Друго духовно огнище, към което се стремеше Вела, беше читалището. Учителите заедно с група прогресивни младежи превръщаха читалищната сцена в олтар на правдата и красотата., в мост към душите и сърцата на хората. Тук под ръководството на запаления театрален деец, учителя, комунист Тодор Ямаков, се играеха драмите „Иванко”, „Борислав”, „Към пропаст”, „Хъшове”. Отзивчиви и чувствителни, заличавайки границата между сцена и живот, ние преживявахме родолюбие, дълг, любов, омраза, жертвоготовност като своя съдба. Ронехме сълзи, истински сълзи за трагичната участ на героите и напускахме салона опиянени от магията на изкуството.

Познати и приятели на Вела бяха всички ученици, но най-много я теглеше в средата на най-добрите. И с Христо Шулев и Елена Цикалова, със Славка Папаркова, с Вера Молхова, а по-късно с Иванка Кирчева, Белка Кръстева тя можеше да беседва, да спори по различни въпроси на учението, на живота. В тяхно лице тя намираше интересни събеседници.

Живеехме в Долната махала — близо до центъра на селото, но Вела все я теглеше към Горна Каменица. Тук протича малката река Еленка с шумно водопадче. Над него е Мечата дупка, тъмна пещера, в която според преданията някога са се крили мечки. Срещу нея — широки, слънчеви ливади, където играехме до насита и се къпехме във водопадчето. Оттам нататък започва гората, а нагоре се възвисяват Елин връх и Арапчал, които ни мамеха със своята величественост и тайнственост. Тръгнехме ли, едно особено чувство ни обземаше. Може би затова, че нагоре към баба Герга живееше поп Топорчо, който вече беше много стар. Той често стоеше на пътната врата. Още отдалече, като го виждахме, забавяхме крачките и смирено приближавахме. Целувахме му ръка и присядахме на малката пътна стълбичка до него. А той подхващаше, за кой ли път, своя разказ за страшните години на робството, за срещите си с Бенковски, за братушките. Вела го слушаше прехласната. Когато си тръгвахме, ми казваше: „Той ми прилича на мъдрец от приказките.”

По пътя Вела никого не отминаваше мълком. Всекиго ще заговори. Възрастните поздравяваше засмяна с „добър ден”, „добър вечер”. А поздравените й отговаряха внимателно, като я назоваваха нежно, обичливо „Вела, Величке, Личке”.

Бързахме да стигнем у бабини. Там ни чакаха братовчедките (деца на вуйчо Димитър) Здравка, Гера, Марийка, Надка и малкият Тодор. С тях ние с Вела бяхме навсякъде: на нивата, в стана, в празници и делници.

Всички в семейството бяха будни, съзнателни. Кой повече, кой по-малко участваха по-късно в съпротивата.

А около вуйчовата къща живееха все бедни семейства — Шулеви, Пашови, Пендарови. Тук бяха Белините съученици Христо Шулев, Тодор Пашов, Васил Пендаров, заедно с тях и техните сестри, Велини желани дружки за игри, за обща работа на полето, за срещи, разговори и смях. И кой е предполагал, че по късно така ще се срещнат техните пътища в кървавата битка — Надка в затвора, Христо — партизанин, другите — ятаци и помагачи. А Вела като партизанка през тъмните нощи на 1943—1944 г. с пушка в ръка ще пресича любими места на своето детство, ще се промъква през засади и блокади към близките си, в изпълнение на бойни задачи.

С особена радост Вела отиваше в дома на бай Димитър Горанов, наш далечен роднина. Намираше си различни поводи, най-често да налее студена вода на тате от чешмата на хорището. Бай Мито, както му казваше Вела, беше добряк, весел човек, дърводелец но професия. Неговата работилница се намираше в двора на къщата му. Тя беше нещо като клуб на комунистите и ремсистите в Каменица. Тук често можеха да се видят старите комунисти Георги Пашов, Георги Папарков и Димитър Табаков. Секретар на партийната организация по това време бе Георги Пашов — ветеран на комунистическото движение в Каменица. Дядо Георги бе скромен и тих, но изключително твърд и последователно предан борец, многократно арестуван и инквизиран, два пъти беше влизал в затвора и до последния дъх на живота си остана верен на комунистическите идеи.

