Майсторът слушаше поразен. Сякаш небето се бе разгърнало внезапно пред него, огромна дъга бе изгряла в пъстри блясъци, които ослепяваха и замайваха.

Да пътува, да види широкия свят — бляна на всичките му дни и нощи. В Сарай. В Каракорум. В земята, където Януда прекарваше неволническия си живот.

Три години Добрил кръстосва земята на татарите. Ала безумно бе да дириш песъчинка край морския бряг, да запомниш звезда в трепкащия блясък на небето, да познаеш жена между стотици хиляди забулени лица.

Младежът възмъжа. Ранни бели косми прошариха гъстата му коса. По челото му се изрязаха бръчки. Лицето му се изпече на вятъра на много бури, на огъня на много пустинни вихри. Безброй градове и страни видяха жадните му очи, ненаситни на нови гледки, на чудни носии, на непознати люде.

Той изостави дружината си, отчаян, че някога ще намери Януда. Почна да си припечелва сам, като рисуваше образите на ханове и войводи. Подушваше ли някъде диря от робини, не се успокояваше, докато не разбереше, че жената, за която ставаше дума, е някоя бяла византийка или черноока арменка.

От време на време копнежът по чужди земи и лутания изчезваше пред горещия зов на родината, която го викаше назад, оживяла в кръвта му, далечна и приказна, сякаш никога не би могъл да доживее щастието пак да я види. Ала нови следи го отнасяха към нови страни, все по-далеч от Евксинското море, от боянския севастократорски двор, от тихия шепот на хемските гори. И той странствуваше, разкъсван от противоположни копнежи, които го тласкаха към все по-далечни и чужди земи и го теглеха обратно, към Средец, към Витоша, където Калоян бленуваше да си построи нова църква и да я даде на майстор Добрил за изписване…

Тъй минаваха седмици, месеци, години…

Понякога мислеше, че ако срещне Януда, няма да я познае вече. Тъй отдавна му се струваше, че е било времето, когато я бе видял в люляковата гора край Етъра. Сякаш сто години бяха минали оттогава. И той кръстосваше света, верен на старата си жажда за странствуване, верен на Януда, ала верен и на своя севастократор. И понякога нощем се събуждаше и си даваше дума, че вече трябва да се връща. Ала някаква последна, безумна надежда го тласкаше напред, от град в град, от страна в страна.

Той премина земята на златната орда, където татарите владееха за роби едри, хубави и руси мъже, чиито жени оставяха светлите си коси да се веят по раменете им, свободно разпуснати, като свилени мантии. Там людете си постилаха вкъщи скъпи и меки кожи и пиеха в сребърни чаши медовина…

На един събор той видя прочутата дъщеря на хан Кайду, която се зовеше Агияни, а на татарски това значеше Лунен лъч. Но девойката далеч не бе тъй бледна и крехка като името си. Тя ходеше с баща си и братята си на бран и упорствуваше да не иска да се омъжи, защото не можеше да намери съпруг по-як от нея. Когато някой момък се явяваше да я иска за жена, тя слагаше условия: ако я надвие, ще я получи, а ако тя го надвие, той ще плати сто коня. Тъй тя бе събрала за дома си огромно богатство: повече от десет хиляди коня. Защото никой дотогава не бе успял да сломи силата й. Смесен с многохилядната тълпа, на един пъстър събор Добрил видя как „Лунен лъч“, след дълга и тежка борба, събори якия и напет син на памарския хан.

Ала най-дълго време Добрил странствуваше в земите на хан Бату, който бе преминал с ордата си през България и отвлякъл безброй роби. Майсторът преброди цялата земя на аланите и куманите, на русите и хазарите: от Евксина до Каспийско море. Той празнува заедно с татарите в Сарай рождения ден на великата ханка Туракина, която управляваше огромната монголска империя, като наместница на малолетния си син Куюк, а в летния дворец на хан Бату той целуна ръката на самия владетел на кипчанското ханство. Мина през пустини, населени с невидими духове, които мамят пътниците към гибел, отвличайки вниманието им с грозни писъци, удар на барабани, омайни песни или тропот на незрими коне. В Персия се весели на тържествата по случай сватбата на хан Аргон и княгиня Болгара. В Китай се удивлява на черните камъни, които горят с червен пламък. В Мосул си купи рубини и дрехи от пъстър мосулин, в Багдад си взе бисер, а в страната на кюрдите му ограбиха и двете. В града Каманду той видя овце едри като магарета, глухари с бели и червени пера, чиито крачка и човки бяха алени като кръв. На краля на Балашан, който произлизаше от Александра Велики и дъщерята на Дария, Добрил нарисува портрета и получи награда мерджан, бледи аметисти и едри тюркоази, които помагаха против лошите сънища, засилваха остротата на зрението и даваха победа над вратовете.

