И отново тревога го загриза. Веднъж Калиман да стане пълнолетен, да остави потомство — чак тогава чичо му щеше да си отдъхне. Той стана, закуси набързо и заповяда да оседлаят коня му. Бе намислил да обиколи Сер и южната граница, край която щеше да мине Ватаци с войските си. Добре беше гръкът да забележи по-ясно бдящата охрана на българите.

Навън се зачуха оживени провиквания, възклицания на почуда и Александър усети как сърцето му застина за миг, вледенено от остра болка. Какво се бе случило? Погледна през прозорчето. Стръмната пътека, която завиваше край църквата „Св. Никола“, се изпълни с ръкомахащи люде. Всички се трупаха около един морен, прашен пътник, който поглеждаше нагоре, към прозорците на палата.

На севастократора се стори, че лицето на пътника му е странно познато. С пъргави стъпки излезе в трема да го посрещне. Когато зърна пред себе си нечакания гост, изненада и смайване се изписа по лицето му. Той протегна ръце, извика развълнуван:

— Добрил е! Ти ли си, Добриле?

И го прегърна крепко до гърдите си. След това се загледа поразен в измененото лице на момъка. Бели косми бяха прошарили буйните му коси.

Разбра. Ала все пак попита:

— Научи ли нещо за Януда?

Добрил сведе клепачи. Безмерна скръб обезцвети лицето му. Пошъпна едва чуто:

— Януда е мъртва.

Тишината, която настъпи между двамата мъже, изтри завинаги това име от устните им.

Изведнъж лицето на майстора се оживи. Безпокойство изпълни очите му. Той извика:

— Къде е малкият цар?

Бръчки изпълниха челото на севастократора. Пресекнато и глухо прозвуча отговорът му:

— Защо питаш? Какво има?

Добрил подаде писмото и даровете на кира Елена и разправи за дочутия разговор в цариградския хан.

— Царица Ирина си купила от онази отрова, която действувала скрито и без никакви признаци, дордето някой нечакан ден, без никакъв повод, лицето умирало, без да може да се познае от какво… За какво й е тази отрова? Нима за добро дело?

Александър задиша тежко. След това внезапно изтича към прозореца.

— Оседлан ли е коня ми за Сер? Добре. Веднага потегляме за Търнов!

И се спусна по стълбите, следван от приятеля си, който, без да си почине и без да се подкрепи, се присъедини към людете му, в бесен галоп към престолнината.

Нито един миг вече Калиман не биваше да остава далеч от будното и тревожно око на чича си.

Калиман обиколи няколко пъти всички дворчета и пътеки, след това ядосано скокна от жребеца си и го поведе към една пейка, на която Калоян се бе задълбочил да чете някакъв псалтир.

— Когато други път вуйчо Бела ми праща дарове, първом да се помъчи да узнае дали ще мога да ги използувам. Този кон иска широки ливади, иска безкрайни друмове… Не е кон за затворник! — извика царят и тропна с крак.

Калоян вдигна умните си черни очи и с укор погледна братовчеда си.

— Защо се гневиш? Нали всичко е за твое добро?

— За мое добро! Баба ли искаш да сторят от мене? Ти можеш да станеш монах, ако искаш, ала аз ще стана бранник! За бран жадувам, кон да яздя, стрели да пущам, копие да мятам в кървави боеве! — Очите на Калимана заблестяха, руменина избликна по бузите му. — Това, което баща ми не можа да довърши, аз ще го сторя.

Калоян изгледа възхитен буйния младеж. Но поклати глава.

— Та с кого ще се биеш? Ние нямаме врагове. Никейската наследница ти е сестра. Венгерският крал ти е вуйчо. В Солун са братята на майка ти. За да вземеш Цариград от латините, трябва първо да премериш сили с никейците.

Царят сви вежди, дигна презрително рамене. Подсвирна. Поглади обраслите си с тъмен мъх бузи.

