Завладяна от спомена, Вела нежно прегърна Надя:

— Знаеш ли, братле, оттогава Брацигово остана в сърцето ми. Все ми се струваше, че стъпваме по свети места. И сега имам същото чувство.

Трудният партизански живот, смъртната опасност, която пълзеше на всяка крачка около нас, нашата младост, жадуваща за красота и възвишеност, ни правеха особено чувствителни към героичните събития, към човешкия подвиг в името на висок идеал и ние ги търсехме като жива вода — да ни бъдат упование и пример, да каляват нашия дух, да ни правят бойци.

Такъв извор беше за нас и героичното Брацигово.

Вековна крепост на българския дух, то даде на България Васил Петлешков — символ на свята саможертва за народна свобода.

„Сам съм — други не търсете. Мене ще убиете, но свободата ще дойде.” С тези думи, изречени в пламъците на кладата и в мъките на погълнатата отрова, бяхме закърмени от първата читанка. И само те да бяха, пак името на Брацигово щеше да остане завинаги в нас като усещане за свобода и родина.

После пред нас се разкри и онова, което липсваше в читанките и в учебниците по история, но живееше в паметта на народа, в кръвта на новите борци.

За него ни разказа верният син на Брацигово, нашият пръв учител по партизанска борба Атанас Ненов.

Духът на Петлешков се преражда в стотици човешки съдби, в хиляди сърца:

— за да започне новата борба още от първия конгрес на Бузлуджа,

— за да се роди тук в 1919 г. първата родопска комуна, за да се вдигне тук тежка, кървава сватба през 1923 г., в която се венчават за свободата двеста петдесет и трима комунисти, комсомолци и земеделци.

Неин епилог са не само черните забрадки и безкръстните гробове на Грамадите, Стоилова воденица, Илчови ливади, но и предсмъртните думи на комуниста Славчо Карналов: „Стреляйте, мерзавци, мене ще убиете, но партията никога!”

Веднага след въстанието една въстаническа чета от 22 народни синове начело с Георги Златков, между които и комсомолките Вела Дюдюкова, сестрите Мара и Кръстила Дамянови и Дена Ненова, в най-върлия фашистки терор шета по своята малка земя от Батак до Перущица, от Радилово до Брацигово, респектира врага, напомня, че партията е жива и се бори.

Продължението на историческата летопис сега я пишеха с делата си брациговските партизани, комунистическите фамилии на Дамянови, Гилини, Златкови, стотици борци, верни ятаци и помагачи.

Революционно Брацигово отново беше крепост на партията, на партизанското движение и сигурен тил на антонивановци.

И ние с Вела имахме щастието да бъдем заедно с Атанас Ненов, с Никола Мишев (Панталей), Славчо Гилин (Серафим), Славчо Дишлянов (Савата) и др.

А какво ли отреждаше бъдещето?

Не допуснахме в тези минути на мълчалив разговор с героично Брацигово, че само след няколко месеца една брациговска скала ще стане отново юнашки гроб на скъпи другари — Лев Желязков, Атанас Ненов, Паница Семерджиев. Че в предсмъртния си час младият Паница, възторженият син на Брацигово, ще продължи за историята завета на Петлешков и думите на Карналов със своята устна хармоника и безсмъртна мелодия „Бой последен е този”.

Пристигнахме на определеното място навреме и натъпкахме раниците. Поехме по стръмните кози пътеки. Неочаквано се разрази страшна буря с гръмотевици и светкавици. Не се виждаше почти нищо — измокрихме се до кости. Най-лошото бе, че тежките раници ни опъваха назад, а пътят беше стръмен и дъждът се изливаше направо в гърбовете ни. Вела правеше всичко да облекчи състоянието ни. Поставяше каскета на Надя с козирката назад, за да не тече водата в гърба й. Подаваше ни ръка и ни измъкваше на най-стръмните места или повдигаше от време на време с ръце нашите раници, за да поеме част от непосилния товар. Но когато край нас по пътеката мина Слави Дишлянов (Савата) и попита как се чувстват „амазонките”, Вела побърза да отговори за всички ни: „Чувстваме се бодро и отлично.” Късно през нощта пристигнахме в лагера.

На по-голямата част от младежкия колектив бе възложено да изнесем вода за месенето на хляба. Вела доброволно се включи в носенето на водата и по стръмнините подхвърляше шеговито, че вече предусеща приятния дъх на топлите питки. Вечерта ние с Надя си легнахме, а Вела отиде с Атанас Семерджиев да месят питките. На разсъмване се завърна и ни събуди. Ние наскачахме от навеса, а Вела ни подаде по третина от допълнителната питка, получена от нея за извънредния нощен труд. Аз бях вече привикнала, но този жест на Вела особено трогна Надя, която възкликна: „За първи път, откакто съм в отряда, изпитвам сладостта на партизанския хляб. Дъха на тази първа топла питка никога няма да забравя.”

