Стъпките им глъхнеха безшумно по меките и влажни огнени листа. Димитровчетата издъхваха силно и горчиво ухание. Небето се обтягаше като далечен и светъл покров над крепостните стени.

Радул забавяше крачките си замислен, разяден от тревога и неспокойни противоречиви чувства. Той знаеше много добре за какво го вика отново царят и какво ще му предложи. Най-сетне бе настъпил дългоочакваният час за върховен двубой с ненавистните пришелци. Латините трябваше да бъдат изгонени. Радул знаеше какво значи неговото явяване сред войската. Добре. Ала една победа над латините сега означаваше закрепване на Бориловия престол, продължаване на омразната му натрапена власт.

Сърцето на войводата се късаше между дълга към законния владетел и дълга към застрашената родина. Нима трябваше да оставят Борила пак да посрами българското оръжие в някой нов погром както при Филипопол? Нима трябваше надменните бледолики чужденци да използват слабостта на българския цар, за да изтръгнат нова лека победа? При тая мисъл кръвта на смелия бранник кипваше в отровна ненавист. Ах, да можеше веднъж отново да грабне в ръка вярно копие и меден щит! Да поведе подире си коравите планинци от Хем и Родопа, от Рила и Пирин... Да спусне като железен вихър конницата на поленските войскари...

И в Константинопол щеше да им стане тясно както през 1205 година...

Ала не можеше. Една Борилова победа — това беше краят на бляновете на цял един народ. Йоан-Асен щеше отново да изчезне в мъглява приказна далечина, желан и непостижим... А заедно с него и тъй дълго жадуваното успокоение, помирение, разведряване. Само една смела десница можеше да прочисти издъно покварения клир, да премахне беззаконията и алчността на болярите, да събере около себе си най-чистите, най-дарените, които да служат за доброто на род и родина. Това не бе опръсканата с кръв ръка на тиранина...

Радул въздъхна, поспря се, поклати глава. Решението му бе взето. Непоколебимо.

Той вдигна глава нагоре. Пет-шест лакти над главата му имаше разтворен широк, двоен, дъгосводест прозорец.

Той остана така, заслушан в спокойната печал и притихнал копнеж, които струяха от песента — тъй бавна, — която нечий дълбок кадифен глас разливаше наоколо, придружен от сребърния звън на лютнята.

— Царят ни чака... — напомни с почтителен шепот великият примикюр.

Радул потрепера, сякаш събуден от сън. Погледна още веднъж нагоре. И се упъти бързо към главния вход, където стражите вдигнаха сулици с изопнати неподвижно тела.

Разговорът трая дълго. Борил опита всички средства: ласкателства, заплахи, щедри обещания. След него се опита да го склони севастократор Деян.

Войводата остана непреклонен. Когато царят го покани за вечеря, той отказа.

— Значи, това е последната ти дума, Радуле?

— Това.

— Все пак ти давам време да си помислиш. След три дена ще те чакам за последен отговор.

— Моите условия са ти известни, царю честити. Други нямам.

— Те са невъзможни.

Радул се поклони. Черният блясък на косите засени за миг високото му чело, дързостта на взора.

— Ще те чакам — повтори упорито Борил и го изпрати до вратата на стаята, след това се върна при севастократора.

Отново великият примикюр поведе войводата из преддверия и стълби към изхода. Там той се сбогува с него.

Радул тръгна из притихналата градина към крепостната порта. Голямото значение, тежката отговорност на решението притискаха като камък сърцето му. Той сам не знаеше колко би се радвал и колко би скърбил при вестта за една Борилова победа или едно Борилово поражение. И една-единствена мисъл го изпълни с горещ, неудържим копнеж. Йоан-Асен трябваше да се върне по-скоро. Това положение не можеше да трае повече.

Насреща му по пътеката се зададе тънка женска фигура. Тя вървеше полека, позапираше се, докосваше с нежна ръка някое прецъфтяло, ронещо се димитровче, замислена, свела чело към земята.

Когато внезапно зърна непознатия момък, девойката се сепна, лицето й, по което бе застинала някаква затаена и тиха безименна тъга, стана строго, почти сурово. Тя го изгледа внимателно с големи ясни очи, без да се усмихне. И отмина.

