Разговорът с горските работници от Каменица бе по-друг. Те бяха петимни да чуят надеждна дума за изход от тежкото си положение. Задаваха въпроси, сами отговаряха, спореха.

„Начовото — споделяше по-късно Вела — за мен бе един хубав урок по житейска наука.”

Близостта на Вела с трудовите хора я изгради не само като смел, но и като високо етичен човек, способен да отиде на саможертва за народа, достоен за такава.

През лятото на 1938 г. Вела завърши с отличен успех пети клас на лъдженската непълна гимназия, Предстоеше й да продължи образованието си в пазарджишката девическа гимназия. Заедно с нея се записаха най-силните и прогресивни ученици от Коритото. Беше уверена в себе си, сигурна в знанията си — в своите разбирания за света.

Какво ли ще й донесе новият град, новото училище? Вела замина за Пазарджик възбудена, одухотворена от своя непрестанен стремеж да се срещне с нови хора, да открива непознати светове, да се хвърли в нови дейности.

В гърдите й с нова сила напират чувства, които отдавна вече я вълнуват: недоволство от неправдите, жалост към хората, които денонощно се трудят, а живеят в мизерия и безпросветна тъма. Трябва, трябва да се промени тоя свят, в който милиони работят за шепа господари. С романтичния порив на своята душа тя иска да върне отнетата радост на всички угнетени, ограбеното щастие на всички нещастни.

Но как? Може би тук, в Пазарджик, ще срещне хора, които знаят как?

Пазарджик — така различен от родното Чепинско корито, разположен в зелената щедрост на равнината, в която всичко цъфти, ражда, узрява...

Град с вековна история, облъхван от топлото дихание на чернозема, изпълнен със сладкогласния хор на гугутките, обвеян с неповторимата романтика на възрожденското минало. И оскърбен от мрачните зидове на един затвор, издигнат в центъра на града. Пазарджик — където властва над живота една класа на търговци, фабриканти на тютюн и коноп, чифликчии, притежатели на лозя, чифлици и овощни градини.

— А утре, на кого ще принадлежи животът утре? — се питаше Вела и жадуваше да открие другото лице на града, другия негов образ, който ражда протест и предвещава буря.

Тя усещаше този Пазарджик на работническата класа, който — под бича на палещото слънце в конопените ниви и оризища, в мрака на тютюневите складове и тухларните — храни и облича другия, твори разкоша и богатствата му, създава спокойното блаженство на ситите, плюе кръв и се задъхва от гняв, мъка и омраза.

Тътен на очистителна буря беше разтърсвал града не един и два пъти.

Бяха се вдигали тютюневите работници на голяма стачка за хляб и човешки живот, но полицейските палки я бяха превърнали в кървава схватка между труда и капитала.

Константин Попрусинов (Червеният поп) беше носил знамето на двехилядна манифестация на пазарджишки комунисти на партийния събор в Пловдив.

В пясъците на Марица лежаха костите на септемврийци и могъщата река беше текла окървавена... Всичко това беше станало преди! Но неговото ехо кънтеше в паметта на града. Звучеше в душите на младите борци. То щеше да прокънти в душата на Вела, По-късно на нелегални ремсови събрания някой ще подхване „Йохан”. А после младежите вкупом ще запеят:

Ний всички сме деца

на майката земя,

но чужда е за нас

кърмящата й гръд...

Вела все по-живо ще усеща силата на пазарджишкия пролетариат и ще се чувства редник в неговите железни редици. Душата й ще се изпълва с най-топла човешка обич, ще трепти от радост, че се познава с Динко Баненкин, с Петра Иванова, с Атанас Малинов (дядо Цончо), със Сотир Сотиров.

Разнообразен е съставът на ученичките в гимназията. Има преситени и отегчени богаташки дъщери, за които гимназията е трамплин към добра партия за женитба. Има легионерки, пропити с отровата на класовата ненавист към прогресивните ученици. Богатството на бащите им, чифлиците и лозята са създали у тях господарско и високомерно отношение към бедните и отрудените. Повечето ученички обаче са дъщери на занаятчии, чиновници, дребни търговци, селяни от околните села, на работници.

Невидима барикада разделя и света на младостта.

От едната й страна са преситените, а от другата — тия, за които недоимъкът е съдба. Поради това често гимназията се превръща в арена на ожесточени дискусии и борби.