Там видя моми, които носеха шалвари, надиплени от петдесет лакти най-тънко памучно платно; в страната, където растеше „жълто дърво“, му показаха най-хубавите жени на света, в Камбалу го заведоха из градските покрайнини, където двадесет хиляди момичета продаваха любовта си на странниците чужденци, минаващи и отминаващи в безброй кервани. В земята на тангутите, която е близо до китайската, мъжете го приеха с необичайно гостоприемство: предложиха му дома и жените си, като сами, по тамошния обичай, напуснаха къщата, за да се чувствува чужденецът напълно свободен господар в нея. Ала младата съпруга на домакина и етървите й, както и многобройните му сестри, останаха дълбоко обидени и огорчени от хладното и безразлично държане на техния гост, който ги обдари щедро, ала остана безчувствен към красотата им. В замяна на това неговият спътник, един багдадски шивач, щедро използува тяхната милост, за да се не завърнат мъжете им посрамени в дома си поради равнодушието на белоликия гост.

В замяна на това страната на българите го порази с нравите си, които бяха точно противните на тия на тангутите. По брега на Волга живееха люде, които някога са били поданици на великия хан Кубрат, чието име помнеха в песните си. Добрил се опита да говори с тях и при всяка сполучлива дума, която те разбираха и на която отвръщаха, и двете страни надаваха радостни и изумени викове.

Българите имаха обичай да се къпят в реките, мъже и жени заедно, без никаква покривка, с невинната чистота на младенеца. Шивачът от Багдад и фрушкият барон, които странствуваха с българския живописец в дирене на по-щастлива съдба, не проумяха това и се опитаха да използуват странния навик. Фръзецът заплува в бистрите води на Волга и настигна някаква закръглена хубавица, която плетеше косите си, седнала във водата, близо до брега. Запита я нещо, погали облото й рамо.

Нечовешки писък се издигна над мирната бавно течаща река. От всички страни се затекоха къпещи се мъже, които високо издигнаха юмруци във въздуха със зловещо изражение на бледожълтите лица. Бедният търсач на приключения не разбра кога биде уловен, кога го смъкнаха на земята и завързаха ръцете и краката му на четири кола, които разярените близки на хубавицата бързо бяха издялали и забили в земята. Без да слушат отчаяните викове на нещастника и молбите на другарите му, българите наточиха остър сатър и почнаха да кълцат безчинеца от врата до кръста.

Така българите наказваха всеки човек, който се уловеше в блуд или кражба.

Добрил се помъчи да си послужи с някои думи, които българите разбираха: тояга, бисер, болярин, сан, кумир. Той им обясни, че фръзецът е болярин от висок сан, който ще им даде много бисер, ако заменят жестокото наказание само с удари на тояга.

Ала гордите жители на Волга се усмихнаха презрително. Чест не се купуваше с бисер. Дори те изгледаха със съжаление своя съплеменник от брега на Дунава, който толкова много бе променил нрава си, живеейки близо до лукавия Визанс.

Трупа на фръзеца обесиха на едно дърво и го оставиха така, на вятъра и слънцето, без почитта на погребението. Ала когато на следния ден българите окачиха още един мъж на дървото край обесения, тогава Добрил и багдадчанинът побързаха да напуснат по-скоро тази чудна земя, с още по-чудни нрави. Защото новият труп, който се залюля, бе на най-мъдрия младеж на племето, който проявяваше необикновени способности. А българите не можеха да търпят помежду си човек, който се издига над другите по нещо. Те бързаха да го изпратят по-скоро на небето, за да служи богу, вместо да хаби способностите си между простосмъртните.