— Първо, Ирина не ми е майка и за братята й не давам пукната аспра. Ще помни Йоан Комнин кога е отмятал върховната власт на българския цар, за да се подчини на никейския! Потъкмиха се двете гръцки лисици, ала все за нашата сметка! Все дело на оня стар доброненавистник — кир Теодор! Дорде Елена царува в Никея, малоазийците няма да ги закачам. Ала тежко им, дръзнат ли те първи! Колкото за венгрите… Бела е казал на папата: „Не мога да нападам българите, защото там царува сестриният ми син…“ Празна работа! Вуйчо ми знае много добре, че венгрите винаги са яли бой от нашите и пак ще ядат. Нали са ме кръстили с венгерско име, само да се затвърди най-сетне мирът между нас. Ала на мен не ми се харесва тяхното настаняване отвъд Истъра… Ще си имаме някога работа по тоя въпрос… Пък и те не са си дигнали още очите от Белград и Браничево…

Калоян изгледа с нескрито обожание любимеца на целия народ. Чудно момче бе Калиман. Сякаш събрало наведнъж в себе си всички най-хубави качества на родовете, от които произлизаше.

По сърце бе милостив като майка си Анна и сестра й света Елисавета Венгерска. Имаше дързостта на Асена стария, мъдростта на Калопетра, бранните достойнства на Калояна, величието на духа на баща си Асена втори. А растеше по-хубав дори и от покойния си брат, който бе умрял от чума.

Какво щеше да стане с България в ръцете на тоя изключителен момък?

Бъдещият севастократор отново сведе чело над копието от един ромейски псалтир, загледан в миниатюрата, която представяше Василий II, заграден с шестима светци войници.

— Виж, това ще ти хареса! — посочи той на братовчеда си. — Когато направим новата църква в Бояна, ще искам да ми изпишат наедро, на стенописи, няколко от тия миниатюри…

Той се замисли, въздъхна.

— Майстор Добрил замина за земята на татарите и не се върна вече… Кой други може да рисува тъй добре? Кой ще зографиса новата църква? Викахме и други майстори, ала никой не може да се мери с него…

Младият цар погледна през рамото на братовчеда си хубавите миниатюри, сви вежди и продължи някаква своя вътрешна мисъл:

— Сега Ватаци пътува край южната ни граница… Твърде често взе да обикаля земите си този мъж… Това съседство взе много да ми дотяга… Как можа баща ми да извади това нищожество от тинята, в която бе затънало? Хубаво се бяха натикали в Мала Азия! — Той се изсмя. — Ала пак ще се върнат там, откъдето са дошли! Мисля, че през мое време най-сетне ще се разреши тоя възел: или гърците, или ние ще бъдем господари в тази земя! Едно време Василий Българоубиец си бе помислил, че е разчистил старата сметка… Но аз няма да бъда като баща си! За победения враг няма милост… Защото, когато той стане по-силен, няма да има милост за нас…

Калиман припряно удряше с камшика по ботушите си, подчертавайки всяка своя дума. Братовчед му прелистяше псалтира, заслушано унесен в горещото му, възторжено слово. Слънцето залезе и веднага задуха свежият вечерник.

Калоян внезапно почувствува странно да натежава мълчанието около него. Вдигна очи. Изтърва псалтира.

По-жълт от восък, младият цар притискаше с две ръце гърдите си, ловейки задъхано въздух с побелелите си устни.

Когато преваляха Хемските висоти и зърнаха в далечината бойниците на богоспасния град Търнов, севастократорът неволно отдъхна от тежката си грижа. Тъй спокойно изглеждаше всичко. Търговски кервани кротко се разминаваха по друма за престолнината, из ливадите мирно пасяха огромни стада, отнякъде долиташе ясен, проточен звук на овчарски кавал, край реката моми белеха платно и звучно се смееха.

Севастократорът и Добрил се спогледаха с една и съща мисъл. Още не беше късно. Нищо не се бе случило. Отпуснаха конете в бавен раван. Ала вниманието на севастократора бе привлечено от едно необикновено явление. Колкото повече приближаваха, толкова по-ясно личеше, че бойниците на крепостта са претъпкани с войници. Шлемовете и щитовете им святкаха на слънцето. Копията се издигаха като настръхнала, тъмна гора.

Александър прехапа устни. Спря за миг коня си. Засени с длан очи. Соколовият му взор различи дълга върволица стрелци, които наближаваха градските порти.

— Какво става там, за бога? — извика той побледнял. — Венгри ли, татари ли заплашват Търнов? И никой не ми вестява нищо?