Само до преди една година девическата и мъжката гимназия съществуваха като една смесена гимназия. Тя имаше богато революционно минало. Тук през 1919 г. избухна организирана ученическа стачка. Един от нейните ръководители е Асен Наумов, загинал ведно с брат си Крум по време на Септемврийското въстание. Нейните класни стаи помнеха стъпките на няколко поколения млади борци.

Тук бяха получили своята революционна закалка и любимците на пазарджишката младеж Любен Шкодров, Костадин Старев, Лазар Боснев, Димитър Караиванов. Техният полет към слънцето ще завърши през един февруарски ден на 1944 г. всред бялата пустиня на Еледжик, за да останат на поколенията чистите им и светли образи и техните последни думи: „Да живее партията”, „Да живее Димитров”.

Двете пазарджишки гимназии по онова време водеха бурен идеен живот. Работническият младежки съюз в двете гимназии имаше голямо влияние. Нямаше клас и паралелка, в които да не е създадена нелегална ремсова група. С изключение на няколко десетки членове на легиона, предимно синове и дъщери на пазарджишки фабриканти и търговци или чорбаджии от околните села, всички останали младежи и девойки бяха обхванати в редовете на РМС или се намираха под неговото влияние. Организираните ремсисти в двете гимназии наброяваха около седемстотин души.

Още с пристигането си в Пазарджик Вела има щастието да попадне всред ремсисти и прогресивни младежи от града и революционните села Лесичово, Церово, Щърково.

Във всички спомени, които ще се напишат по-късно за този период от живота й, тя неизменно живее и диша в едно ято от възторжени младежи, като Владо Танев, Костадинка Вучкова, Рад Каменски, Йорданка Ципоркова, Методи Хаджийски, Иван Пашов, Петкана Йовчева, Латинка Цоцова, Анка Клисурска, Спаска Манева, Йорданка Ямакова, Мария Томова, Мария Стоева, Донка Манева и други.

Особена атмосфера създаваха тогава младежите от с. Лесичово. Бунтовно село в полите на Средна гора, то сякаш е белязано с кръста на съдбата да бъде винаги в огъня на революцията. Богато с лозя и градини, но преди всичко със своите синове, които търсят щастие в бурята и повеждат хората натам, където тя бушува — на Еледжик, Дъбравите, при Сараньово, Усойната.

Гордо Лесичово! Три пъти вкусвало от свободата, три пъти изживявало краткотрайното щастие да има работническо-селска власт, да бъде комуна!

Повечето лесичовски гимназисти бяха деца на септемврийци. Носеха в себе си нещо силно и голямо, което привличаше, печелеше. На чиновете те стояха съвсем обикновени, като другите, но ние чувствахме трепета на сърцата им, обречени на революцията още когато бащите им загиваха в пясъците на Марица, в сраженията на Саранбей, на барикадите в Испания.

Възхищавахме се от Йорданка Ципоркова, дъщеря на командващия въстаническите войски в Пазарджишко през 1923 г. Йордан Ципорков, воевода на Първа средногорска чета през 1924—1925 година, от Латина Цоцова, дъщеря на политемигрант в Съветския съюз, от Иван Пашов, Методи Хаджийски, Любен Дърджиков.

Последните двама ще загинат по-късно в неравна борба, а Йорданка, сестра й Иванка, родена в затвора, и Латина ще станат партизанки.

Лесичовската атмосфера въздействаше силно на Вела. Често гостуваше в дома на Латина Цоцова, слушаше разказите на баба й Латина, мъдра и бойка старица, много преживяла и патила в кървавите събития, но запазила своя дух и вярата, че нейният син скоро ще се върне от Голямата земя.

Вела също беше грабнала сърцата на лесичовци.

„Още са пресни впечатленията ми от първата среща с Вела — пише в спомените си Йорданка Ципоркова. — Девойката, за която ми говори Методи Хаджийски, се оказа скромно облечена, с късо, по момчешки подрязани коси и живо лице, озарено от широка чиста усмивка. Стискайки ръката ми, тя каза просто: — Вела. И ние не се забавихме да я включим в нашия ремсов колектив. Не бе възможно да се познава Вела и да не се дружи с нея. Със своя общителен характер, топлота и сърдечност тя зае едно от централните места в ремсовата организация на девическата гимназия.”