от сухия живот на учен, от време на време все още изпадах във весело настроение и тъй като моите удоволствия бяха (меко казано) недостойни, пък бях известен и високо почитан, а също клонях към напреднала възраст, това непостоянство на моя живот от ден на ден ставаше по-нежелано. Ето в кое отношение ме изкуши моята нова страст, докато й станах роб. Трябваше само да изпия чашата, да отхвърля изведнъж тялото на известния професор и да възприема, подобно на плътно наметало, това на Едуард Хайд. Аз се усмихвах на тази мисъл, по него време тя ми изглеждаше смешна, и правех приготовленията си с най-голямо усърдие. Наех и обзаведох къщата в Сохо, до която Хайд беше проследен от полицията, и наех за икономка една жена, която познавах добре като мълчалива и безсъвестна. От друга страна, съобщих на прислугата си, че господин Хайд (когото им описах) трябва да се ползва с пълна свобода и власт в моя дом на площада и за да предотвратя неприятности, се постарах да представя второто си въплъщение като свой близък приятел. После съставих завещанието, срещу което ти толкова се бунтуваше, така че ако нещо ми се случи в образа ми на доктор Джекил, да мога да приема този на Едуард Хайд без загуба на доходите си. И така осигурен, както си мислех, всестранно, почнах да се възползвам от необикновената свобода на моето положение.

В миналото хората са наемали убийци да извършват вместо тях престъпления, докато собствената им личност и репутация оставали защитени. Аз бях първият, който направи това за лично удоволствие. Аз бях първият, който можеше пред очите на обществото да се движи с необходимата почтеност и в даден момент, подобно на ученик, да скъса с тези условности и главоломно да скочи в морето на свободата. А за мен, в моята непроницаема обвивка, свободата беше пълна. Помислете си — та аз дори не съществувах! Само да можех да избягам и се шмугна във вратата на моята лаборатория, само да можех да имам секунда–две да разбъркам и глътна лекарството, което винаги стоеше готово, тогава, каквото и да беше направил, Едуард Хайд щеше да изчезне като петно от дъх върху огледало и вместо него, спокоен в дома си, в своя кабинет, пълнейки лампата си посред нощ, щеше да стои Хенри Джекил, готов да се надсмее над всякакво подозрение към него.