В дома на бай Мито неведнъж се укриваха нелегални дейци на партията. Всеки затруднен или гладен другар можеше да намери подкрепата му. Помощници на бай Димитър бяха Спиридон Пещерски — секретар на РМС, Георги Терзиев и Васил Пандев — младежи, доверени в народното дело. Бай Спиро, както го наричаше Вела, беше незабравим, всеотдаен другар и човек. За нещастие загина при автомобилна катастрофа през май 1935 г. В тази работилница основната тема на разговорите бе партията, работническата класа. Тогава с Вела чухме за пръв път непознати за нас думи — социализъм и комунизъм. Доловихме първия полъх от нещо голямо и съдбовно, което се върши в „болшевишка Русия”.

Бай Димитър нямаше деца. Той обикна Вела като свое дете. Когато беше по-малка, ще й нареже кубчета за игра, а по-късно ще й измайстори дъска за релефна карта, сандъчета за сбирка от минерали и други училищни помагала. Тя му отвръщаше също с обич и сърдечност. И в гостите на дядо Мито тя виждаше все добри хора. Техните думи бяха разумни, мъдри и откровени. Тук живееше на квартира учителят комунист Тодор Ямаков, който ненавиждаше мракобесието, капитализма и фашизма. Никой като него не умееше да осмива попа и черковните порядки. Думите му бяха дръзки, силни, саркастични. Смисълът им Вела по-късно започна да разбира...

Ще минат години на борби и пожари. Победата ще свари дядо Мито вече стар, над 60годишен човек. Първата му работа ще бъде да отстъпи работилницата с всичкото си имущество на новосъздадената кооперация „Прогрес“. А последните си години ще прекара като доброволен сътрудник в музея „Вела Пеева”. Неговите увлекателни и сърдечни разкази за Вела, за партията се изслушваха с голям интерес от посетителите, неведнъж той ги е вълнувал до сълзи. Умирайки, той се обръща към близките си с молба: „Когато ме понесете към гробищата, искам да поспрете пред музея на Вела, за последно сбогом...”

Минаваха бързо ученическите години в Каменица. Вела растеше, наред с учебните предмети четеше странична литература и търсеше отговор на вълнуващи я въпроси. А колко много бяха те! Все повече я увличаха героичните борби на нашия народ, образите на хайдути и революционери. Наред с това нейният любознателен ум започна да се интересува от тайните на живата и мъртвата природа, от сложните закони на физиката и химията. Особено влечение Вела проявяваше към природознанието. Обичаше да бъде сред природата, да рисува пейзажи, да събира животинки, цветя и най-различни растения, да ги нарежда в хербарии. Наученото бързаше да сподели с мене или с други деца. Дойдеше ли у нас племенникът ни Любомир, Вела го прегръщаше ласкаво и в миг се превръщаше в малка учителка. Живееха в Лъджене и не беше рядкост той да пристигне с разкървавен нос, жертва на насаждания от местната власт междуселски антагонизъм, който децата копираха от възрастните. Затова сестра ни Йордана закопчаваше вътрешния му джоб с безопасна игла, за да не загуби бележката до баща ми или майка ми. Вела се смееше: „Пристигнал е нашият малък господинчо с безопасната игла.” Черпеше го със сладко от диви ягоди и хитро разпитваше: „А сега да видим как си със сметките: майка ти е пратила шестнадесет яйца. Три са счупени и едно липсва... А знаеш ли къде зимуват нашите лястовички? Далеч, далеч оттук, на топло, в Африка. Искаш ли да видиш какви интересни животинки има там...?” Миг след това „учителката” и „ученикът” сядаха сред куп списания „Природа“, еднакво погълнати от чудния свят на далечни южни страни с невиждани растения и животни.

Много пъти сме се чудили на търпението на Вела. Като седне, с часове ще рисува и ще подрежда географски карти на България и на други страни. В релефните си карти тя влагаше сърце и душа. На широка дъска с пъстроцветни пластилини и обикновена глина опитните й, неуморни пръсти възправяха Стара планина, Рила, Пирин, Родопите. Другите планини, реките, долините намираха също вярно и точно своите места. Селата, според големината им, отбелязваше с по-дребна и по-едра мъниста, а градовете — със специални копчета. От обикновена глина моделираше круши, ябълки и други плодове.