Горещината на южното лято обливаше в пот морните войскари, които крачеха с отмаляла стъпка подир войводите си. Бяха минали вече Хебъра близо до манастира Вирос. Начело на войските яздеше императорът, който разговаряше с великия доместик Андроник Палеолог и писеца си Георги Акрополита.

— Тия нещастници в Тесалоника… — казваше Ватаци — нямат късмет… Загубиха добрия си господар Йоан Комнин в разцвета на младостта му, а сега бял ден не могат да видят от своеволията на младия Димитри. Людете в града с нетърпение ни чакат. Спартен и Кампан са начело на заговора, уредили са всичко и на уречения час ще ни отворят портите.

— Само да не ги издаде някой на Димитри… — каза замислено Палеолог.

— Не, не се боя. Всичко е нагласено и обмислено до най-малките подробности. Когато стигнем пред портите, аз ще проводя, както му е обичаят, пратеници до деспота и ще поискам да ми отдаде дължимите почести като мой васал. Спартен и Кампан като негови най-добри съветници ще му кажат да откаже да стори това. Какъвто е лекомислен и суетен Димитри, сигурно ще ги послуша. Тогава аз ще имам приличен повод, за да нападна града. И нашите хора вътре ще ни отворят портите…

Ватаци внезапно прекъсна думите си. Загледа се в прашния, морен конник, който пресичаше друма им, спущайки се по една стръмна пътека надолу.

— Каква ли вест ни носи тоя гончия? — пошъпна императорът, като тревожно поглади брадата си.

Конникът бързо се изравни с челните редици, които го чакаха, спрели насред друма, бързо скочи на земята, приближи до Ватаци и извика задъхано:

— Българският цар починал!

Смаяни и поразени, гръцките войводи нададоха високи възклицания, разменяйки многозначителни погледи. Но повече радост се четеше в тия погледи, отколкото скръб. Ватаци запази спокойствието си. Каза полека:

— Бог да го прости… Той бе брат на моята снаха Елена. Невесела вест ще трябва да й проводим в Никея. И от какво е умряло бедното момче?

— Отровен! — каза кратко гончията.

Още веднъж се спогледаха всички. Ясно бе кой можеше да желае смъртта на малкия цар. Из войската се разнесе оживен шъпот. Много зеници заблестяха, много чела се вдигнаха ободрени в дръзка, невероятна мисъл.

— Какво смяташ сега да предприемеш, господарю? — попита тихо великият доместик.

Ватаци дълго мълча замислен. След това придърпа юздите на коня, бодна го припряно.

— Във Филипи ще разпънем шатри и там ще решим.

По целия път вече никой не проговори. Всеки таеше в себе си своите кроежи и надежди. Но когато императорът свика войводите на съвет в шатрата си край Филипи, тогава всички се изплашиха от дързостта на желанията си. Мнозина посъветваха предпазливост и благоразумие.

Единствен Андроник Палеолог подкрепи решението на Ватаци, който искаше да обсади Сер.

— Сега е време и сгода да използуваме слабостта, в която са изпаднали българите! — извика пламенно великият доместик. — След младия Калиман сега там царува още по-невръстният Михаил. Ние ще бъдем безумни, ако не нахлуем в България и не обсадим първия крепостен град, който се изпречи по пътя ни!

— Ще обсаждаме! — отвърна Йоан Кантакузен. — С какво? Нима сме тръгнали в боен поход, с обсадни машини и силни войски? Ако в Тесалоника има кой да ни отвори портите, нима в Сер имаме свои люде? На какво разчитаме? Или трябва да хвърляме в опасност бойната си чест, спечелена с толкова мъки и жертви? Нима не познавате кои са българите? Повтарям: на какво разчитаме?

— На случая… — извика отново Палеолог. — На благоприятния, единствения случай… И не трябва да го изпускаме. Българите сега са смутени, залисани. Вътрешни ежби ги разкъсват. Привържениците на покойния Калиман ще искат да отмъстят на Ирина. Защо да не използуваме размирията им? В краен случай какво ще изгубим? Ако не спечелим Сер, най-многото ще трябва да вдигнем обсадата и да си отидем. Нима на българите им е сега до бран? А ако падне Сер, ще сложим око и на Мелник, и на Просек. Каквото можем да вземем, няма да ни бъде излишно.