През септември 1943 г. по указание на партията отрядът „Антон Иванов” започна мобилизация на комунистите и ремсистите от селата и градовете, разположени в неговия район на действие. Съставът му растеше буквално с всеки изминал ден. Стотици работници и селяни, служещи, студенти, войници, учащи се, млади и стари, младежи и девойки бяха готови всеки момент да се отзоват на призива на партията и РМС. Разбира се, всички не можехме да приемем, но в отряда идваха вече не отделни хора, а цели групи. Най-много партизани излязоха от Пловдив, Брацигово и Брястовица. Бяха формирани няколко чети.

На основата на бившето ядро на отряда беше формирана чета „Стефан Божков” на името на ръководителя на Септемврийското въстание през 1923 г. в Батак, убит край Пазарджик. Източно от река Въча действаха още три чети: „Петър Ченгелов”, „Георги Жечев” и „Кочо Чистеменски”, както и няколко отделни партизански групи.

На изток от река Въча се беше установил и щабът на отряда с отделна група партизани, определени да поддържат връзките с окръжния комитет на партията, с щаба на Втора оперативна зона и с отделните чети и групи, а така също да се грижат за охраната му.

Една сутрин на „Грозде бивак“ в района на Кричим, където се беше разположила чета „Стефан Божков“, пристигнаха Никола Мишев (Панталей) и Георги Серкеджиев (Пашката), В лагера настъпи оживление. Въпроси, въпроси — не ги оставихме да си поемат дъх. Патката се представи на командира на четата Найден и му връчи писмо от щаба на отряда. Бай Найден прочете внимателно писмото, кривна глава и рече:

— Другари, искат към щаба на отряда да ни вземат Пенка, Виктор, Жорката, Альоша, Миташа, Катя, Цветан и още неколцина.

Той повика веднага другарите, вписани в писмото, и нареди да се стягат за път. Всички се оказаха налице с изключение на Цветан, който беше в Чепинското корито.

За Вела това съобщение беше съвсем изненадващо. Предстоеше ни раздяла. Струваше ни се, че винаги ще бъдем заедно, че никога няма да се разделяме. И двете бяхме потиснати. Нямаше време даже да се опомним. Трябваше да се бърза. Всеки момент групата щеше да тръгне. До нас достигна гласът на бай Горан:

— Не зная защо така се постъпва, но правилно би било да не се разделят Пенка и Анка.

Другарите заминаха, без да можем да си поговорим с Вела, без да си кажем нещо повече. Така останах в лагера без моята сестра.

Към средата на септември група от двадесет и пет партизани с командир Никола Чолаков заминахме за Баташкия балкан със задачата да организираме подготовката за зимуване на чета „Стефан Божков“. Тя имаше здрави връзки с партийните и ремсови организации в Батак, Пещера, Брацигово, Чепино, Лъджене, Каменица, Ракитово, Дорково, Паталеница и други села от Пазарджишко. Особено голяма поддръжка и всестранна помощ четата получаваше от баташкото население и най-вече от семействата на братя Чолакови, братя Чаушеви, Димитър Чучулев, от ятаците Васил Пелев, Трендафил Пелев, Тодор Банчев, Димитър Янев, Тодор Коларов, Владо Узунов и др. Не е възможно да се изброят десетките и стотици ятаци и помагачи в Батак и другите села, които подпомагаха партизаните в този район.

Устроихме бивак в усоите на Калъч-борун близо до Батак. Още в първите дни бай Стефан потърси и намери подходящо място за землянка, където да се установи групата и да започне подготовка за зимуване на отряда. Задачата не беше лека. Трябваше да направим землянки за стотина бойци, скривалища за 6—7 тона брашно, 7—8 тона картофи, около 2 тона месо, за по тон сол, фасул, ориз, отделно дрехи, завивки, инструменти за изкопаване на землянките и всичко необходимо за нормалния живот на партизаните през зимата. Започна усилена работа. Групата се раздели на три с командири Никола Чолаков, Петър Марджев и Илия Чаушев, като И. Чолаков остана и общ командир. С подгрупата си той трябваше и да възстанови партийната и ремсова организация в Батак. В неговата група бяхме включени аз и Димитър Горостанов. Групата на Петър Марджев пое задължението да пренася в землянката хранителните продукти.