Вела се роди и израсна тук, в Чепинското корито. Сроди се с планината, опозна я, попи в себе си нейния въздух и атмосфера.

Често Велини бойни другари с обич и скръб се питат: „Можеше ли краткият, двадесет и две годишен житейски път на Вела да побере толкова борческа енергия, ако в душата й не бяха вградили своята сила и хайдушките легенди, и гордото величие на Арапчал, и скритата в „Синапово зрънце“ буря на революцията — за да израсне тя, млада фиданка на корав народ, вярна дъщеря на Чепинската земя?” Един от тях ще възкликне: „Само девойка, която е родена тук, която е пила от силата на планината, от силата на народа и партията, може да издържи тридесет и седем дни и нощи на Бялата скала и да остане истинска дъщеря на горда и бунтовна Каменица!”

На шестнадесети март хиляда деветстотин двадесет и втора година в семейството на Пейо и Катерина Пееви се ражда трето дете — момиче, което по стара традиция трябва да носи името на баба си Вела. Тук премина детството на Вела, закриляно от бащината строгост и стопляно от майчината ласка. В тази семейна среда тя получава първите уроци по труд и човеколюбие, по честност и самостоятелност в живота.

От баща ни Вела наследява оная твърдост, последователност и смелост, оная жажда за действие и готовност за риск, които по-късно се проявиха в съзнателния й живот.

Към нас — децата, той бе пестелив на думи, ласки и външна изява на родителска обич. Бащината му дума тежеше от мъдра мисъл и неподправен реалистичен усет към света. В нашия дом властваше примерът на неговия честен и строг живот. Той бе взискателен, дори сурово непримирим към нашите грешки.

От всичко най не можеше да търпи безделието. Най голямото му желание бе да се учим и да достигнем онова, което нерадостната съдба бе отнела от неговата младост. Няма да забравя дълбокия му глас: „Трябва да работите, от много неща да разбирате, но не трябва да забравяте никога, че учението е по-важно от всичко, знанието е нужно за всяка работа — и за селянина, и за работника, и за учения.”

Баща ни Пейо Пеев е първороден син в бедното семейство на дядо Тодор Пеев. Любознателен младеж, той е принуден да напусне училището след втори прогимназиален клас и да поеме нерадостния път на чиракуването и ратайството. Изпитал като войник безсмислието и жестокостта на Балканските войни и мизерията след тях, той търси пътищата да осигури съществувание на семейството си. Предприемчив и решителен, заедно с група свои съселяни тръгва към Америка. Тук го води синовният дълг, решимостта да откупи заложения имот на баща си. Поглъща го пъстрата многонационална маса от наемни роби на труда. В Америка прекарва седем години, попада в средата на прогресивни работници и става член на Американската комунистическа партия.

През тези седем години той не престава да мисли за близки, за дом и семейство. Мнозина от неговите съселяни не се завръщат — оставят жените и децата си на произвола на съдбата. Баща ни е човек на дълга. Където и да се намира — във фермите и мините на Минесота, във фабриките на Бъфало, Чикаго, Детройт, родният край го вика. С мислите, с душата и сърцето си той е в Каменица. Там, в горния край, сякаш сраснала със скалата, е старата къща на дядо Тодор и баба Вела. В нея има една бяла, варосана стаичка с две здраво вградени халки в ниския таван — на тях е закачена люлката на неговите деца. Тази люлка му свети по неизбродните пътища на Америка и му напомня, че има един друм, който води за дома.

Завръща се през 1920 г. в Каменица. През Септемврийското въстание е арестуван за кратко време като съмишленик на партията. Прекъснал по-късно връзките си с нея, той живее със своите демократични разбирания. Дали животът му на дребен търговец и неговата религиозност беше причина за това, или влиянието на годините, когато е бил всред американските комунисти, но често, когато ставаше спор по какъв път трябва да се преустрои светът, той споделяше: „Аз съм за бюлетината. Трябва да се действа с бюлетината, а не с пушката.” По-късно, през годините на фашизма, изпитал непосредствено терора и мракобесието, той вече заявяваше: „Трябва да се действа с пушката. Аз съм за пушката.” Баща ми беше човек с твърда воля и силен характер. Импулсивна натура. В очите на своите съселяни той е прям и строг, понякога рязък в отношенията си, но всякога честен и справедлив.