— Но това ще бъде грабеж, а не честна бран… — каза презрително Алекси Стратегопул.

— Кръвта измива всичко… — отвърна надменно Палеолог.

Беше 4 септември от 1246 година.

И отново дете стана цар на българите. Невръстно дете щеше да вземе в неопитна ръка тежкия скиптър на търновските венценосци. Докога страната щеше да се огъва под ежбите и омразите на регенти и алчни за власт боляри? Нямаше вече силната Асенова десница, която водеше, крепеше, свързваше в едно, спояваше различните честолюбия, разнородните държавни грижи, разпръсваше мъглите над границите, прогонваше алчните чужди домогвания. Днес всеки можеше да ламти за първенство, да надмине другите, да угодничи на честолюбците, като в замяна на това разслабваше държавното единство, подхранваше ламтежите на враговете.

С нерадост и скрита тревога търновци се тълпяха из улиците, за да гледат пищното тържествено шествие по увенчаването на новия малък цар. Сякаш вчера се бяха събрали за чествуването на малолетния Калиман, а сега отново трябваше да приветствуват дете венценосец. Все пак при Калимана българите усещаха над себе си мощната и сигурна десница на регента севастократор. Ала сега? Ненавистната гъркиня щеше да управлява страната от името на сина си.

Ирина!

И всеки таеше в сърцето си тръпно недоволство и затаена грижа.

Клепалата и камбаните отекнаха в чистия септемврийски въздух. Бе топло като през лято. Откъм Царевец се зададоха първите редици на духовенството. Патриархът напущаше палата си. Боляри от най-отдалечените хори се събираха в тясното дворче на старата асеновска църква „Св. Димитър“, където се увенчаваха българските царе. Конници препускаха и размахваха дълги копия, за да разширят тясната пътека, която напиращите люде бяха оставили за тържественото шествие. Хората се заблъскаха, натиснаха задните редици, за да сторят път.

В това време, в голямата престолна зала на двореца за последен път царицата и близките й уговаряха подробностите по увенчаването. Ирина настояваше да бъде увенчана заедно със сина си като съуправителка, а не да бъде само негова наместница. Някои от близките й боляри веднага бяха приели предложението, други упорствуваха, като смятаха, че в българските закони няма подобно положение.

— У нас, в Константинопол, това ставаше твърде често, когато гърците управляваха там… — упорствуваше царицата. — Имало е случаи да се увенчават едновременно двама василевси: баща и син или двама братя… Както Василий II и брат му Константин VIII, както Исак Ангел и сина му Алекси IV…

— Да, но за това е имало други причини — се обади батошовският боляр, ала веднага млъкна, закован на място от един яростен поглед на сина си Петър.

— Освен това аз настоявам да бъда коронясана първа, а после сина ми… — заяви твърдо Ирина.

Избухна крамола, която изглеждаше, че няма да има край, ако не се бе втурнал, запъхтян и зачервен, великият столник:

— Всичко е готово! Шествието потегли…

С любов и преданост тълпите поздравяваха малкото момченце, което седеше в скута на майка си и протягаше ръчички през отворите на каляската. Есенни цветя обилно падаха пред нозете на трите чифта бели коне, гугли и кърпи се развяваха, ала нямаше радост в тия поздрави. Тъгата по Калимана, глухата неприязън към гъркинята, тайната мълва, която се носеше за участието й в смъртта на любимия юноша, не даваха на търновци да отпуснат сърце, да проявят с по-възторжен изблик чувствата си към последния син на Йоан Асена.

Същото потиснато чувство лъхаше и под сводовете на малката църква, в която бяха получили венец всички Асеновци. Чудновати слухове се носеха от ухо на ухо, биеше в очи липсата на севастократор Александър, явно се четеше по лицата на великите боляри тревога и загриженост. Вълнението и неспокойството достигнаха своя връх, когато вместо малкия Михаил пред патриарха застана царицата и сведе чело, за да бъде увенчана като първа съуправителка и владетелка на страната. От всички страни се издигна глухо шушукане, сподавен ропот. Сам патриархът застана поразен и учуден от тази внезапна промяна. Поклати глава и отказа да положи царския венец връз косите на гъркинята.