Сред астронавтите господствуваше убеждението, че в Космоса съществуват и някакви неутрални полета или нула-области, в които всички излъчвания и съобщения потъват като камъни във вода. Но астрофизиците и до тоя момент смятаха нула-полетата за празна измислица на склонните към чудовищни фантазии пътешественици в Космоса.

След печалния обред и съвещанието, което не отне много време, Ерг Ноор включи анамезонните двигатели. Две денонощия по-късно те млъкнаха и звездолетът почна да се приближава към родната планета с двадесет и един милиарда километра в денонощие. До Слънцето останаха около шест земни (независими) години път. В централния пост в библиотеката-лаборатория закипя работа: изчисляваше се и се набелязваше новият път.

Трябваше да се пролетят и шестте години, като се изразходва анамезон само за изправяне курса на кораба. С други думи, необходимо беше звездолетът да се управлява така, че старателно да се запазва ускорението. Всички тревожеше неизследваната област 344+2У между Слънцето и «Тантра», която никак не можеше да се заобиколи — от двете й страни до Слънцето се срещаха зони със свободни метеорити, освен това при завиване корабът се лишаваше от ускорение.

След два месеца линията на полета бе изчислена. «Тантра» започна да описва полегата крива с еднакви интензитети.

Великолепният кораб беше в пълна изправност, скоростта на полета се поддържаше в изчислените граници. Сега само времето — около четири зависими години полет — лежеше между звездолета и родината.

Ерг Ноор и Низа, прекарали в дежурство определеното време, уморени, потънаха в дълъг сън. Заедно с тях отидоха във временното небитие двама астрономи, геологът, биологът, лекарката и четирима инженери.

В дежурство постъпи следващата смяна — опитният астронавигатор Пел Лин, за когото тази експедиция беше втора, астрономът Ингрид Дитра и доброволно присъединилият се към тях електронен инженер Кей Бер. Ингрид с разрешение на Пел Лин често се оттегляше в библиотеката до поста за управляване. Заедно с Кей Бер, неин отдавнашен приятел, тя шепнеше монументалната симфония «Гибелта на планетата», вдъхновена от трагичната участ на Зирда. Щом се умореше от музиката на уредите и от съзерцанието на черните ями в Космоса, Пел Лин поканваше Ингрид да седне до пулта, а самият той с увлечение се заемаше да дешифрира тайнствените надписи, получени от загадъчно напуснатата от обитателите си планета в системата на най-близките звезди до съзвездието Центавър. Той вярваше в успеха на своето почти невъзможно начинание.

Още два пъти се сменяха дежурните, звездолетът се приближи до Земята на около десет хиляди милиарда километра, а анамезонните мотори се включваха само за няколко часа.

Скоро щеше да изтече дежурството на групата на Пел Лин, четвърто, откак «Тантра» напусна мястото на несъстоялата се среща с «Алграб».

Като приключи изчисленията, астрономът Ингрид Дитра се извърна към Пел Лин, който меланхолично следеше непрекъснатото трептене на червените стрелки върху небесносини градуирани дъгички в измерителите на привличането. Обикновеното забавяне на психическите реакции, което не избягваха и най-издръжливите хора, се проявяваше през втората половина на дежурството. Звездолетът месеци и години се движеше под автоматично управление по определения курс. Ако внезапно се случеше някакво особено произшествие, непосилно за съждението на управляващия автомат, обикновено то водеше до гибел на кораба, защото и намесата на хората не спасяваше положението. Човешкият мозък, колкото и добре да е трениран, не можеше да реагира с необходимата скорост.

— Според мене ние вече отдавна сме навлезли в неизучения район 344+2У. Началникът искаше да дежури тук лично — Обърна се Ингрид към астронавигатора.

Пел Лин погледна брояча на дните.

— Още два дена и ние трябва да бъдем сменени. Засега не се предвижда нищо, което би заслужавало внимание. Да изкараме ли дежурството си докрай?

Ингрид кимна в знак на съгласие. От кърмовите помещения излезе Кей Бер и зае своето обикновено кресло до стойката на механизмите за равновесие. Пел Лин се прозина и стана.

— Ще поспя няколко часа — каза той на Ингрид.

Тя послушно мина от своята маса напред към командното табло.

«Тантра» летеше, без да се поклаща, в празното пространство. Нито един, дори далечен метеорит не откриваха свръхчувствителните уреди на Вол Ход. Курсът на звездолета лежеше сега малко встрани от Слънцето — приблизително на година и половина полет. Екраните за преден обзор се чернееха с поразителна празнота — сякаш звездолетът се насочваше към самото сърце на мрака. Само от страничните телескопи все така се впиваха в екраните игли светлина от безброй звезди.

Странно тревожно усещане пробяга по нервите на астронома. Ингрид се върна при своите машини и телескопи, отново и отново проверяваше показанията им и съставяше карта на неизвестния район. Всичко беше спокойно, а същевременно Ингрид не можеше да откъсне поглед от зловещата тъмнина пред носа на кораба. Кей Бер забеляза нейното безпокойство и дълго се вслушваше и вглеждаше в уредите.

— Не намирам нищо — най-сетне се обади той. — Какво ти се е сторило?

— Сама не зная, тревожи ме този необикновен мрак отпред. Струва ми се, че нашият кораб се движи направо към тъмна мъглявина.

— Сигурно тук има тъмен облак — потвърди Кей Бер, — но ние само ще «драснем» по неговия край. Именно така е изчислено! Интензитетът на гравитационното поле нараства равномерно и слабо. По пътя през този район непременно трябва да се приближим до някакъв гравитационен център. Не е ли все едно — тъмен или светещ?

— Всичко това е така — по-спокойно каза Ингрид.

— Тогава за какво се тревожиш? Ние летим по определения курс дори по-бърже от набелязаното. Ако нищо не се измени, ще стигнем до Тритон дори с нашия недостиг на гориво.

Ингрид почувствува, как пламва от радост само при мисълта за Тритон, спътника на Нептун, и за станцията на звездолетите, построена върху него на външния край на Слънчевата система. Да попаднеш на Тритон значеше да се върнеш в къщи.