Силата на Вела идва и от нашата майка. От нея Вела наследи нежната и поетична душа, голямата любов към хората и отзивчивост към техните болки и страдания. Макар и малко образована, нашата майка бе богата и уравновесена натура, образец на съпружеска и майчина любов и преданост. Надарена с жив ум и интелект, тя бе отзивчива и човечна към хората. Мама умееше да създава духовна атмосфера в нашия дом. Всичко около себе си тя озаряваше с мекото сияние на своята чувствителна душа, отворена за красивото и доброто на света.

Отдадена изцяло на грижата за дом и семейство, лишена както всички тогавашни жени от обществено поприще, мама осъществяваше своите скромни творчески пориви в преденето, в тъкането и във възпитанието и а четирите си деца. Тя влагаше във всичко вътрешното си умение и усет към прекрасното. Никога не се оплакваше. Плещите й не знаеха що е умора. За нея всяка работа — на полето, на стана, готвенето и прането, не беше бреме, а сладка грижа. Така я запомнихме. Великата и вечна сила на майчинството осветяваше всяка нейна стъпка, всяко движение на нейните ръце.

Ръцете на мама! Какво ли не са създали те? Как оживяваше всичко, до което се докоснат. От вълната и памука — прекрасни черги и престилки, засияли шарени месали. От тестото — вкусни хлябове и вити баници. От неголемия двор — ухаеща градина.

Изключителна сърдечност и нежност свързваха Вела и мама. Те бяха лишени от външен показ, но се долавяха като излъчване, усещаха се от поглед, от движение, от един непрекъснат стремеж всяка да достави радост на другата и да я пази от тревоги и страдание. И досега за мене отношенията между двете са образец на отношения между майка и дъщеря. Обич, която се изразяваше в един поглед. Две сърца, които се разбираха без думи. Затова по-късно, при излизането й в Балкана, когато с твърдостта на комунист Вела трябваше да остави най-скъпи и обични неща, една изповед се изтръгна от сърцето й: „Ах, мама! Сърцето ми се къса, когато си помисля за нея.”

А децата трябваше да израснат добри, честни, уважавани, да излетят далеч чрез науката. Затова тя бе готова на всичко. На нас, децата, бяха посветени дните и нощите й. Нейната осанка бе права, уверена, в живите й кафяви очи светеше законната гордост ш майката, която знае своя дълг и как да го изпълни. Как се радваше на успехите на своите деца! Най-голямата ми сестра Йордана — стройна, мургава девойка, спретната къщовница, вече чакаше сватове. С вродената си доброта и щедрост, със сърце, отзивчиво към чуждата болка, беше обичана и уважавана от всички. Към нас с Вела беше винаги грижовна, просто се раздаваше, за да ни достави радост. И винаги с разбиране и готовност да ни подпомага в най-трудните минути. Затова в живота на Вела тя имаше своето голямо присъствие, отвръщаше й с взаимност, обич и признателност. За нас с Вела тя си остана завинаги „кака”, която сестрински обичахме и уважавахме. Брат ни Тодор — буден и любознателен младеж, бе ученик в търговската гимназия в София. Той принадлежеше към онова младо поколение, което с примера на живота си и всестранната дейност в масовите организации доведе до приобщаването на каменската младеж към РМС и партията в периода на антифашистката борба. Със своята скромност и трудолюбие, житейска опитност, всестранни интереси, умението да влияе на стари и млади и в младежки години, и сега той е просто „бай Тодор.” Той особено допринесе за трудовото, нравственото и идейното израстване, за неутолимата любознателност и пориви на Вела. Отрано приобщи Вела към прогресивната младеж на Каменица. И нещо повече — той я съпътства и подпомага до края на живота й. А от Вела учителите не можеха да се нахвалят. В семейството ни аз бях най-малката.