Ала смелият взор на момъка я блъсна като удар от кинжал. Тогава Мария направи нещо, което никога дотогава не бе правила.

Обърна се.

И веднага изви отново лице, пламнала в свян и гняв. Непознатият също се бе обърнал и гледаше след нея, спрян връз завоя на пътеката.

От всички стаси, от всички околни млини, периволи и кипурии, от всички лозарски катуни се стичаха люде към главния друм, който идеше откъм Хема. Морни войскари бяха пристигнали и отседнали в хана на стария дядо Мартин. Людете слушаха ужасени, изтръпнали. Негодуванието им преля като мътна придошла река, очите им засвяткаха, удари от свити юмруци се посипаха по старите дъбови маси.

— Да си отиде проклетият некадърник! Посрами името и рода ни! Язък за погиналите!

Висок, строен момък влезе в препълнената кръчма, разбута людете, попита:

— Какво има? Говорете!.

— Войводата... — се разнесе почтителен шепот.

— Говорете, онемяхте ли? — извика отново Радул и удари нетърпеливо по масата.

Ранените войскари въздъхнаха. Вдигнаха рамене... Един от тях с превързано око и патерица отвърна:

— Изигра ни епирският деспот... Цар Борил ни изпрати в помощ на севастократор Стрез. Заедно с наши 52 отреда и войските на деспот Михаил трябваше да вземем Солун от ломбардите. Ала Михаил в последния миг се отметна, мина на страната на ломбардите и тръгна с тях против Стрез и нас. Разсипаха ни... Едва се спасихме зад планините. Половината от людете ни ги изклаха на Пелагонийското поле...

Ядни викове и женски писъци отекнаха под окадения черен свод на хана.

Радул изтръпна. Гореща вълна заля тялото му. Ако той се беше отзовал на Бориловата молба, всичко това щеше да бъде спестено. Ала не. Все пак колкото по-зле, толкова по-добре. Дните на Борил бяха вече преброени. Всички се отвръщаха от него. Няколкото останали верни кумански главатари също щяха да му откажат помощта си. Целият народ щеше да се повдигне като един човек — за да помете ненавистните му поддръжници. Малкото войводи, които все още го крепяха, най-сетне щяха да обърнат войските си срещу самия него.

Радул седна край една маса, заръча си крондилче резняк. В ума му задълба упорита, натраплива мисъл. Той изпи на няколко глътки сладникавото, остро питие все тъй замислен, неспокоен.

Изведнъж той блъсна встрани крондила, хвърли на масата три червени аспри, мина сред отстъпващите назад, учудени люде, излезе бързо навън. Очите му блещукаха като на млад вълк. Гърдите му се надигаха в широки въздишки, препълнени с ликуване. Какъв безумник! И той досега не се бе усетил... Изсмя се.

Дълго и тържествуващо.

Крепостта се превземаше и отвътре. Един победоносен войвода лесно можеше да наложи волята си над един ненавистен натрапник. Защото силата щеше да бъде в ръцете му: войската, оръжието.

Към Търнов... Там беше мястото му.

Когато изкачи тичешката полегатия склон към дома си, той спря за миг задъхан, развълнуван. Жилите на ръцете му биеха често и лудо. Той стисна челото си.

Към Търнов.

Там имаше едно момиче, младо и непознато, с едри модри очи, които горят кръвта с опасна и сладка отрова. Сърцето му още тежеше от мудното неизпитано чувство. Той затвори очи. И пред нето застана примамното видение: здрачната градина, тънката снага на девойката; пъстър колан, закопчан с пахти от сребро и седеф, препасваше гънката й талия, косите й бяха светли като сура коприна.

Без да отговаря на всички въпроси на близките си, той почна да събира на бърза ръка, каквото му падне, да стяга коня, да преброява златиците в кесията си.

Ала когато пристигна в престолнината, новината, която научи, обля с ледена струя въодушевлението му.

Два дена преди това цар Борил потеглил с цялата си войска надолу към Солун, за да заличи в решителна бран последния тъмен позор, който разклащаше из основи престола му.